Макар да му костваше усилие, той вдигна вежди.
— Защо, по дяволите, да не познавам собствената си жена, с която съм преживял петдесет години?
— Защо наистина — съгласи се Ана и притисна устни към неговите.
— Ще ти бъде по-удобно, ако дойдеш при мен в кревата — усмихна се Дениъл.
— Може би, по-късно — обеща тя и вдигна единия му клепач, за да разгледа окото му.
— Престани да ме разглеждаш и изследваш. Искам истински доктор — опита се да се намръщи Дениъл.
Ана натисна бутона на звънеца до леглото.
— Ясно ли виждаш?
— Виждам достатъчно добре това, което трябва да виждам. Например, че си толкова красива, колкото и първата вечер, когато танцувахме валс.
— Значи имаш халюцинации — отговори сухо Ана и се обърна към влязлата в стаята сестра. — Моля, съобщете на доктор Файнстайн, че господин Макгрегър е буден и иска истински доктор.
— Да, доктор Макгрегър.
— Обичам ги всички, когато те наричат така — промърмори Дениъл и затвори очи. — Какви са повредите, Ана?
— Беше контузен. Имаш три счупени ребра и…
— Не по мен. По колата — нетърпеливо я прекъсна той.
Като прехапа език, Ана скръсти ръце.
— Ето на, това е! Ти няма да се промениш никога. Чудя се защо ли толкова се тревожа за теб. И съжалявам, че повиках децата.
— Децата ли? — Светлината в очите му може и да не бе така ярка, както обикновено, но беше там. — Ти си повикала депата?
— Да, ала ще трябва да им се извиня за това.
— Те тук ли са?
Познаваше тактиката му много добре.
— Разбира се.
— Какво си мислела да правиш, бдение при мъртвеца ли?
— Трябва да сме подготвени за всичко, дори и за най-лошото. — Ана пооправи завивката му.
Той се намръщи, но успя да направи жест към вратата.
— Какво чакаш още, извикай ги!
— Те са у дома. Не им позволих да останат тук през нощта.
Устата му остана отворена.
— У дома, значи? Искаш да кажеш, че не са останали тук? Оставили са умиращия си баща на смъртния му одър и отишли да пият скоч?
— Да. Много са коравосърдечни, Дениъл. Метнали са се на баща си. Ето го и доктор Файнстайн. — Тя го потупа по ръката, като се упъти към вратата. — Ще ви оставя сами.
— Ана!
Тя спря и се усмихна.
— Да?
— Не се бави много.
Видя го такъв, какъвто винаги е бил — арогантен, властен и изискващ подчинение.
— Нима някога съм го правила?
Ана отиде в собствения си кабинет. Заключи вратата и избухна в ридания. Най-сетне си позволи лукса да се наплаче. Беше стискала тази буца в гърдите си цели двадесет и четири часа. И друг път бе плакала зад тази врата, загубвайки пациент. Сега плачеше от облекчение, което бе толкова голямо, че не можеше да бъде описано, и от любов, която бе толкова силна, че не можеше да бъде потисната. След това наплиска лицето си със студена вода и взе телефона.
— Ало — отговориха от другата страна.
— Кейн!
— Да, мамо, тъкмо щяхме да звъним. Как е татко?
— Иска да ви види. Страхува се, че сте му изпили уискито.
Синът й изруга и тя почувства облекчението в гласа му.
— Кажи му, че не сме пили нито глътка. Ти добре ли си?
— Страхотно. Моля те, нека Рина да ми донесе дрехи за преобличане.
— След половин час сме при теб.
— Срам и позор! Човек трябва да заумира, че да дойдат децата му да го видят! — Подпрян с възглавници, Дениъл клатеше глава и драматично хапеше устни.
— Хайде, хайде! Няколко счупени ребра! — изкоментира Серина и го ощипа по крака. Не бе спала цяла нощ от притеснения.
— Ха! Кажи го на доктора, който е напъхал тази тръба в гърдите ми! И дори не си довела внук ми! — Той я изгледа строго, сетне се обърна към Кейн. — Нито пък ти внучката ми. Ще отидат в казармата или в колеж, преди да ги видя отново. Дори няма да знаят кой съм!
— Успокой се, показваме снимката ти на Лора всяка седмица — успокои го Кейн, като продължаваше да държи ръката на жена си, чудейки се дали щеше да издържи през последните двадесет и четири часа без нейното внимателно и нежно присъствие. — Нали, скъпа?
— Всяка събота — потвърди Даяна.
Дениъл се обърна с гримаса към Грант и Джени.
— Предполагам, че сестра ти има извинение, за да не е тук — рече той на Грант. — Сигурно затова и Алън го няма, макар че ми е първородният. Но ще им простя, нали след няколко седмици ще ми подарят още един внук.
— Със сигурност имат извинение — промърмори Грант, докато Кейн се подсмихваше, гледайки ноктите си.
— Ти изглеждаш добре, момиче — каза Дениъл на Джени. — Всяка жена се разхубавява, докато е бременна.
— И се разширява — отвърна Джени, с ръка на корема. — След някой и друг месец няма да мога да стигам статива.
— По-добре се научи да рисуваш седнала — нареди Дениъл. — Бременната жена не бива по цял ден да стои на крака.
— А ти гледай да си на крака преди пролетта — рече му Грант и прегърна жена си. — Тогава ще трябва да дойдеш до Мейн, за да кръстиш бебето.
— Кръстник, значи — повтори Дениъл. — Не е лесно на един Макгрегър да стане кръстник на децата на Кембъл. — Като подмина усмивката на Грант, той отново се обърна към Джени. — Но за вас ще го направя. Ти достатъчно ли си почиваш?
Ана хвана ръката му, за да премери пулса.
— Той е забравил, че когато бях бременна с Алън, последните три месеца работих в болницата. И никога не съм се чувствала по-добре.
— И аз се чувствах чудесно по време на първата ми бременност — намеси се и Серина. — Сигурно затова съм решила да опитам отново.
Трябваше му само секунда, за да осъзнае чутото.
— Отново ли?
Серина се повдигна на пръсти, за да целуне Джъстин, преди да се усмихне на баща си.
— Ами да. След седем месеца.
— О, значи имаме повод…
— А не, никакъв скоч, Дениъл — намеси се Ана. — Не и докато си в реанимация.
Той се намръщи, започна да мърмори, накрая разтвори широко ръце.
— Я, ела тук, момиченце!
