— Бас! — повтори той.
— Не знам за какво говориш.
— Нали каза, че съм бил комарджия. Абсолютно си права. А ти?
Ана се усети, че все още държи ръцете си на раменете му и ги свали.
— Със сигурност не съм.
— Ха-ха! — В очите му светеше предизвикателство. — Сега вече лъжеш. Всяка жена, която смята да става доктор и си пъха носа в разни сложни апаратури, носи хазарта в кръвта си.
Беше прав. Тя вдигна глава.
— Какъв е облогът?
— Ето това се казва момиче! — Искаше отново да я вдигне във въздуха, ала се въздържа, защото Ана присви очи. — Казвам, че ще носиш моя пръстен преди да е изтекла една година.
— Аз пък казвам, че няма.
— Ако спечеля, ще прекараш първата седмица като моя жена само в кревата.
Ако искате да я шокира, почти успя. Тя само кимна, защото не знаеше какво да отговори.
— Само ще спим, ще ядем и ще правим любов.
— А ако загубиш?
Очите му светеха в предчувствие на победа.
— Ти кажи.
Ана сви устни. Вярваше във високите облози.
— Ще дадеш дарение на болницата, колкото да се построи едно ново крило.
— Дадено — не се поколеба нито за миг Дениъл.
Ако беше сигурна в нещо, то бе, че той ще изпълни дадената дума. Без значение от обстоятелствата. Тя тържествено му подаде ръката си. Дениъл я взе и я разтърси най-официално, сетне я поднесе до устните си.
— Никога не съм правил по-високи облози. И никога повече няма да направя. А сега ще те целуна, Ана. — Тя се отдръпна, но той я хвана. — Така де, обзаложихме се и обявихме печалбите, ала нали трябва да има капаро? — Дениъл мина леко с устни по нейните и почувства трепета й. — Ана, любов моя, какви са залозите?
Прокара бавно устни по кожата й. Устните му бяха нежни, обещаващи и търсещи, ала не докоснаха нейните. Ръцете му преминаха по гърба й до шията и после обратно до кръста. Тялото й се напрегна в отговор.
Дениъл почувства и своето как я пожела и се стегна. Но продължи бавно да я гали.
Изгърмя гръм, ала Ана помисли, че чува само собственото си сърце. Когато блесна светкавица, беше като огънят, който гореше в кръвта й. Какво бе страстта? Какво бе желанието? Какво бяха чувствата? Как можеше да каже, когато нито един мъж никога не беше я докарвал до подобно състояние, нито бе събуждал в нея подобни емоции! Знаеше, че трябва да се отдели от него. Че бе жизненоважно да се откъсне, ала не можеше. Двамата потъваха в невероятното удоволствие да си принадлежат.
Беше хубаво. Тялото й сякаш се размекна. Беше опасно. Мускулите й се предадоха. Устните му отново я целуваха. Ана простена и се притисна към него. Какво ставаше! Той смееше ли се, или гърмяха гръмотевици?
Сетне небето сякаш се продъни и рукна порой. Дениъл я сграбчи и я вдигна на ръце.
— Ти ми дължиш една целувка, Ана Уитфилд — извика той. Остана така за миг, а дъждът се лееше върху него и превръщаше червената му грива във водораслите на бога на морето. В очите му светеше светкавица. — Не си въобразявай, че съм забравил.
Сетне я прегърна и я поведе към терасата.
Какво беше това, което я разсейваше през целия следващ ден? Ана се улавяше че върви по коридорите, спира и се чуди защо бе дошла в тази част на болницата и за какво. Това я разтревожи и обърка. Когато завършеше следването си и имаше своите пациенти, не можеше да си позволи да бъде разсеяна, нито объркана. Просто не можеше да си позволи да мисли за друго, освен за задълженията си, докато беше в болницата.
