Ана се опита да си го представи и поклати глава. Смяташе идеята за вълнуваща, но в същото време неразбираема.
— Защо толкова голям?
— Защото ще остане. Моите праправнуци ще го притежават. — Като я остави, Дениъл се върна при колата и взе кошницата.
Неспособна да прецени нито неговото, нито своето собствено настроение, Ана взе одеялото, което госпожа Лоуви им бе дала, и го разстла на тревата. Освен сандвичите, имаше купа с картофена салата и две дебели парчета кейк.
Като разстла полата си в широко ветрило около коленете си, Ана седна и загледа облаците.
Толкова неща се бяха случили за толкова кратко време. И все пак й се струваше, че досега животът й е бил окачен на връв в килери или затворен зад решетки. Никога повече нямаше да знае какво ще открие, ако се обърне надясно или наляво. Пътят, който й бе изглеждал толкова ясен и нрав, бе започнал да криволичи. Не виждаше нищо освен завоите на лабиринта.
Тъй като Дениъл мълчеше, тя също запази мълчание.
— В Шотландия — започна той, сякаш говореше на себе си, — живеехме в малка къщичка. Не по-голяма от вашия гараж. Бях на пет или шест години, когато майка ми се разболя. След като роди брат ми всъщност никога повече не се оправи. Баба ми идваше всеки ден, за да сготви и да й помогне за бебето. А аз седях с мама и й говорех. Тогава не осъзнавах колко млада е била.
Ана хвана коленете си с ръце. Очите й бяха пълни с интерес. Преди няколко седмици би го слушала само от учтивост, ако бе започнал да й говори за миналото си. Сега сякаш половината свят се въртеше около това, което Дениъл казваше.
— Продължавай, моля те.
Не му беше лесно, и не бе имал намерение да говори за това. Сега обаче откри, че има нужда да й разкаже всичко.
— Баща ми се връщаше в къщи от мината. Кожата му бе черна и набита с въглищен прах, а очите червени и възпалени. Господи, колко ли е бил изморен! Но сядаше при мама, играеше си с бебето и ме изслушваше, когато му разказвах детските си грижи и неволи. Мама линееше и след пет години, когато бях на десет, си отиде. Страдала е през цялото време, но нито веднъж не я чух да се оплаче.
Ана си помисли за госпожа Хигс. Този път не успя да сдържи сълзите си и те потекоха на воля. Дениъл не каза нищо, само се заслуша в песента на морето.
— Баба ми дойде да живее с нас. Корава старица беше тя. Накара ме да уча. Когато станах на дванадесет, слязох в мината, ала можех да чета, да пиша и да смятам по-добре от големите мъже. Дори бях пораснал колкото някои от тях. — Той се разсмя и сви ръката си в юмрук. Беше благодарен повече от всичко на свето на баба си. А също и на природата за ръста, с който го бе надарила. — В мините бе истински ад. Прах в дробовете, в очите. Всеки път, когато земята се разлюлее, очакваш да умреш и само се молиш това да стане по-бързо. Бях на около петнадесет, когато Макбрайд, който бе собственик, ме забеляза. Той откри, че съм умен, че боравя умело с цифрите, и започна да ме използва да му правя сметките. Освен това, понеже беше почтен човек, ми плащаше допълнително. За една година излязох от мините и се захванах само със сметките. Ръцете ми станаха чисти. От деня, в който съм започнал да работя, татко слагаше половината от припечеленото в една тенекиена кутия. Когато бяхме много зле, можеше да изхарчим парите, но той не позволи. Дори когато печелех много повече в офиса, пак ме караше да слагам половината в кутията. Същото правеше и с брат ми Алън.
— Искал е да се измъкнете — прошепна Ана.
— Тъй. Татко имаше мечти и планове, за мен и Алън — да се измъкнем от мините, да отидем далеч от всичко, което той трябваше да преживее. — Дениъл се обърна към нея, очите му бяха горещи и гневни. — Бях на двадесет години, когато главната шахта се срути. Копахме три дни и три нощи. Умряха двадесет мъже. Бащи ми и брат ми бяха сред тях.
— О, Дениъл! — извика Ана и сложи глава на раменете му. Това бе повече от скръб. Чувстваше, че в него гори ярост срещу несправедливостта, мъка и негодувание. Беше изпълнен с гняв. — Колко ми е мъчно!
