Жената задрямваше, когато двамата излязоха от стаята.
— Свърши ли за днес? — попита Дениъл, когато тръгнаха по коридора.
— Да.
— Ще те закарам.
— Не. Имам среща с Майра.
Както винаги асансьорът едва се влачеше. Ана натисна бутона и зачака.
— Тогава ще те откарам до срещата ти. — Той искаше да бъде с нея извън болницата, където изглеждаше така сигурна, сякаш си бе у дома.
— Няма нужда. Срещата ни е съвсем наблизо.
Влязоха заедно в асансьора.
— Защо не вечеряме някъде?
— Защото не мога. Имам други планове. — Тя стискаше силно ръце, докато вратите се отвориха отново.
— А утре?
— Не знам. — Главата й се въртеше, когато излязоха навън. Светеше ярко слънце и духаше вятър. — Дениъл, защо си дошъл тук?
— За да те видя.
— Не, ти дойде при госпожа Хигс. — Ана продължи да върви. Беше споменала името на жената само веднъж. Как го беше запомнил? И защо изобщо трябваше да му пука за някаква си непозната стара жена, болна от рак?
— Не трябваше ли? Тя явно се радва, когато си има компания.
Ана поклати глава, търсейки точните думи. Не беше предполагала, че може да е добър, любезен, истински благороден, когато няма да получи нищо в замяна. В края на краищата, той беше бизнесмен. Работата му бе да печели и да губи, но така, че отново да печели. Цената на розите сигурно не значеше нищо за него, ала за госпожа Хигс те означаваха всичко. Ана си помисли дали Дениъл си дава сметка за това.
— Това, което направи за нея, означава много повече от всички лекарства. — Тя спря и се обърна. Дениъл видя в очите й чувствата, които я вълнуваха. — Защо го направи? За да ме впечатлиш ли?
Никой не можеше да лъже пред тези очи.
Беше го направил, за да я впечатли, разбира се. И беше много доволен от идеята си до мига, в който заговори с госпожа Хигс. Сякаш видя майка си, загубила своята хубост и младост, но все още жива. Затова щеше отново да дойде да я види. Този път не заради Ана, а заради самата госпожа Хигс. Нямаше как да й го обясни. И нямаше намерение да разкрива чувствата, които бе пазил толкова време дълбоко в себе си.
— Първата ми и основна идея беше наистина да ти направя впечатление. Също така исках да видя що за място е това, където работиш, че да искаш непрекъснато да си тук. Все още не мога да разбера, ала може би виждам нещичко.
Когато тя не отговори, той пъхна ръце в джобовете си и продължи да върви до нея. Тази жена го притесняваше повече, отколкото си мислеше. Искаше да я зарадва. И беше изненадан колко много го иска. Искаше отново да види усмивката, блесналите й очи. Беше готов на всичко за един от хладните, сериозни погледи, които му отправяше. Ядосан, застана пред нея.
— Добре де, по дяволите! Впечатлена ли си, или не?
Ана също спря и го погледна. Очите й наистина бяха хладни, но в тях не се четеше нищо. После направи нещо неочаквано. Хвана лицето му с две ръце и по своя силен, неповторим начин го привлече към себе си, след което докосна устните му. Беше само полъх, намек за целувка, ала нещо експлодира в него. Ана остана само за миг така, с очи, заковани в неговите. Сетне, без да каже нищо, се обърна и се отдалечи.
За пръв път в живота си Дениъл не можа да произнесе нито дума.
ПЕТА ГЛАВА
Дениъл седеше в офиса си в „Олд Лайн Сейвингс енд Лоун“, пушеше пура и слушаше дългия отчет от своя банков директор. Човекът си имаше работата и беше на ти със сметките. Но не виждаше по-далеч от носа си.
— Освен това, като допълнение към другите ми препоръки, още веднъж казвам банката да се лиши от ползването на имота Холоран. Продаването му ще покрие неизплатената горница и по моя лична преценка ще донесе пет процента печалба.
Дениъл загаси пурата в пепелника.
— Отпусни.
— Моля?
— Казах, отпусни заем на Холоран, Бомбек.
Човекът свали очилата от носа си и започна да се рови из хартиите.
— Може би не сте разбрали, сър, че Холоранови закъсняват вече шест месеца с плащането на ипотеката. През последните два месеца дори не успяха да си платят тока. Холоран може и да си намери работа, както твърди, ала ние не можем да очакваме, че заемът ще бъде изплатен това тримесечие. Направил съм всички сметки.
— Не се съмнявам — промърмори отегчен Дениъл. Работата не бива никога да те отегчава, човече, каза си той, инак ще загубиш тръпката.
Бомбек остави листите на бюрото. Те бяха, както и самият той, спретнати, подредени и непоносимо точни.
— Ако погледнете за малко, сигурно ще можем…
— Дай на Холоран още шест месеца, за да си плати лихвите.
Бомбек пребледня.
— Шест… — Той прочисти с мъка гърлото си и стана от стола. — Господин Макгрегър, вашето отношение към Холоранови е достойно за възхищение, но трябва да разберете, че една банка не може да бъде управлявана от сантименти или чувства.
Дениъл дръпна от пурата, задържа дима, сетне го издуха. На устните му играеше лека усмивка, но очите му, ако Бомбек би имал смелостта да ги погледне, бяха студени като айсберг.
— Така ли, господин Бомбек? Благодаря, че ми го казахте.
Мъжът прехапа устни.
— Аз, като управител на „Олд Ланн…“
— Която щеше да изгърми преди месец, когато ви купих.
— Да. — Бомбек отново прочисти гърлото си. — Да, точно така, господин Макгрегър. Като управител имам задължението да ви предоставя всичкия си опит. Работя в банковото дело от петнадесет години…
— Така ли? — прекъсна го Дениъл, все едно, че бе изненадан. Всъщност четиринадесет години, осем месеца и десет дни. Знаеше характеристиките на всички, който работеха за него, от директора до чистачката. — Това с чудесно, Бомбек. Може би, ако ти го кажа другояче, ще разберете начина ми на мислене. — Той се облегна на стола така, че слънцето, което светеше точно зад главата му, превърна косата му в истинска клада. — Вие пресмятате пет процента печалба, ако се откажем и продадем имота на Холоран. Правилно ли съм разбрал?
Сарказмът в гласа му не убягна на Бомбек.
— Точно така, господин Макгрегър,
— Добре. Обаче през следващите двадесет години от ипотеката на Холоран ще имаме дългосрочна печалба от, меко казано, три пъти повече.
— При дългосрочен заем, да. Мога да ви предоставя точните изчисления
— Отлично. Сега вече се разбираме. Значи отпуснете заема. — Въпреки че се забавляваше от цялата ситуации, Дениъл изчака малко, и хвърли бомбата си. — Освен това ще намалим ипотеката с четвърт процент от следващия месец.
— Намалявайки…
— И ще увеличим лихвата върху спестяванията до най-високия възможен процент.
— Господин Макгрегър, това ще доведе банката на червено!
