знаеше, че не може да предотврати нищо. Каквото и да станеше отсега нататък, тя щеше да принадлежи на Дениъл.
Тялото й бе така крехко и малко до неговото, че изглеждаше почти безтегловно. Дениъл чувстваше лекото треперене, последствие от страстта, която бяха изпитали заедно. Знаеше, че повече не може да живее без нея. Можеше да продължи да работи, да печели и да стяга примката около вратовете на конкурентите си, ала не можеше да диша повече без тази малка сериозна жена до себе см, чиито ръце все още държеше в своите.
Нека да бъде на твоето, тогава. По дяволите, помисли си той. Обърна се към нея, но продължи да я държи в прегръдката си.
— Утре ще дойдеш с мен. — Като хвана нежно главата й, Дениъл я отдръпна така, че да вижда очите й. — Ще опаковаме нещата ти, когато си върнем в Бостън. Няма да прекарам повече нито една нощ без теб.
Неспособна да говори, Ана го гледаше втренчено. Имаше остатъци от желание в очите му, примесено с ярост, която всеки миг щеше да избухне. Как щеше да се оправи занапред с мъж като Дениъл? Имаше чувството, че ще й трябват повече от няколко седмици, за да се научи.
— Утре?
— Утре. Пренасяш се в моя дом. Имаш ли да кажеш нещо друго?
Тя се замисли за миг, после се усмихна.
— Ще трябва да освободиш място в гардероба си.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Ана направи първата обиколка в новия си дом под водачеството на Макгий, който вървеше изправен като глътнал бастун и със стиснати устни. Тя се чудеше кой от двамата се чувства по-неловко. Едва бяха внесли чантите й, когато извикаха Дениъл по спешна работа в банката. И той тръгна, като я целуна с извинителна усмивка, която трябваше да я ободри и успокои, след като нареди на Макгий да й покаже всичко.
И така, Ана остана сама с учтивия, но преливащ от възмущение иконом и готвачката, която не смееше да си покаже главата от кухнята.
Първата й мисъл бе да се извини и да отиде в болницата, където й беше мястото. Да си взема половин свободен ден следобед не беше често явление. Реши никога повече да не го прави. Ето че Дениъл го нямаше, а тя бе сама в къщата. И не знаеше как да се държи и какво да прави.
Ала нещо в изправения гръб на мъжа, който я водеше по стълбите, я накара да се заинати и да не избяга от бойното поле. За Ана гордостта и достойнството вървяха ръка за ръка. Тя беше взела своето решение и ако този иконом бе първият човек, който не го одобряваше, трябваше да се пребори с него, а не да бяга. Дори трябваше да се научи да живее с него. От този миг.
— Тук имаме няколко гостни — каза й Макгий със своя нисък гърлен глас. — Господин Макгрегър има и кабинет на този етаж, тъй като смята това за по-удобно.
— Разбирам.
Макгий провери дали върху малката масичка, покрай която минаха, има прах. Ана почувства облекчение и беше щастлива, че никой от персонала няма да пострада тъй като икономът не откри пропуски в поддържането на дома.
— Понякога идват сътрудници на господин Макгрегър, които остават да преспят. Затова имаме две спални, които винаги са подготвени. А това е спалнята на господаря.
Стаята бе огромна, както всичко, което предпочиташе Дениъл. Но бе полупразна и оскъдно мебелирана. Той сякаш не прекарваше много време тук. Тя си представи офиса му, с повече мебели и купища документи, разкриващ повече за характера му, отколкото спалнята, която всъщност би трябвало да бъде много по- интимна. Нямаше никакви снимки, никакви лични вещи. Стените бяха прясно измазани и чисти, завесите бяха колосани. Ана се зачуди дали изобщо някога ги бе отдръпвал, за да погледне навън. Леглото бе огромно, можеше да побере най-малко четири човека. Беше направено от хубав дъб. Чантите й стояха на пода до него. Очакваше, че ще се чувства неловко и неудобно в тази стая. Всъщност чувстваше само известно вълнение и любопитство. На скалистия бряг имаше много повече от Дениъл Макгрегър, отколкото в тази стая, където прекарваше нощите. Ала не беше време да се опитва да подреди пъзела.
