— Пък аз се притеснявам. — Очите й бяха ококорени и злобни. — Мразя да правя гафове. — Тъй като осъзна, че заяждането й бе несполучливо, Катлийн иззлобя още повече и изтърва нервите си. — Защото всъщност не знам кое е по-учтиво — „любовница“ или „държанка“.
И в този момент се задави, защото Майра лисна чашата си в деколтето й.
— О, Боже, колко съм несръчна — завъртя се на токчетата си тя, като огледа доволно щетите по роклята на Катлийн. Това, което видя, я задоволи. — Чувствам се като муле. Ела, Катлийн, ще се почувствам по-добре, когато те изстискам.
— Мога и сама — рече през зъби Катлийн. — Стой далеч от мен.
Майра запали цигара и издуха дима към тавана.
— Както кажеш.
Смятайки, че бе задължена като домакиня, Ана хвана ръката на Катлийн.
— Ела, ще ги покажа пътя.
— Свали си ръцете от мен! — изсъска злобно Катлийн. — Ти и твоята незаменима приятелка! Вървете по дяволите! — След което се завъртя и си тръгна.
— Е, няма що, много незабележимо — въздъхна Ана. — Не говорихме ли преди малко да си внимателна?
— Ти се благодари, че не я лиснах в лицето. Но да ти кажа правичката, много ми се искаше. И то отдавна. За пръв път се чувствам доволна и в ролята на справедливата богиня на възмездието. — Тя се усмихна широко на Ана. — Дали имам време за още едно питие преди вечеря? Това отиде на вятъра.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Вероятно ако Дениъл не бе забелязал инцидента с Катлийн Донахю, той би се държал по-друг начин. Ако гневът му не бе избухнал, връзката им щеше да продължи гладко, както и преди. Но за съжаление не стана така. През останалата част от вечерта Дениъл се опити да запази спокойствие и да бъде любезен домакин. Гостите напуснаха дома му добре нахранени и доволни. Една изчака да се затвори вратата зад последния от тях.
— Трябва да поговорим — рече на Ана той, преди дори да бе въздъхнала с облекчение.
Макар да бе накрая на силите си, тя кимна. Другите можеше да бъдат заблудени от външния му вид, но не и Ана. С мълчаливо съгласие го последва по стълбите до спалнята.
— Нещо те разстрои — започна тя и седна на ръба на стола, въпреки че копнееше да се събуе, съблече и строполи на леглото. — Знам, че правиш някаква сделка с губернатора. Да не би нещо да не е наред?
— Моят бизнес е наред. — Той отиде до прозореца и запали пура. — Проблемът е в личния ми живот.
Ана скръсти ръце в скута си, което бе сигурен знак на нерви.
— Аха. Разбирам.
— Нищо не разбираш. — Той се обърна към нея, готов за кавга. — Ако разбираше, нямаше да се държиш като магаре на мост. Женитбата ни вече щеше да бъде факт.
— Просто факт — повтори тя и се помъчи да си припомни, че с гняв нищо не се постига. — Дениъл, нашият най-голям проблем изглежда е различното ни отношение към брака. И аз не го приемам просто като факт, а като най-важната стъпка, която човек прави в живота си. Не мога да направя такава стъпка с теб, докато не съм сигурна.
— Изобщо някога ще станеш ли сигурна! — изстреля той.
Ана навлажни устните си. Зад нарастващия гняв чувстваше съжаление и разочарование.
— Не знам. Не мога да ти отговоря.
Гневът, който бе потискал през цялата вечер, го превзе.
— Така… Няма нужда да ми даваш обещания, Ана. Нищо не искам от теб.
— Казах ти, че преди да ти обещая, ми трябва време. Не ти ли давам всичко, Дениъл?
— Не е достатъчно. — Той дръпна от пурата, като я гледаше през цигарения дим.
— Съжалявам. Ако можех, щях да ти дам повече.
— Ако можеш ли? — Гневът направо го заслепяваше. — Ако можеш, значи? Нищо не те спира, освен магарешкия ти инат.
— Ако това е истина, значи съм най-голямата глупачка на света. — Ана стана, защото искаше да го погледне в лицето. А също така трябваше да погледне и нещата в лицето. — И най-вероятно съм точно такава, защото очаквам да обърнеш на моите нужди и амбиции същото отношение и внимание, каквото на своите собствени.
— И какво общо има това с женитбата ни?
— Всичко. Само след девет месеца ще получа дипломата си.
— Някакъв си лист хартия — пренебрежително изсумтя Дениъл.
Всичко в нея се преобърна от възмущение. Тя самата се превърна в парче лед. Гласът й, изражението й, очите й.
— Парче хартия ли? Чудя се дали би нарекъл своите полици, ипотеки и договори парчета хартия. Те са толкова важни парчета, че дори не искаш да говориш с мен за тях. Или може би текстилната фабрика, за която ме попита губернаторът тази вечер? Вероятно не смяташ че съм достатъчно интелигентна, че да разбера твоята работа.
— Никога не съм се съмнявал в твоята интелигентност — отвърна рязко той. — Какво общо имат полиците и ипотеките с нас двамата?
— Те са част от теб, така както и моята диплома ще бъде част от мен. Посветих години от живота си, за да я получа. Мислех, че ще можеш да разбереш това.
— Ще ти кажа аз какво разбирам. — Той ядосано загаси пурата си. — Разбирам, че се опитваш да ме поставиш на второ място след скъпоценната си диплома.
— Върви по дяволите, Дениъл, никой не може да ти каже нищо! — Ана също загуби самообладание. — Не става дума за първо или второ място. Изобщо не става дума за предимство.
— За какво става дума тогава? И какво е всъщност?
— Уважение — каза бавно тя и отново се обърна към него. — Това е въпрос на взаимно уважение.
— А къде остана любовта?
Дениъл толкова рядко говореше за любов, че въпросът му я изненада. В очите й избиха сълзи и гласът и потрепери.
— Любовта е празна дума, без съдържание, когато няма уважение. Предпочитам нито да я чувам, нито да я получавам от мъж, който не може да ме приеме такава, каквато съм. Нито искам да обичам мъж, който не може да споделя проблемите си с мен така, както и успехите.
Гордостта му бе толкова голяма, колкото и нейната. Той се хвана за нея като удавник за сламка.
— Тогава може би предпочиташ да не те обичам. Така да бъде.
Обърна се и след миг външната врата се хлопна със сила.
Можеше да падне на леглото и да даде воля на сълзите си. Точно това искаше да направи. Ала не биваше и затова направи това, което трябваше.
Започна да си събира багажа.
Пътят до Кънетикът бе дълъг и самотен. Седмици наред Ана си спомняше съвсем ясно за километрите, които премина сама с мислите си. Кара през нощта, докато очите й започнаха да се затварят и изгря слънце. Напълно изтощена, спря в един крайпътен мотел и спа до вечерта. Когато се събуди, се опита да забрави какво бе оставила зад себе си.
Първите няколко дни прекара в търсене на малък апартамент в студентското градче. Искаше да бъде сама, да си има своето гнездо, пък макар и празно. Дните й бяха запълнени с подготовка. Съжаляваше само, че нощите бяха толкова дълги и нямаше с какво да ги запълни.
Можеше да изхвърли Дениъл от паметта си през деня, но нощем лежеше в празното легло и си спомняше какво бе да го чувства до себе си. Можеше да яде сама на малката маса в своята кухничка и да си спомня как той отпиваше от кафето си срещу нея в трапезарията, защото там просто им бе по-удобно.
Тя определено не искаше да си прекара телефон. Тогава щеше да се изкуши и да му се обади. Когато
