— За кратко време — съгласи се Дениъл. — В дългосрочен план… А вие вече разбрахте какво означава това, нали господин Бомбек? В дългосрочен план ще спечелим от обема на спестяванията, „Олд Лайн“ ще има най-ниските ипотекационни вноски в щата.
Бомбек почувства как стомаха му се преобръща и преглътна с мъка.
— Да, господин Макгрегър.
— И най-високата лихва върху влоговете.
Можеше да види как наоколо вече прелитаха долари с малки крилца.
— Това ще струва на банката… — Бомбек не можеше дори да си го представи, камо ли да го изрече. — Мога да направи всички изчисления за няколко дни. Сигурен съм, че когато ги видите, ще разберете какво искам да ви кажа. С подобна политика само за шест месеца…
— Ще бъдем най-голямата кредитна институция в щата — завърши тържествено и твърдо Дениъл. — Радвам се, че сте съгласен с мен. Сега трябва да рекламираме новата си политика във вестниците.
— Да рекламираме… — промърмори под носа си Бомбек като на сън.
— Трябва ни нещо голямо — Дениъл разтвори ръце, забавлявайки се с объркването на счетоводителя си — и запомнящо се. Отличаващо се. Нещо, което да се набива в очи. Защо не видите какво може да се измисли и да дойдете пак при мен? Да речем утре в десет.
На Бомбек му трябваха няколко секунди, за да осъзнае, че с това Дениъл му казва да си върви. Беше прекалено объркан, за да започне да спори, затова събра бумагите си и стана. Когато излезе от стаята, Дениъл загаси пурата в пепелника.
Ограничен дядка. Нуждаеше се от някой млад, пълен с идеи и готов да рискува. Можеше да пощади гордостта на Бомбек, като му предложи друга длъжност. Дениъл държеше на лоялността и дръвник или не, Бомбек бе с „Олд Лайн“ почти петнадесет години. Това бе нещо, което трябваше да обсъди с Дитмайър. Той беше човекът, чието мнение Дениъл ценеше високо и му имаше доверие.
Банкерите трябваше да знаят, че работата им бе да рискуват. Дениъл го знаеше отлично.
Стана и отиде до прозореца, който гледаше към Бостън. От тази гледна точка целият живот бе една хазартна игра. Парите, които бе спечелил, можеше да бъдат загубени. Той щеше да се бори. Щеше да ги спечели отново. Силата и властта, които имаше сега, можеше да бъдат загубени. И тях щеше да спечели отново. Но имаше едно нещо, което ако загубеше, не можеше да бъде спечелено. Ана.
Кога бе престанала да бъде част от плановете му и се бе превърнала в част от живота му? Кога бе изтървал нишката на намеренията си и се беше влюбил? Можеше да посочи точно мига. Мига, в който тя взе лицето му в ръце, погледна тържествено в очите му и докосна устните си до неговите. Тогава загуби всичко. И потъна. Далеч зад привличането, зад желанието, зад предизвикателството.
Цялото му систематично планирано ухажване бе разбито на парченца. Внимателно начертания план за действие бе направен на пух и прах. От този момент Дениъл се превърна само в мъж, напълно покорен от една жена. И сега какво? Това бе въпрос, на който все още нямаше отговор. Искаше жена, която да си седи кротко в къщи и търпеливо да чака, докато той върти бизнеса си. Тази жена не беше Ана. Искаше жена, която нямаше да поставя под въпрос неговите решения, а ще ги приема като факт. И това не беше Ана. Имаше част от живота й, която винаги щеше да остане далеч от него. Ако успееше да постигне амбициите си, а Дениъл вярваше, че тя ще успее, пред името й щеше да има думичката „доктор“ още преди края на следващата година. За Ана това нямаше да бъде само титла, а начин на живот. Можеше ли мъж, чиято работа отнема много часове от деня, да има жена с професия, която изисква същото?
Кой щеше да се грижи за дома, чудеше се той и прекарваше пръсти през косата си. Кой щеше да се грижи за децата? Щеше да бъде много по-добре, ако още сега й обърнеше гръб и потърсеше друга, готова да прави само тези неща и нищо повече. Щеше да бъде много по-умно, ако послушаше съвета й и си намереше половинка, която да не търси вятърни мелници и да не влиза в бой с тях.
