Както винаги, използваше опита, сивото си вещество и малко коварство, там където то вършеше работа. Когато преди пет години дойде в Америка, носеше съвсем малко багаж. Само парите, които бе спестил, след като бе започнал като миньор и бе стигнал до главен счетоводител във фирмата на Хеймъс Магуайър. Носеше също така мозък като бръснач и безкрайна амбиция.
Имаше осанката на владетел. Беше висок метър и деветдесет и фигурата му бе достатъчно добре сложена, че да пасва на височината. Само размерите му бяха достатъчни да го предпазят от свади, но бяха и причина да изкушат няколко бабаити да го предизвикат на бой. Дениъл винаги бе излизал победител. Беше темпераментен, ала се смяташе за умерен. Не вярваше, че е разбил повече носове, отколкото е трябвало. Не се мислеше за хубавец. Напротив. Челюстта му бе квадратна и здрава, а в десния и край имаше белег, който му бе останал, след като една греда падна отгоре му, докато работеше в мината. Отстъпвайки на суетата, през младите години си беше пуснал брада, уж да го скрие. Но и до ден днешен все още я носеше, гъста, червена и добре обрамчваща лицето му, обградено от коса, доста по-дълга, отколкото изискваше модата. Това съчетание го правеше да изглежда силен и царствен, което го ласкаеше. Скулите му бяха високи, а устните изненадващо меки и чувствени сред джунглата от червена растителност. Очите му светеха с ярка, брилянтна синева и излъчваха хумор и доброжелателност, когато се усмихваше, ако наистина го искаше, ала бяха ледени като айсберг, когато се усмихваше, без да го мисли.
Внушителен. Това бе думата, с която човек можеше да опише Дениъл Макгрегър. Безмилостен беше другата. Не му пукаше какво казват хората за него. Беше играч, който правеше залозите си дръзко. Недвижимото имущество бе неговата рулетка, а фондовата борса — масата за покер. Когато блъфираше, играеше, за да спечели. Рисковите му операции винаги се увенчаваха с успех. Когато спечелеше, залагаше отново. Никога не играеше на абсолютно сигурно, защото без тръпка щеше да му бъде скучно.
Макар че се беше родил беден, Дениъл Макгрегър не боготвореше парите. Използваше ги, служеше си с тях, играеше с тях. Парите означаваха власт, а властта бе оръжие.
В Америка той откри огромна арена за залагане и печелене. Първо Ню Йорк със забързания си ритъм и гладни улици. Човек с мозък и нерви можеше да изгради съдбата си тук. Сетне Лос Анджелис с чара и тръпката от високите залози. Човек с въображение можеше да построи империя. Дениъл прекара доста време и на двете места, като въртеше бизнеса си от единия бряг до другия, но избра Бостън за свой дом. Бостън със старовремския си шик, аристократичното си достойнство и безпардонния си снобизъм му легна идеално.
Дениъл произхождаше от древен род на воини, които бяха живели както благодарение на острия си ум, така и благодарение на меча. Гордостта от произхода му бе голяма, както бяха големи и амбициите му. Той възнамеряваше да продължи рода си с много и здрави синове и дъщери. Беше човек с въображение и си представяше как внуците му ще разширят това, което бе построил и спечелил за тях. Защото няма империя без наследници, които да я продължат и споделят. За да построи своята, на първо място се нуждаеше от жена. За Дениъл намирането на жена бе логично и оправдано така, както логично и оправдано бе придобиването на основния дял от някоя компания или недвижимо имущество. Той дойде на пролетния бал, даван от семейство Донахю, с ясната цел да потърси и спечели и двете.
Мразеше високите яки и стегнатите вратовръзки. Когато един мъж е скроен като бик, около врата трябва да му е широко. Костюмът му бе ушит по поръчка при най-модния шивач на Нюбъри Стрийт в Бостън. Не защото бе суетен, а защото размерите не му позволяваха да си купува конфекция. Просто нямаше такъв номер. Разбира се, влезе в костюм единствено заради амбициите си, ала то не означаваше, че тази дреха му харесваше. Всеки друг, облечен в елегантен черен костюм и ослепителна копринена риза, би изглеждал изискан. Дениъл Макгрегър изглеждаше ярък, внушителен и набиващ се на очи, независимо дали бе във всекидневен кариран костюм или официален черен смокинг. Но това му харесваше. И той явно предпочиташе подобен външен вид пред невзрачната фигура на някой мухльо.
