— Добър — заключи Майра. — А, ето един, за когото едва ли някой ще каже, че е добър. — Тя вдигна чашата, за да прикрие усмивката си.
Нямаше нужда дори да се обръща. Знаеше кой е. Просто стаята сякаш стана по-малка и по-топла. Променена. Ана почувства вълнение. За миг дори се паникьоса. Вратата към терасата бе отдясно. Можеше да мине през нея и да избяга за една секунда. Щеше да се извини по-късно.
— А, не. Да ги нямаме такива. — Предугадила желанието й, Майра я хвана за ръка и почувства, че трепери. — Да не си болна?
Ядосана на себе си, Ана остави чашата, после пак я взе.
— Не ставай смешна.
— Ана, аз съм, Майра. Тази, която най-много те обича. — Тя разтърси ръката й.
— Той е прекалено настойчив. И това ме изнервя.
— Добре. — Майра знаеше най-добре, че трябва да опита и да върне самообладанието на Ана. — Както изглежда, нуждаеш се от минутка, за да се съвземеш. Хайде да спасим Хърбърт от зъбите на онази пираня.
Ана реши да не спори. Наистина се нуждаеше от минутка. От час. Може би от години. Нямаше значение, че бе преценила и претеглила реакциите си към Дениъл и бе решила, че са чисто физически. Те оставаха и ставаха все по-силни всеки път, когато той се появеше.
Не се притесняваше много за силното вълнение, което неговото присъствие предизвикваше, защото винаги бе в състояние да се контролира. Беше в състояние да контролира и реакциите на тялото си. Дишай бавно и дълбоко, каза си тя. Концентрирай се върху всеки мускул. Постепенно напрежението в раменете й поотслабна. Бяха в края на краищата на най-обикновена вечеря, заобиколени от куп други хора. Не бяха сами в паркиралата на празния път кола. Стомахът й отново се сви на топка при спомена.
— Здравей, Хърбърт! Здравей Мери!
— О, Майра, ти ли си? — Явно раздразнена от прекъсването на разговора. Мери се обърна към Ана. В същия миг Хърбърт завъртя очи към тавана в знак на облекчение. Развеселена и изпълнена със симпатия, Майра му подаде ръка.
— Вкара ли вече някой убиец в затвора, приятелю?
Преди той да успее да отговори, Мери я изгледа с неодобрение.
— Обръщаш всичко на шега, Майра. Хърбърт е много важна фигура в съдебната система.
— Наистина ли? — Майра вдигна иронично вежди. — Пък аз си мислех, че работата му е да вкарва джебчии в дранголника.
— От време на време — намеси се и Хърбърт. Гласът му бе сух, а погледът сериозен. Той кимна на Майра. — Правя най-доброто, което мога, за да бъдат улиците спокойни и безопасни.
Развеселена, че той поде играта, Майра се наведе по-близо към него и запърха с клепачи.
— О, Хърбърт, да знаеш как обожавам силните момчета!
В този момент най-близката приятелка на Мери, Катлийн Донахю, й направи знак.
— Ако ме извините?
— Не мислиш ли, че носът й е крив като на боксьор? — Майра гледаше с големи и невинни очи. — Ана, каква е твоята диагноза от медицинска гледна точка?
— Настъпване на изменения, дължащи се на злоба. — Ана я потупа по бузата. — Внимавай, скъпа, защото прихваща.
— Какво представление! — чу до ухото си познат глас тя.
Замръзна, сетне се насили да се отпусне. Как бе могла да забрави, че този огромен мъжага се придвижваше толкова безшумно и бързо?
— Добър вечер, господин Макгрегър — подаде му ръка Майра. Значи вечерята нямаше да е досадна. — Хареса ли ви балетът?
— Много. Но и вашата игричка също ми харесва.
Хърбърт поздрави Дениъл, като му стисна ръката.
— Трябва да знаете, че Майра не е глупава — рече доверително той.
Изненадана, Майра се обърна към него.
— О, благодаря. — Водена от инстинкта си, реши да направи нещо. Обичаше Ана искрено, като сестра. Затова трябваше да направи това, което смяташе за най-добро в момента. — Мисля, че трябва да изпия още едно питие преди вечеря. Ти също, Хърбърт. Нали ще ми правиш компания? — И без да му даде време да спори или да се дърпа, тя го помъкна към бара.
Клатейки глава, Дениъл наблюдаваше маневрирането й сред гостите.
— Това момиче е голяма работа.
Ана също гледаше след приятелката си.
— Абсолютно си прав. Голяма работа.
— Харесва ми косата ти.
Тя инстинктивно посегна към косата си, ала навреме се спря. Тъй като не бе имала много време след работа, просто я беше прибрала назад. Надяваше се, че изглежда изтънчена, а не компетентна и делова. Лицето й бе открито и беззащитно.
— Бил ли си и преди в Дитмайъови?
— Защо сменяш темата на разговор?
— Бил ли си?
Той се усмихна широко.
— Не.
— В дневната има чудесна колекция сервизи Уотърфорд. Трябва да им хвърлиш едно око, когато отидем да вечеряме.
— Обичаш ли кристал?
— Да. Изглежда студен, докато не го докосне светлината и тогава настъпват изненадите.
— Ако си съгласна да вечеряме заедно при мен, ще ти покажа моите кристални сервизи.
Ана пропусна покрай ушите си първата част на поканата, но се хвана за втората.
— Колекционер ли си?
— Просто харесвам красивите неща.
Гласът му бе ясен, ала красноречив. Тя го изгледа директно и спокойно както винаги.
— Ако това е комплимент, ще го приема. Но нямам никакво намерение да бъда колекционирана.
— Аз не те искам на рафта в шкафа. Просто те искам. Теб. — Той взе ръката й, стисна пръстите й и не й позволи да се измъкне. — Не се плаши.
— Внимателно… — Без да отмести глава, Ана погледна ръцете им. — Това е ръката ми.
— Забелязала ли си колко добре приляга в моята?
Тя отново го погледна.
— Твоите ръце са много големи. Всяка ръка ще потъва в нея.
— Не мисля. — Все пак я пусна, ала я хвана за рамото.
— Дениъл…
— Изглежда е време за вечеря.
Не й се ядеше. Никога не бе имала кой знае какъв апетит, за което Майра вечно й завиждаше. Но тази вечер бе още по-зле. Първо си помисли, че сигурно беше пръст на съдбата Дениъл да седи до нея на дългата маса.
Имаше много гости, можеше да се падне да седи да който и да е друг. Сетне обаче го погледна и когато видя доволното му лице, се сети, че той бе нагласил работата. Все успяваше да подреди нещата без проблем и винаги в своя полза.
Беше внимателен, ала изобщо не обръщаше внимание на съседката си отдясно. Навеждаше се към Ана, говореше й тихо, препоръчваше й да опита от това блюдо или да си вземе от другото. Тя се мъчеше да остане спокойна. Родителите й седяха на другия край на масата. От своето място можеше да види, че ги наблюдаваха и одобряваха. Стисна зъби и се опита да преглътне парченцето бифтек.
Не й трябваше много време, за да осъзнае, че бяха обект на внимание на цялата маса. Видя усмивки, одобрителни кимвания, шепот зад прикрити устни. Дениъл явно правеше всичко възможно да ги приемат като двойка. И го правеше много успешно.
