Остани с мен още малко.
— Разбира се.
И така Ана остана в полутъмната стая. Държеше тънката ръка на жената, слушаше накъсаното й дишане и чакаше. Когато всичко свърши, тя преодоля вълната от негодувание, което я изпълни пред несправедливостта на смъртта. Стана тихо и целуна челото па госпожа Хигс.
— Няма да те забравя.
Спокойна и тъжна излезе в коридора и тръгна към госпожа Келърман. Заета с приемането на пет нови болни, старшата сестра едва вдигна глава.
— Доста сме заети в момента, госпожице Уитфилд.
Ана остана неподвижна. Когато проговори, гласът й бе спокоен.
— Ще трябва да повикате доктор при госпожа Хигс.
След секунда госпожа Келърман стана.
— Болки ли има?
— Не. Вече няма — скръсти ръце Ана.
В очите на сестрата премина разбиране и Ана си помисли за миг, че видя дори сянка на съжаление.
— Благодаря ви госпожице Уитфилд. Сестра Бейтс, повикайте доктор Лидърман веднага. Стая 521.
Без да дочака отговор, тя тръгна надолу по коридора. Ана я последва и остана до вратата. След минута госпожа Келърман излезе.
— Няма нужда да стоите тук, госпожице Уитфилд.
Ана обаче продължи да стои до вратата със скръстени ръце.
— Госпожа Хигс си няма никого.
В очите на сестрата се мярна сянка на състрадание и разбиране Тя пристъпи към нея и сложи ръце на раменете й.
— Добре, ще кажа на доктора, че искате да говорите с него.
— Благодаря ви.
Ана се отдалечи по коридора до малката стая, която бе нещо като чакалня, и седна. Минутите течаха, а тя се чувстваше все по-спокойна. Ето, с това щеше да се сблъсква всеки ден отсега нататък. Ден след ден, през целия си живот. Краят на госпожа Хигс бе първата й среща със смъртта. Стомахът й се сви на топка. Нямаше да бъде последната. Смъртта щеше да стане неразделна част от живота й. Нещо, с което трябваше да се бори, нещо, което трябваше да се научи до приеми. От този миг трябваше да се научи и да се защитава от нея.
С дълбока въздишка Ана затвори очи. Когато ги отвори отново, видя Дениъл да върви насреща й.
За миг спря да мисли. Главата й се изпразни. После забеляза розите в ръцете му. Сълзите потекоха, замъглиха очите й и тя се разрида.
— Знаех, че ще те намеря тук.
Всичко в него бе агресивно. Походката, лицето, гласа. Но за част от секундата Ана си помисли за утешението и удоволствието да се хвърли в прегръдките му и да се наплаче на воля.
— Аз съм тук всеки ден.
Това никога нямаше се промени. Сега, повече от всякога, тя знаеше, че няма да промени решението си да бъде лекар.
— Трябваше ми повече време да уредя нещата в Ню Йорк.
Беше прекарал нощите буден, тревожен и мислейки само за нея. Понечи да заговори отново, ала нещо в очите й го спря.
— Какво се е случило?
Трябваше да проследи погледа й към розите, които държеше, за да разбере.
— По дяволите! — С приглушено проклятие той остави цветята на пейката. — Тя сама ли беше?
Това, че попита първо за бедната госпожа Хигс, я накара да протегне ръка към него.
— Не, аз бях с нея.
— Добре тогава. — Ръката му бе студена като лед. — Ела, ще те заведа в къщи.
— Не. Искам да говоря с лекаря й.
Дениъл понечи да възрази, но сетне се отказа и обгърна с ръка раменете й.
— Ще остана с теб.
Двамата седяха мълчаливо. Ароматът на розите бе силен и замайваше главите. Бяха пъпки, много свежи, почти росни. Част от кръга, припомни си Ана. Не беше възможно да приемеш живота, без да приемеш смъртта. Това бе кръговрат. Когато докторът дойде, Ана бавно стана.
— Госпожице Уитфилд, госпожа Хигс много пъти ми е говорила за вас. Вие сте студентка по медицина, нали?
— Да — кимна тя.
— Тогава знаете, че преди няколко седмици извадихме злокачествен тумор от дроба й. Имаше и друг. Ако я оперирахме още веднъж, това щеше да я убие. Единствената ни възможност бе да я оставим да умре, но колкото може по-безболезнено.
— Разбирам. — Някой ден щеше да й се налага да взема същите решения. — Госпожа Хигс нямаше семейство. Бих искала аз да се заема с погребението й.
Спокойствието й го изненада, както и думите й. Докторът загледа лицето й и реши че, ако е научила всичко това в университета, щеше да му бъде интересно и приятно да работи след време с нея.
— Сигурен съм, че това лесно може да се уреди. Адвокатът на госпожа Хигс ще се свърже с вас.
— Благодаря ви. — Тя му подаде ръка. Доктор Либърман я пое и я стисна. Хладно, но силно ръкостискане. Да, щеше да му е приятно да наблюдава работата й.
— Отиваме си — каза Дениъл, когато останаха сами.
— Не съм завършила смяната си.
— Днес няма да я завършиш. — Той я хвана за ръка и я поведе към асансьора. — Поеми си поне глътка въздух. Не спори — добави бързо, усетил, че Ана се наостри. Има нещо, което искам да ти покажа.
Можеше да спори, разбира се. Само съзнанието, че можеше да го направи, я накара да се откаже. Щеше да отиде с него, защото знаеше, че утре ще се върне пак тук и ще направи това, което трябва.
— Шофьорът ще ни закара до вкъщи — рече Дениъл, когато излязоха навън. — Искам да взема другата кола.
— Моята е тук.
Той вдигна вежди и кимна.
— Тогава изчакай за минута.
Отиде до ролс-ройса и освободи Стивън.
— Ще използваме твоята. Искаш ли да караш?
— Да. — Те приближиха към малката бяла открита кола.
— Много е хубава, Ана. Всъщност винаги съм се възхищавал на вкуса ти.
— Къде отиваме?
— На север. Ще ти показвам пътя.
Доволна, че можеше да кара и да не мисли за друго, да усеща вятъра в косите си и да не знае посоката, Ана излезе от града. За известно време Дениъл я остави сама с мислите й.
— Сълзите няма да те направят по-слаба — подметка небрежно той. — Поплачи си, ако искаш.
— Знам — въздъхна тя. — Но все още не мога. Разкажи ми за Ню Йорк.
— Лудница. Харесва ми. — Дениъл се засмя и прехвърли ръка върху седалката. — Не е място за живеене, не и за мен. Обаче те хваща за гърлото и ти влиза в кръвта. Като наркотик е. Чувала ли си за издателството „Дънрипъл Паблишинг“?
— Разбира се.
— Вече е „Дънрипъл и Макгрегър“. — Беше доволен от начина, по който бе уредил нещата.
— Много престижно.
— По дяволите престижността, те се нуждаят от свежа кръв и от пари.
— А ти от какво се нуждаеш?
— От разнообразие. Не обичам да връзвам в една кърпа всичките си интереси.
Ана леко се понамръщи и се замисли.
