— Мисля, че много добре знаеш. Знаеш, че част от мен иска същото като теб. Но сигурен ли е някой от нас дали го искам, защото наистина е така, или само защото искам да ти угодя? Ако кажа „да“ и утре се оженим, ще трябва да захвърля всичко останало.
— Не искам подобни жертви от теб. Не бих могъл да ти го причиня.
— Наистина ли? — Тя затвори очи за миг. — Би ли ми казал… Изобщо можеш ли да ми се закълнеш, че ще приемеш доктор Уитфилд по същия начин, по който приемаш сега Ана?
Той понечи да отговори, ала очите й бяха много тъмни и много развълнувани. На Ана не можеше да каже нищо друго освен истината.
— Не знам.
Тя въздъхна тихо. Дали я излъга, понеже знаеше колко много иска да чуе точно това? И дали щеше да я излъже, ако вземеше пръстена и му дадеше така жадуваното обещание?
— Тогава остави ни време, за да станем сигурни. — Тъй като Дениъл пусна ръцете й, Ана го прегърна. — Ако приема пръстена ти, то ще бъде с цялото ми сърце, с цялото ми същество и завинаги. Сложа ли го веднъж на пръста си, Дениъл, той ще остане там, докато съм жива. Това мога да ти обещая. Но и двамата трябва да бъдем сигурни, че точно там му е мястото.
— Добре. Ще почака. — Дениъл върна кутийката в джоба си. Ана бе в прегръдките му. Бяха сами и въздухът миришеше на лято. Когато тя вдигна лице към него, той покри устните й с целувка. — Обаче това не може да чака — промърмори тихо и я положи на тревата.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Новината, че ще посрещнат у дома губернатора на щата, Ана прие спокойно. Както родителите, така и баба й и дядо й, бяха посрещали достатъчно често гости от подобен ранг. Тя знаеше как да подготви подходящо меню, какви вина да сервира и какво бренди. Тези неща не я притесняваха. Притесни я фактът, че Дениъл й каза за посещението така, сякаш най-естественото нещо бе тя да приеме. Можеше да му каже не. Докато пътуваше от болницата към къщи, Ана си мислеше за това. Можеше да му напомни, че бе прекарала целия ден в болницата и нямаше нито време, нито желание да планира дали да сервира омари със сос „рокфелер“ или стриди за предястие. Ако го беше направила, щеше да почувства моментно задоволство. И после цял живот щеше да се упреква в дребнавост и да съжалява.
Това щеше все пак да бъде първата вечеря, която двамата щяха да дадат като двойка. Освен това бе особено важна за Дениъл. Той искаше, и Ана знаеше това, да я покаже на обществото. Искаше го толкова много, колкото и да даде на губернатора една запомняща се вечеря.
Като поклати глава, тя си каза, че обичта й към него я караше да прави странни неща. Е, добре, щеше да я покаже.
Нямаше да го разочарова. Всъщност времето, прекарано в подготовката на вечерта, щеше да бъде забавно. За да не си криви душата, Ана трябваше да признае, че подготовката на една вечеря за нея бе толкова просто, колкото да запомни имената на костите на ръката. Което я подсети да отиде да види Сали, веднага щом влезе в къщи. В къщи. Тази мисъл я накара да се усмихне. Бяха изминали само три седмици, откакто бе опаковала багажа си и се беше пренесла в спалнята на Дениъл. Сега това бе тяхната спалня. Тя можеше да има съмнения за утре, за следващата седмица или година, но не и за днес. Ана беше щастлива. Съжителството с Дениъл придаде на живота й ново измерение, нещо, което не бе очаквала. Това бе самата истина, ала тя не можеше да му обясни, че да продължат да живеят по този начин ще бъде най-доброто, което могат да направят.
Мисълта за брак все още предизвикваше тръпки по гърба й. Както и недоверие. На кого не вярваше всъщност? На Дениъл или на себе си? Не бе забравила как я бе обвинил, че си прави експерименти. Може би наистина бе така, но то бе само защото се страхуваше да не го нарани, както и защото се страхуваше и за самата себе си.
