— Но то е много важно!
Ана се обърна към него. Очите й бяха тъмни и напрегнати.
— Да, и за двете ни. Радвам се, че разбираш. Днес тя ми каза, че би желала да се е омъжила повторно след смъртта на съпруга си. Иска да има някой, който да си спомня за нея. Тялото й я предава, ала разумът не. Днес й разказах за теб.
— Ти си говорила за мен?
Е, не можа да си сдържи езика зад зъбите!
— Госпожа Хигс започна разговор за мъжете и аз й казах, че познавам един досадник.
Дениъл взе ръката й и я целуна.
— Благодаря за откровеността.
Борейки се със вълнението, Ана увеличи скоростта.
— Е, описах те. Тя бе силно впечатлена.
— Как ме описа?
— Ти суетен ли си?
— Абсолютно.
— Добре тогава. Казах й, че си арогантен и дори свиреп. Не помня дали не казах жесток. Работата е, че ако мога да поседя при нея и да побъбрим за пет минути всеки ден, да внеса малко от външния свят в стаята, ще й помогна. Ще може по-леко да понася болката. Докторите трябва да помнят, че диагнозата и лекарствата не са достатъчни. Дори не означават нищо без съчувствие.
— Ти едва ли ще го забравиш.
Ана почувства как сърцето й подскочи.
— Отново се опитваш да ме ухажваш.
— Не. Опитвам се да те разбера.
— Дениъл… — Какво да го правеше сега? Как трябваше да се държи с него? Можеше да се справи с арогантността, с нахакаността, дори с досадните му настоявания. Но с вниманието, с любезността? — Ако наистина искаш да ме разбереш, трябва да ме изслушаш. Вземането на диплома и започването на практика не са най-важните неща в живота ми. Засега те са единствените, разбира се. Исках ги толкова дълго, работих сериозно и упорито, за да позволя да бъда отклонена или отказана от някого или от нещо.
Дениъл прекара пръст по рамото й.
— Ти за отклонение ли ме приемаш, Ана?
— Не се шегувам.
— Нито пък аз. Искам да станеш моя жена.
Колата се завъртя, защото Ана едва не изпусна волана. Натисна рязко спирачки и спря по средата на пътя.
— Сериозно ли говориш?
Той явно се наслаждаваше на шокираната й физиономия. Сетне се усмихна.
— Това „да“ ли означава?
Трябваха й десетина секунди, за да възвърне гласа си. Дениъл изобщо не се шегуваше. Беше сериозен и искрен.
— Ти си полудял! Познаваш ме само от една седмица, виждали сме се няколко пъти и ми предлагаш женитба! Ако и бизнеса си вършиш толкова безразсъдно, просто се чудя как все още не си фалирал!
— Защото знам коя работа си заслужава труда и коя не, Ана. — Той посегна и я хвана за раменете. — Може би трябваше да почакам с предложението си, ала не виждам защо, когато съм сигурен.
— Сигурен ли си? — С дълбока въздишка тя се опита да подреди хаоса от чувства, който бушуваше в нея. — Може би ще ти бъде интересно да научиш, че за женитба са необходими двама души. Двама, които желаят това и се обичат.
— Ние сме двама.
— Но аз не искам да се женя. Нито за теб, нито за който и да е друг. Имам още една година да уча, после практиката, кабинетът.
— Аз пък може и да не харесвам много идеята ти да станеш лекар, ала ще направя някои отстъпки.
— Отстъпки ли? — Очите й потъмняха от гняв. — Моята кариера не е въпрос на отстъпки. Нито компромис. — Гласът й бе студен, спокоен и безизразен. — Опитах се да бъда търпелива с теб, Дениъл, но ти не взимаш от дума. Ще трябва да избиеш тази налудничава идея от главата си. Само си губиш времето.
Той я придърпа до себе си, възбуден от гнева й, ала и разгневен от реакцията й.
— Времето си е мое.
И залепи устни до нейните. Не така внимателно, както преди, нито толкова нежно. Ана може и да се съпротивляваше. Не го интересуваше. В този момент бе така погълнат от необходимостта да се слее с нея, че желанието, което го заливаше, не бе в състояние да бъде спряно от съпротива или разум.
Устните й бяха горещи от слънцето. Кожата й бе мека от някакви женски мазила и фокуси, които сигурно правеше. Искаше я, желаеше я. Не ставаше дума за избор или за планове. Желанието бе надделяло, беше го покорило в сега контролираше действията му.
Точно такъв си мислеше че е — силен, нетърпелив, опасен, възбуждащ. Не можеше да се съпротивлява, въпреки да знаеше, че би трябвало да опита. Студена. Че как да бъде студена, когато кръвта й бушуваше и скоро щеше да превърне тялото й в течна лава? Безчувствена. Как да бъде безчувствена, когато усещаше възбудата да се надига в нея като прилив? Въпреки логиката, въпреки волята си, тя се притисна към Дениъл. Под напора на желанието даваше повече, отколкото знаеше, че може, и получаваше повече, отколкото знаеше, че иска.
И отново щеше да иска. Докато кръвта бушуваше и блъскаше слепоочията и, Ана осъзна, че отново и отново ще иска. Винаги, когато той бе наблизо, когато се сетеше за докосването на ръцете му, за допира на устните му. Как можеше да спре? И искаше ли да спре?
Имаше отговори. Сигурна бе, че има отговори, ако само се опиташе да ги намери. Нуждаеше се от логика, но слабостта бе надделяла и тя бе загубена в чувствата, който двамата бяха събудили.
С огромни усилия успя да възвърне част от самообладанието си. Все пак можеше да се контролира. Борейки се със съжалението, Ана се отдръпна. Облегна се на седалката и загледа с невиждащи очи право напред, докато събере сили да проговори.
— Няма да те виждам повече.
За миг го обзе паника, което го изненада. Той обърна лицето й към себе си.
— И двамата знаем, че не е вярно.
— Ще направя това, което казвам.
— Сигурен съм. Ала знам, че не го искаш.
— Дявол да те вземе, Дениъл Макгрегър! Никой нищо не може да ти каже!
За пръв път я видя да губи контрол и да излиза извън нерви. И макар че бързо се възстанови, той разбра, че характерът й бе нещо достойно за уважение.
— Дори ако съм влюбена в теб, което не е така — продължи Ана. — Нищо няма да излезе.
Дениъл нави един кичур от косата й около пръста си, сетне го пусна.
— Ще видим.
— Няма… — Тя спря насред дума и подскочи стреснато, защото зад тях изсвири клаксон. Някаква кола ги подмина бавно. Шофьорът спря и ги изгледа дълго, сетне заобиколи и отпраши по пътя. Дениъл се разсмя, а Ана подпря чело на волана и също се разсмя. Не познаваше друг човек, който така да я ядосваше, да я правеше слаба и безпомощна и да я караше да се смее.
— Дениъл, това е най-смешната ситуация, в която някога съм изпадала. — Все още кикотейки се, тя вдигна глава. — Вярвам, че можем да бъдем приятели, ако престанеш с тази налудничава идея да се жениш за мен.
— Ние ще бъдем приятели. — Той се наведе и я целуна преди да може да реагира. — Но аз искам жена, семейство. Просто идва времето, когато един мъж се нуждае от тези неща и нищо друго няма значение.
Ана сложи ръце на кормилото и подпря брадичка на тях. Вече беше спокойна. Загледа високата зелена трева край пътя.
