— Откъде знаеш какво да купуваш?
— Старите компании губят почва, новите бързо фалират. Първите ми дават нещо, което да укрепя, вторите нещо което да… — Той се поколеба, търсейки най-точната дума, която да използва. — Експлоатирам.
— Ала ти не си сигурен, че всички компании, които купуваш, ще се съвземат.
— Повечето не могат. Но това е играта.
— Звучи порочно.
— Може би. Такъв е животът. — Дениъл я загледа. Лицето й бе все още малко бледо, ала очите й бяха спокойни. — Докторът знае, че не всички негови пациенти ще се оправят. Това обаче не го кара да спре да приема нови, нали?
Той разбираше. Би трябвало да го очаква от него.
— Така е.
— Ние всички поемаме рискове, Ана. Ако живеем истински.
Тя продължи да кара мълчаливо още доста време, следвайки указанията на Дениъл. През главата й минаваха мисли, а тялото й се тресеше от чувства. Беше дълго пътуване и трябваше да я успокои. Когато стигнаха до брега на океана, Ана чувстваше прилив на енергия. Като посочи малко магазинче край пътя, Дениъл каза:
— Спри тук.
Тя отби до тротоара и попита:
— Това ли искаше да ми покажеш?
— Не. Но предполагам че си гладна.
Ана сложи ръка на корема си, преди да отвори вратата.
— Май наистина съм. — И понеже реши, че ще е по-добре да купят не само кутия бисквити, го последва в магазина.
Вътре имаше какво ли не — консервирани храни по лавиците, сухи колбаси и сирена в хладилниците. Прясно намазаният с восък под светеше под краката им. На тавана бавно се въртеше огромен вентилатор.
— Господин Макгрегър! — Една закръглена женичка излезе иззад тезгяха. На лицето й бе изписано истинско удоволствие, че го вижда.
— О, госпожо Лоуви! Хубава, както винаги.
Жената имаше лице като на кон и си го знаеше много добре. Но посрещна комплимента с висок смях.
— Какво мога да направя за вас днес? — Огледа преценяващо Ана, усмихна се и показа липсващия си преден зъб.
— Дамата и аз искаме да си направим малък пикник. — Дениъл се наведе над тезгяха. — Я кажете, имате ли от онези топящи се в устата бифтеци, които ми дадохте последния път?
— За съжаление нито грам. — Жената му намигна. — Обаче имам такава шунка, която ще ви накара да си въртите очите и да благодарите на създателя.
Очарован, Дениъл взе ръката на жената и я целуна.
— Ще си въртя очите и ще благодаря на вас, госпожо Лоуви.
— Ще направя един сандвич за дамата. И два за вас. — Погледът, който му отправи, беше проницателен и приятелски. — Ще ви дам и един термос с лимонада, ако купите термоса.
— Дадено.
Жената отиде в задната стаичка.
— Ти си бил тук и друг път — рече сухо Ана.
— Неведнъж. Това е съвсем малко магазинче. — Знаеше, че семейство Лоуви го притежава, зарежда със стоки и поддържа в идеална чистота. — Мисля, че ако прибавят още една стая и сложат бар и грил, госпожа Лоуви ще се прочуе със сандвичите, които прави. И ще забогатее.
Ана забеляза погледа в очите му и се разсмя.
— Лоуви и Макгрегър.
Той също се разсмя и се облегна на тезгяха.
— Не, само Лоуви. Понякога е по-добре да останеш партньор в сянка.
Госпожа Лоуви се върна с огромна кошница в ръце.
— Направете си пикника и ми върнете кошницата. Тя не е нова. — Отново намигна. — Но термосът е.
Дениъл извади портфейла си и подаде на жената банкноти. Толкова много, че Ана учудено вдигна вежди.
— Поздравете господин Лоуви от мен.
Парите изчезнаха моментално в някакъв невидим джоб.
— Непременно. Приятно прекарване.
— Благодаря. — Дениъл взе кошницата и излезе от магазинчето. — Ще ми дадеш ли да карам?
Ана вече бе извадила ключовете на колата. Тя не позволяваше на никого да кара колата й, макар че баща й намекваше, а Майра направо настояваше. Затова се поколеба за миг, сетне му ги подаде.
След няколко минути бяха сред полето. Не бе виждала досега толкова тесен път и с толкова много завои. Той криволичеше покрай брега и зад всеки завой се откриваше нова гледка към океана с бели вълни и слънчеви зайчета по повърхността. На човек направо му спираше дъха от толкова красота. Имаше остри стръмни скали с цвят на безкрайно сиво, тук-там с леки намеци на червено и зелено. На някои места те сякаш бяха издялани с длето или брадва, на други като че ли бяха натрошени с мотика. Вълните се блъскаха в тях, после се връщаха обратно, за да съберат сили и отново да нападнат. Каква сила, непокорност, свобода, помисли си Ана. Водеше се една безкрайна война, която също беше кръговрат. Опиянена от мириса на морето, тя се облегна назад.
Километър след километър те се изкачваха. Дърветата, които растяха от едната страна на пътя, бяха криви, превити от постоянния напор на вятъра. Ана се чудеше, какво ще направи Дениъл, ако насреща им излезе друга кола. Това явно не го безпокоеше.
Тя гледаше морските тини, които кацаха върху вълните, а после се устремяваха към слънцето.
Когато пътят стана равен, бе почти разочарована. После видя пред себе си парче земя. Цялата обрасла с висока трева, камениста, заобиколена от всички страни с море, тя се простираше до самия край на скалите. Нещо сякаш я прониза, остро като стрела и сладко като целувка.
Дениъл спря колата и се загледа, поглъщайки гледката с ненаситни очи.
Както винаги, дивата природа го плени и превзе. Можеше да почувства морето, вятъра. Тук беше неговото място.
Беше си у дома.
Без да каже дума, Ана излезе от колата. Беше очарована. Вятърът я блъскаше, но можеше да усети спокойствието, което цареше във въздуха. Независимо откъде идеше, от земята или от въздуха, това чувство за постоянно движение и вътрешна неподвижност винаги щеше да остане.
— Това е твоя земя — прошепна тя, когато застана до него.
— Тъй.
Вятърът блъсна лицето й и разроши косите, ала Ана ги отмести. Искаше да вижда всичко.
— Красиво е.
Каза го просто, толкова просто, че той не можа да отговори. До този момент Дениъл не бе осъзнавал, че всъщност искаше да й покаже мястото и искаше тя да го приеме, да го разбере. Не бе знаел колко важно бе за него да го заобича така, както той, от мига, в който го видя. Слънцето освети лицето му, когато взе ръката й и я поднесе към устните си.
— Тук ще построя къщата — посочи Дениъл и тръгна заедно с нея. — Близо до скалите, за да чуваш морето и да бъдеш част от него. Ще бъде от камъни, огромни и здрави. Прозорците ще стигат от тавана до пода, а входната врата ще бъде толкова широка, че трима мъже да влизат през нея едновременно. Тук… — Той спря, търсейки очите на Ана. — Ето тук ще бъде кулата.
— Кула ли? — Тя го погледна почти хипнотизирана. — Ти замък ли ще строиш?
— Точно така. Ще бъде замък. И гербът на Макгрегър ще стои над вратата.