Катлийн Донахю, най-голямата дъщеря на Максуел Донахю, изглежда също го предпочиташе.
— Господин Макгрегър! — Току-що завършила пансион в Швейцария, Катлийн знаеше как да сервира чай, да бродира коприна и да флиртува елегантно. — Надявам се, че нашето малко парти ви харесва.
Имаше лице като порцелан и коса като лен. Дениъл със съжаление си помисли, че раменете й са прекалено слабички, ала той също знаеше да флиртува.
— Сега вече ми харесва повече, госпожице Донахю.
Тъй като знаеше, че повечето мъже не обичат женското кикотене, Катлийн се засмя ниско и чувствено с предварително отрепетиран смях. Копринената й пола прошумоля, когато се настани до него в края на дългата коктейлна маса, отрупана с деликатеси и лакомства. Сега, който и да дойдеше да си вземе от трюфелите или от хайвера, щеше да ги види заедно. Когато обърна за секунда глава, тя зърна отраженията им в едно от огромните огледала на стената и остана доволна. Това, което видя, й хареса.
— Баща ми каза, че се интересувате от малкото парче камениста земя, което притежава в Хайанис Порт. — Катлийн премига кокетно с дългите си мигли. — Надявам се не сте дошли тази вечер, за да обсъждате сделки?
Дениъл взе две чаши от подноса, който минаващия покрай тях сервитьор му предложи. Би предпочел скоч в обикновена чаша пред шампанско в кристална, но един мъж, който не се приспособява във всякакви ситуации, губи.
Докато пиеше, разглеждаше лицето на Катлийн. Знаеше, че Максуел Донахю едва ли обсъжда сделките с дъщеря си, така, както не обсъждаше и модата, ала нямаше намерение да я разобличава в лъжа. По-скоро щеше да й даде възможност да се разприказва, за да извлече информация. Повече информация винаги бе полезна. Междувременно реши, че тази черта не бе много подходяща за бъдещата му съпруга. Нали щеше да бъде заета с бебета, нямаше да има време да обсъжда сделки.
— Бизнесът винаги е бил на второ място, след хубавите жени. Били ли сте на скалите?
— Разбира се. — Тя поклати глава така, че диамантите на обиците й проблеснаха като звезди. — Но предпочитам града. Ще дойдете ли на партито, което организират Дитмайърови следващата седмица?
— Ако съм тук.
— Толкова много пътувате! — Катлийн се усмихна, преди да отпие. Сигурно щеше да се чувства много удобно със съпруг, който непрекъснато пътува. Щеше да има достатъчно свободно време за себе си. — Предполагам, че е вълнуващо.
— Това ми е работата — отвърна Дениъл. Сетне добави: — Ала вие самата току-що се завръщате от Париж.
Поласкана, че бе забелязал отсъствието й, тя цялата засия.
— Три седмици минаха като миг и не ми стигнаха за нищо. Пазаруването отне почти цялото ми време. Не можете да си представите колко часове загубих да търся и пробвам тази рокля.
Той плъзна поглед по фигурата й, както очакваше Катлийн.
— Мога само да кажа, че си е струвало.
— О, благодаря. — Докато тя позираше до него, мисълта му заработи на бързи обороти. Знаеше че жените предпочитат да говорят за мода, дрехи и прически, но предпочиташе по-стимулиращи теми за разговор. Усетила че събеседникът й губи интерес, Катлийн докосна ръката му.
— Били ли сте в Париж, господин Макгрегър?
Беше ходил в Париж по време на войната и бе видял какво бе направила тя с красотата. Хубавата блондинка до него едва ли щеше да разбере и почувства това. Напрегнат и неудовлетворен от себе си, Дениъл отпи от сухото искрящо вино.
— Преди няколко години.
Огледа се сред блясъка на скъпоценностите и звъна на кристалите. Във въздуха витаеше нещо, което би могло да бъде определено само като богатство. За пет години бе успял да свикне с него, ала все още не бе забравил миризмата на въглищния прах. И нямаше намерение някога да я забрави.
— Предпочитам Америка пред Европа. Баща ви знае как да организира партита.
— Радвам се, че ви харесва. Как намирате музиката?
О, да знаеше само тази префърцунена американка как му липсваха гайдите! Дванадесетчленният оркестър с бели вратовръзки бе доста напудрен за неговия вкус, но Дениъл се усмихна.
— Много стилна.
— Мислех, че не ви харесва. — Тя му хвърли бавен, подканящ поглед изпод мигли. — Защото не танцувате.