Но си спомни дивия трепет, който я обзе в прегръдките на Дениъл под струите на лятната буря. Спомни си начина, по който влязоха в къщата и объркаха играта на бридж, защото той поиска хавлиени кърпи и бренди. За нея. Би трябвало да се почувства неудобно. А се чувстваше чудесно. И това бе другото нещо, което я тревожеше. Като се сети как очите на Луиз Дитмайър се разшириха от изненада и станаха като чинии, Ана избухна в смях. Дениъл наистина придаваше особено настроение на скучното парти.
Тя прекара по-голяма част от деня сред болните, като раздаваше книги и списания на пациентите и си говореше с тях, докато те лежаха или седяха в стаите си.
Липсата на компания бе толкова потискаща, както и болестта, докарала ги тук. Докато вдъхваше болничните миризми, Ана си мислеше, че облогът, който направи с Дениъл, ще бъде за добро. Щеше да донесе полза на болницата и на хората.
Като погледна часовника си, осъзна, че има по-малко от час до срещата й с Майра. Днес щеше да вземе новата си кола. Сигурно беше глупаво да се вълнува от придобиването на четири колела и мотор, ала си мечтаеше за дългите самотни пътувания, които щеше да прави с нея. Беше казала истината, когато сподели с Майра, че иска свобода. Мислеше за това и сега.
Но не можеше да мине ден, без да отиде да види госпожа Хигс.
Като направи план за остатъка от деня си, тя се изкачи до петия етаж. Щеше да вземе Майра, да отидат на вечеря и да се покажат в обществото. Нямаше нищо друго, което приятелката й да харесваше повече. Сетне можеше да излязат извън града и да направят проверка на колата, като покарат. Очарована от идеята си, Ана отвори вратата на стая 521. И устата й остана отворена.
— О, Ана! Страхувахме се, че няма да дойдеш!
Госпожа Хигс седеше в леглото, покрита с чаршаф. На масата до нея имаше ваза с червени рози. Свежи, ярки и уханни. А до леглото седеше Дениъл.
— Казах ви, че Ана не може да не мине и да не ви види. — Той стана и й предложи стол.
— Не, разбира се! — Смутена, тя приближи до леглото. — Днес изглеждате много добре.
Госпожа Хигс посегна към косата си. Младата червенокоса сестра й бе помогнала да се среши сутринта, ала от седмица не беше мила главата си.
— Щях да се понаглася малко, ако знаех, че ще имам посещение.
Жената погледна Дениъл с благодарна усмивка, в която имаше обожание.
— Изглеждате чудесно — каза той и взе тънките й ръце в своите.
Прозвуча като истина. Това, което най-много изненада Ана, бе, че в гласа му нямаше съжаление или снизхождение, както в гласовете на повечето хора, които говореха с някой болен или стар човек. В очите на госпожа Хигс нещо проблесна. Беше едновременно благодарност и гордост.
— Човек трябва да изглежда добре, когато има джентълмен на посещение. Нали, Ана?
— Да, разбира се. — Ана се засуети около леглото и се опита да разчете окачената диаграма.
— Цветята са прекрасни. Ти не ми каза, че възнамеряваш да идваш в болницата, Дениъл.
Той намигна на госпожа Хигс.
— Обичам изненадите.
— Не е ли чудесно, че твоя млад приятел е дошъл да ме види?
— Той не ми е… — Ана спря и смекчи гласа си. — Да, чудесно е.
— Зная, че искате да останете двамата сами. Затова няма да ви задържам. — Госпожа Хигс изрече бързо това, но енергията й се топеше с всеки изминал миг. — Ще дойдете ли отново? — Тя протегна ръка към Дениъл. — Толкова ми е приятно да разговарям с вас.
Той усети молбата в гласа й.
— Ще дойда, разбира се. — Сетне се наведе и я целуна по бузата.
Когато отстъпи, Ана оправи възглавницата на госпожа Хигс. Тогава Дениъл забеляза, че ръцете й не бяха така нежни и деликатни, предназначени само за целувки, а компетентни, силни и сигурни. Това леко го обърка и изненада.
— Сега трябва да си починете. Сигурно сте изморена.