— Когато ги погребахме, се заклех, че това няма да бъде краят за мен. Това бе началото. Направих всичко, за да се измъкна от мизерията. Беше късно да взема със себе си и баба. Тя не живя още много дълго и единственото, което ме помоли преди да умре, бе да продължавам по пътя и да не забравям откъде съм тръгнал. Аз ще удържа на обещанието си, Ана. — Той обърна главата й към себе си, така, че да я гледа в очите. — За баба ми, за мен, за татко и брат ми. Ще съградя всеки камък на този дом.
Тя го разбираше.
Разбираше също така, че тук, върху ветровитите скали, в средата на голата земя, която Дениъл бе избрал за дом, се бе влюбила безвъзвратно в него. Ала заедно с разбирането идеха и въпросите.
Ана стана и тръгна към мястото, където си представяше къщата. Знаеше, че той ще я построи. И тя щеше да бъде прекрасна. Величествена.
— Те ще бъдат горди с теб.
— Някой ден ще се върна при тях, за да видя всичко отново, за да си спомня всичко. Искам ти да си с мен.
Ана се обърна и си помисли, че през целия си живот досега се бе подготвяла за това движение, за тази крачка. Това вероятно бе първата и стъпка в лабиринта.
— Страхувам се, че няма да мога да ти дам всичко, което искаш, Дениъл. Още повече се страхувам, че ще се опитам да го направя.
Той тръгна към нея. Помежду им имаше все още много разстояние, както в преносния, така и в буквалния смисъл.
— Ти ми каза, че ти трябва време. Аз те помолих да решиш. Сега те моля да ми кажеш какао е решението.
Ана стоеше, спокойна и уверена, сякаш на ръба на вечността.
СЕДМА ГЛАВА
Ана искаше да му даде всичко. Да му даде неща, за които не бе й сънувал. Искаше да вземе всичко и да го задържи завинаги. В този миг осъзна, че ако направи тази единствена крачка, тя ще означава страшно много за тях. Една стъпка, която щеше да промени живота им, дори ако по-късно можеше да бъде направена стъпка назад. Една крачка и нямаше да има колебание какво е било казано, какво е било направено и какво е било дадено. Ана вярваше в съдбата, но я посрещаше с отворени очи и бистър ум.
Въпреки че чувствата се бореха в нея, съзнанието й работеше. Какво бе любовта? Това бе сила по- голяма и по-могъща от логиката, с която винаги бе живяла. Заради любовта се разпалваха войни, събаряха се империи и умираха хора. Тя подлудяваше мъжете и превръщаше жените в глупачки.
Можеше да обяснява с часове това чувство, ала никога нямаше да промени силата му.
Двамата с Дениъл стояха на скалите. Вятърът блъскаше сушата, стенеше сред високите треви, лудееше из земята, която той бе избрал, за да я насели с мечти и бъдеще. Ако Дениъл беше нейната съдба, то Ана щеше да я посрещне с вдигната глава и усмивка.
Той гледаше страшно, почти свирепо. Очите му изгаряха нейните, докато слънцето светеше в гърба му и създаваше около главата му огнен ореол. Приличаше на бог, въпреки че беше от плът и кръв. Зевс, Тор, помисли си Ана. Беше мъж, който сам кове съдбата си и ще премести планини, ако трябва, за да получи това, което е пожелал. А той е пожелал нея. Ана.
Тя имаше време, за да вземе решението си на бистра глава. Но чувствата, които я вълнуваха, вряха и кипяха и не й даваха покой. Как можеше да го гледа, да чете желанието в очите му и да бъде спокойна? Той говореше за семейство, за бъдеще, да обещания, които не бе сигурна, че бе в състояние да сподели. Ала имаше нещо, за което бе сигурна, че можеше да направи още сега. Нещо, което можеше да му даде, и то само веднъж в живота.
Ана вдигна смело глава и пристъпи в прегръдките му.
Те се сграбчиха нетърпеливи, изгарящи от страст и копнеж. Устните й намериха неговите и се сляха с цялото неудържимо желание, което извираше от съществото й. Ана почувства по кожата си огън. Той се