Когато се обърна към Макгий, брадичката й бе вирната малко повече от обикновено.
— Господин Макгрегър явно не се занимава с домакинството. Това ваше задължение да е?
Ако Макгий можеше да изправи още повече и без това скования си гръб, сигурно щеше да го направи.
— Камериерката идва три пъти седмично. Аз обаче контролирам домакинството. Господин Макгрегър ни информира, мен и готвачката, че вие сигурно ще направите промени.
Ако в този момент Дениъл влезеше в стаята. Ана щеше да го удуши с голи ръце. Вместо това тя се разходи и я огледа.
— Не смятам, че ще е необходимо, господин Макгий. Вие ми изглеждате на човек, който не само си разбира от работата, но и я цени.
Този комплимент, произнесен между впрочем доста хладно, изобщо не го умилостиви.
— Благодаря ви, госпожице. Ще искате ли да разгледате и втория етаж?
— Не сега. — Трябва да разопаковам багажа си. — И да остана сама, помисли си с надежда тя.
— Много добре.
Икономът се поклони и тръгна към вратата.
— Ако имате нужда от нещо, позвънете ми, моля.
— Благодаря, Макгий.
В мига, в който вратата се затвори, Ана се отпусна на леглото. Какво правеше всъщност? Всички съмнения, които се бе опитала да скрие, да прогони или загърби до този момент, излязоха на бял свят. Беше се пренесла от своя роден дом, но не, както смяташе, в малкия кокетен апартамент, а в тази огромна, разхвърляна къща, където се чувстваше като чужда. Натрапница, узурпатор. А за Макгий със стиснатите устни сигурно и развратница. Това последното поне я разсмиваше. Ала можеше и да няма сили да се справи сама с нещата.
Беше оставила обърканата си майка и изумения си баща и бе дошла тук, в тази огромна полупразна стая. В болницата препятствията, които трябваше да преодолява, бяха трудни, но познати. Тук нищо не й принадлежеше, само вещите в чантите, които лежаха в краката и.
Ана прокара ръка по дебелата бяла завивка. Отсега нататък, ден след ден, нощ след нощ, щеше да споделя това легло с Дениъл. Щеше да спи с него, да се разхожда с него. Нямаше да има повече само „лека нощ“. Той щеше да бъде тук, на една ръка разстояние. И тя щеше да е с него.
Какво беше направила? Започна да я обзема паника. Преглътна с мъка. Ръката й автоматично продължи да гали завивката. Погледна към огледалото на стената и се видя. Малка, бледа, с огромни уплашени очи в гигантското легло. Видя също така и отражението на дъбовия скрин, с чисти красиви линии, блестящ и полиран. Когато стана и отиде към него, краката й трепереха. Пръстите й също. Взе шишето с одеколон и го отвори. Вдъхна аромата — силен, мъжки, жизнен. Светът сякаш стана по-стабилен. Остави шишето и ръцете й повече не трепереха.
Е, какво беше направила наистина, зададе си въпроса за пореден път Ана. Това, което искаше. И с тих смях на облекчение започна да разопакова вещите си.
Не й трябваше много време, за да подреди нещата си. Беше взела малко дрехи и няколко любими картини от своя дом. Когато разположи наоколо познати неща, определено се почувства по-добре. Малко повече у дома. Трябваше да потърсят гардероб, който да подхожда на мебелите от деветнадесети век, които Дениъл бе избрал за тази стая. Завесите можеше да се сменят с нещо по-леко по-весело.
Тя се огледа. Никога не беше си представяла, че ще дойде момент, в който да вземе такова съдбоносно решение и да направи генерални промени в живота си. Наистина, не беше като решението да се оперира или не, ала доставяше удовлетворение.
Може би все пак можеше да направи нещо. Трябваше първо да влезе в по-близки отношения с Макгий и да потърси няколко удобни стола за стаята на господаря. Както и хубава нощна лампа за четене.