Дениъл имаше нужда от дом. Беше му трудно да си признае колко много се нуждаеше от него. Искаше да има семейство. Миризмата на хляб, който се пече във фурната, ароматът на цветя във вазите. Това бяха неща, с които бе израснал. Те му напомняха детството. Бяха неща, от които се бе лишавал толкова дълго. Не беше сигурен, че ще ги има с Ана. И все пак… Ако ги намереше без нея, те едва ли щяха да имат някакво значение. Едва ли без Ана.
Проклета жена! Дениъл погледна часовник? си. Би трябвало вече да е приключила работата си в болницата. Твърдо решен да не позволи животът му да бъде ръководен от програмата на някой друг, Дениъл седна зад бюрото и се зае с доклада на Бомбек. След като изчете един пасаж, той го захвърли встрани. Ядосан на себе си, стана и излезе от офиса.
Беше прекарала пет часа на крак. Уморена, но доволна, Ана мечтаеше за гореща вана и за една спокойна вечер с книга в ръка. Може би щеше да помисли по-сериозно как да обзаведе апартамента. След две седмици щеше да има ключовете и трябваше да се заеме с мебелите. Ако краката не я боляха толкова много, би могла да пообиколи няколко антикварни магазинчета и да се поогледа за някои вещи. С удоволствие си помисли за блестящото бяло кабрио, което я чакаше пред болницата. Колата означаваше повече от факта, че няма да върви пеша до в къщи. Тя означаваше независимост.
Ана потърси ключовете в чантата си, взе ги в ръка и се почувства чудесно. Сякаш бе на върха на света. Когато баща й бе само леко изненадан относно решението й за самостоятелна квартира, а сетне поиска да го повози с новата си кола, главата й се завъртя от радост. Най-сетне бе получила одобрение. Беше използвала своите пари, беше взела сама решения и никой не беше я критикувал. Спомни си начина, по който той заведе майка й до колата и я настани на задната седалка до себе си. Ана кръстосва из Бостън почти час, а родителите й зад нея се радваха като деца.
И тя разбра, че те вече бяха започнали да мислят за нея не като за малкото момиченце, което се нуждае от защита. Независимо дали го осъзнаваха или не, те я приемаха като голяма. Може би щяха да бъдат горди, когато получеше своята диплома. Тайно се надяваше да е така.
Развеселена и горда от успеха, Ана подхвърли ключовете във въздуха и ги улови. И едва не се сблъска с Дениъл.
— Гледай къде вървиш!
Беше щастлива, ала сега, когато го видя, осъзна, че бе още по-щастлива.
— Не, няма да гледам!
Докато идваше насам, вече бе решил какво да прави.
— Ще вечеряме заедно.
Преди да успее да отвори уста, той я хвана за раменете. Гласът му бе както винаги висок и минувачите обърнаха глави, но очите му бяха огнени и това ги накара да си гледат пътя.
— Не приемам никакви аргументи. Уморен съм от тях и в момента нямам време. Ще вечеряш с мен тази вечер. В седем. Бъди готова.
Можеше да реагира по няколко начина. За част от секундата тя помисли за тях. И реши да направи това, което той най-малко очакваше.
— Добре, Дениъл — рече кротко.
— Не ме интересува… Какво каза?
— Казах, че ще бъда готова. — Погледна го със сериозни очи, ала закачлива усмивка. Това съвсем го изкара от равновесие.
— Аз… Добре тогава. — Той пъхна ръце в джобовете си. — Ще се видим в седем.
Нали бе постигнал това, което искаше? Какво повече? Но както вървеше към колата, спря и се обърна. Ана стоеше там, където я бе оставил, цялата огряна от слънце. Сякаш плуваше в слънчевата светлина. Усмивката й бе сладка като на ангел.
— Проклети жени! Никога не можеш да ги разбереш! — промърмори Дениъл, докато отваряше вратата. — Никога не знаеш какво да правиш с тях. Нито можеш да им вярваш.
Ана изчака, докато той тръгна, сетне се заля в смях. Да го види така объркан беше по-весело, отколкото да спори с него. Смеейки се, тя влезе в колата си. А една вечер, прекарана с Дениъл, сигурно щеше да бъде много по-интересна от книгите. Запали мотора и се почувства силна. Обичаше да се чувства така.
Дениъл й донесе цветя. Не белите рози, които все още изпращаше всеки ден, а малки, нежни теменужки, които бе набрал от собствената си градина. Беше му приятно да я гледа как ги нарежда в