Имаше моменти, когато всичко й изглеждаше от ясно по-ясно. Щеше да се ожени за него, щеше да има деца и да сподели живота му. Щеше да стане доктор и да лекува болните. Той щеше да бъде горд от нейните постижения, така както и тя от неговите. Щеше да има всичко, което една жена иска да има. Щеше да има дори повече. Това можеше да стане. Сигурно щеше да стане.
Сетне си спомняше как Дениъл не се интересуваше от работата й в болницата. Спомняше си как се затваряше в офиса си и никога не обсъждаше с нея проблемите си. И как нито веднъж не я попита за медицинските книги, които сега стояха разхвърляни из спалнята му. Нито веднъж не спомена и факта, че тя трябваше да се върне в Кънетикът след няколко седмици. И дали смяташе да тръгне с нея.
Може ли двама души да живеят заедно, да се обичат и да не споделят това, което е най-важно за тях? Ако намереше отговор на този въпрос, щеше да престане да си задава останалите.
Ана тръсна глава и подкара по алеята. Трябваше да престане да мисли. Беше се прибрала в къщи и това бе достатъчно. Когато влезе в кухнята, видя Сали, наведена над тигана върху печката.
— Ти трябва да си почиваш!
— Вече достатъчно си починах. — Без да се обърне, жената посегна към каната с кафе. — Малко закъсняхте днес.
— Имаше катастрофа. Беше пълно с пострадали. Трябваше да остана и да помогна.
Сали напълни чашата с кафе и я сложи на масата.
— По-добре да ги шиете.
С лека въздишка Ана седна и взе кафето.
— Така е. Много ми е криво, че трябва да правя само дребни неща. Не ми дават да премеря дори едно кръвно.
— Скоро ще можете да правите всичко, което искате.
— И аз все това си повтарям. Още една година, само една. Но съм така нетърпелива, Сали.
— Вие и господин Макгрегър имате много общи черти. — Сали сипа кафе и за себе си. — Той се обади да предупреди, че ще закъснее и каза да вечеряте, ако не можете да го чакате. Ала мисля, че се надява да го изчакате.
— Ще го изчакам. Боли ли те ръката?
— Само малко, когато се събудя сутрин, или когато я понатоваря през деня. — Сали вдигна ръката си и огледа големия белег. — Много красив бод. Дори аз не бих направила по-хубав. — Тя се засмя и наведе ръка. — Но едва ли шиенето на кожа прилича на бродиране.
— Техниката е много подобна. — Ана я потупа по ръката. — След като Дениъл ще закъснее, ние с теб можем да прегледаме списъка на гостите и да подготвим менюто за другата седмица. Имам някои идеи, ала ако ти имаш пред вид нещо специално, то… — Ана спря и задуши из въздуха. — Сади, какво печеш във фурната?
— Пай с праскови. По рецептата на баба ми.
— О! — Ана затвори очи и се наслади на миризмата, която се носеше из кухнята. — Горещ пай с праскови! Колко ще закъснее Дениъл?
— До осем.
Тя погледна часовника си.
— Знаеш ли, струва ми се, че определянето на менюто ще ме изтощи невероятно много. — Ана стана, за да вземе хартия и молив. — Вероятно ще трябва да се подкрепя с нещо.
— Едно парче пай?
— Би било чудесно!
Когато Дениъл се завърна, Ана все още бе в кухнята. Рецепти, листи и смачкани топки от хартия лежаха в безпорядък на масата, където седяха двете със Сали. Пред тях имаше чиния с остатъци от пай и бутилка бяло вино.
— Не знам доколко ще успеем да впечатлим губернатора — каза Ана с глава, допряна до главата на Сали. — Няма да сервираме специалитет от агнешки дреболии. Знам, че ще позеленея, ако трябва да ям нещо с дреболии. Може би по-добре да бъде гъши пастет.
— Хубав хирург ще излезе от теб, ако си гнуслива.
— Не съм гнуслива по отношение на това, което гледам, нито по отношение на това, което държа в
