започнаха занятията. Ана се потопи в тях с почти отчаяно настървение.
Приятелите и състудентите й забелязаха огромната промяна в нея. Обикновено пролетно настроената и весела, но леко резервирана госпожица Уигфилд, сега бе напълно отнесена. Рядко говореше, освен в случаите, когато трябваше да задава въпроси или да отговаря на зададените й. Студентите, които се прибираха късно вечер или съботните нощи, виждаха светлина в прозорците й. Непрекъснатото учене бе причина за сенки под очите й, нещо, което забелязаха дори преподавателите. Ана отхвърляше всички въпроси относно личния си живот с твърда учтивост.
Дните минаваха монотонно и си приличаха един с друг като две капки вода. Просто нищо не се случваше. Ако учеше достатъчно упорито, достатъчно дълго, можеше да спи само по шест часа на нощ и да не мисли за нищо.
Кънетикът през средата на септември бе красив и ярък, ала тя нямаше време да забележи красотата на есента. Ярките цветове и аромати бяха пренебрегнати заради медицинските списания и часовете по анатомия През предишните години все пак успяваше да се наслади на заобикалящата я среда, въпреки че пак отделяше много време на ученето. Сега, ако само за момент спреше, за да се порадва на красотата на ошарените от есента листа, щеше да мисли само за скалистия бряг и за вълните, които се блъскаха в канарите. И щеше да се чуди дали Дениъл вече бе започнал да строи своята къща.
В самозащитата си Ана започна да избягва контакти дори с Майра, макар че приятелката й изпращаше дълги писма. Когато пристигна телеграмата, осъзна, че повече не можеше да се крие. Телеграмата гласеше: „Ако не искаш да ме видиш на стълбите пред вратата си след двадесет и четири часа, обади се. Майра.“
С телеграмата, пъхната сред бележките от семинара по кръвоносната система. Ана спря в междучасието, за да позвъни.
— Ало!
— Майра, ако пристигнеш, няма къде да спиш. Нямам допълнително легло.
— Ана! О, Господи! Бях започнала да мисля, че си потънала в Атлантическия океан. — Ана чу щракането на запалка и поемането на дим от другата страна на слушалката. — Беше ми по-лесно да мисля това, отколкото, че не искаш да отговаряш на писмата ми.
— Извинявай. Бях много заета.
— По-точно се криеш — поправи я Майра. — И го приемам, защото не е заради мен. Но се тревожа за теб.
— Недей! Аз съм добре.
— О, да, разбира се! Знаеш ли колко ти вярвам!
— Не, не съм добре — поправи се Ана, защото това бе Майра.
— Не си се обаждала на Дениъл, нали?
— Не съм. — Тя затвори очи и подпря чело на студения метал на телефона. — Как е той? Виждала ли си го?
— Дали съм го виждала? — Ана почти можеше да види как Майра върти очите си. — Той полудя в нощта, когато ти си отиде. Събуди Хърбърт в два след полунощ. Пита го дали не си у нас. Хърбърт го успокои. Беше направо изумен, искам да кажа, Хърбърт. Оттогава не сме го виждали, но чувам, че прекарва по-голямата част от времето си на Хананис Порт, където строи къща.
— Да, сигурно. — Ана направо си го представи как наблюдава машините и мъжете, който работят.
— Знаеш ли, Дениъл е чул онези приказки на Катлийн Донахю, в нощта на партито!
Ана поклати глава.
— Не. Не ми е казал. О! — Тя си припомни колко ядосан бе Дениъл тогава и как целият му гняв се изля върху нея. Виж ти, това вече обясняваше много неща.
— Чух го да казва на Хърбърт, че ще ти откъсне кокошата шия. Напълно съм съгласна с него. Ала Хърбърт го разубеди, доколкото можа. Човекът смята, че трябва да те предпазва от всеки и от всичко. Звучи много приятно, въпреки че можем да се предпазваме и сами, нали?
— Не мога да се оженя за него само за да ме предпазва — промърмори Ана.
— Не. И макар да съм сигурна, че той си заслужава ритника по задника, мога да се закълна, че сърцето му е горещо. Той те обича, Ана.
— Обича някои части от мен. — Ана затвори очи и си пожела да бъде по-силна. — Извинявай, че те забърках в тази история.
— О, моля те, знаеш колко много обичам да съм забъркана. Искаш ли да дойда?
— Не, наистина. Поне засега. — Като разтърка слепоочия, тя се засмя. — Радвам се, че не отговорих на писмата ти. Да говоря с теб е по-добре от всичко друго на света.
— Тогава дай ми телефона си. Няма причини да не си говорим.
— Нямам телефон.
— Какво? — Настъпи пауза. — Ана, скъпа, но как живееш?
Този път Ана най-искрено се разсмя.
— Тук е доста примитивно. Направо ще се уплашиш, ако видиш апартамента ми. — Тя наистина се зачуди дали Майра би разбрала това, че прекарваше по-голяма част от времето си в библиотеки. — Слушай, обещавам, че ще ти напиша едно дълго-дълго писмо още довечера. И другата седмица ще ти се обадя.
— Добре. Но може ли само да ти дам един съвет. Дениъл е мъж, така че има една крачка предимство. Не го забравяй.
— Благодаря. Предай поздрави на Хърбърт.
— Разбира се. Разчитам на обещанието ти.
— Още тази вечер — отново потвърди Ана. — Чао!
Когато остави телефонната слушалка, за пръв път от доста време се почувства добре. Наистина, беше променила живота си, откакто напусна Бостън. Бе дала под наем апартамента и отговаряше за собствения си успех или грешки Беше време да погледне в лицето факта, че трябваше да направи своя избор. Ако щеше да живее самотно, то трябваше да се справи с това.
Един поглед към часовника й показа, че имаше още десет минути преди следващия час. Този път тя излезе навън, за да се наслади на прекрасния есенен ден, вместо да побърза към другата сграда и да зарови лице в книгите.
За миг се закова на място. Сякаш времето се върна назад и й се стори, че вижда Дениъл да я чака пред болницата. Ръцете й стиснаха книгите. Не, това тук не беше Бостън, помисли си тъжно Ана. И не само той имаше открит син автомобил. Тръгна, ала в същия миг се обърна и се върна обратно, за да се увери.
— Искаш ли да се разходим?
При звука на гласа му Ана почувства как сърцето и спира. Когато събра сили да му отговори, лицето й бе бледо, но грееше от щастие.
— Дениъл, какво правиш тук?
Какво значение имаше? Нали беше тук. Стигаше й, че го вижда,
— По всичко изглежда, че те чакам. — Искаше да я докосне, ала ако го направеше, щеше да се размекне. Затова бързо скри ръцете си в джобовете. — Кога свършва последния ти час?
— Какъв час? — Беше напълно забравила къде беше и какво й предстои. — А да, след четиридесет минути. Имам още само един.
— Добре. Ще се върна след час.
Къде да се върне? Изумена, тя загледа той как вдига гюрука и отваря вратата на колата.
Преди да осъзнае какво прави, тя отвори другата врата.
— Ей, къде отиваш?
— Идвам с теб — обяви Ана.
Дениъл я изгледа изненадано.
— А часът?
Тя погледна невиждащо сградата на университета и седна в колата.
— Много важно. Ще взема записките от някого. Мога да си позволя да отсъствам.
Но не можеше да си позволи да остане дори минута разделена с него.
— Не си от тези, които бягат от лекции.
— Така е. — Лекомислено захвърли учебниците на седалката. — Апартаментът ми е наблизо. Можем да
