— Така ли? — Опиянена от успеха и шампанското, тя му се усмихна. Без да откъсва очи от неговите, бръкна в чантата си. — Имам още един ключ.
Дениъл погледна ключа в ръката й.
— Имаш навика да вземаш нещата в ръцете си и да диктуваш положението.
Ана стана и вдигна въпросително вежди.
— Ако не ти харесва, можеш да събудиш господин Портърсфилд. Сигурна съм, че ще ти намери стая.
Той също стана и взе ключа от ръката й.
— И този ще свърши работа.
И без да изпуска ръката й, двамата изядоха последното парченце от тортата.
Никой не говореше, докато се изкачваха по стълбите, които на всяка стъпка скърцаха ужасно. Горе имаше слаба светлина, която ги ориентира. Всички врати, покрай които минаха, бяха затворени. Хотелчето, разбудено така неочаквано за празника, отново бе потънало в сън. Когато Дениъл отвори вратата на стаята, долови аромата на сушени розови листенца. Това му напомни баба му, Шотландия и всичко, което бе загубил. Всичко, което бе останало зад гърба му.
Ана затвори вратата зад двама им и той повече не мислеше за нищо друго. Само за нея.
Тя завъртя ключа на лампата до вратата. Приглушена светлина освети ъглите. Прозорците бяха отворени и свежата лятна нощ влизаше в стаята. Вятърът развяваше тънките завеси. Отвън съвсем тихо долиташе песента на непозната нощна птица.
Ана чакаше. Там горе, на скалистия бряг, тя тръгна първа към него. Сега искаше той да дойде при нея. Сърцето й вече му принадлежеше, въпреки че се страхуваше да го признае. Сърцето й никога не бе принадлежало на друг. И нямаше да принадлежи. Тялото й също. Но Ана чакаше. Дениъл си мислеше, че никога не е била толкова красива. В паметта си пазеше различните й образи. Пазеше и своите фантазии за нея. Страстна, желана, любима, мечтана, тя беше всичко това. Сърцето му направи първата стъпка. Той го последва.
Ръцете му внимателно поеха лицето й, сякаш се страхуваше, че е от стъкло и може да го счупи. Очите му не се откъсваха от нейните, докато свеждаше устните си към нея. Целувката му бе бавна, само един полъх, едно докосване, като дихание. С отворени очи и притиснати тела те се оставиха на усещанията, възбудени от допира на устните им.
Дениъл докосваше само лицето й. Ана изобщо не го докосваше и въпреки това след две секунди сърцата им биеха в единен забързан ритъм.
Колко дълго стояха така, тя не можеше да каже. Може би часове, може би само няколко мига, докато желанието ги превзе и стигна до границата на болката. Ана простена и сложи глава на гърдите му. Ръцете й го обгърнаха. За миг целувката им премина в делириум. Тя почувства как от пръстите на краката й тръгва гореща вълна и се разлива по тялото й, което се превръща в течна огнена маса. Отдаде се на усещането и се остави в ръцете на Дениъл.
Това го подлуди. Да я притежава, силна и страстна, караше кръвта му да кипи, а сърцето му да стене. Ала да я притежава покорна и всеотдайна, беше още по-възбуждащо. Правеше го слаб. Правеше го силен. Ана сякаш преливаше в него, докато в стаята вече не съществуваха двама души. И вече нямаше място за нищо друго, освен за нея.
Той се отдръпна, целият тръпнещ от невероятното усещане, стреснат от подобно сливане. Но тя стоеше, с отметната назад глава и ръце обвити около него. В очите й имаше повече от желание, повече от знание. Беше приемане. Ана чакаше, тялото й пулсираше, докато мозъкът му отново се проясни. Тогава Дениъл я съблече.
Тънкият, почти прозрачен жакет, който носеше върху роклята си, падна като паяжина. Ръцете му преминаха като крило по раменете й, така че да почувства кожата, мускулите, структурата. И докато я галеше, опивайки се от трепета, който чувстваше под пръстите си, тя разхлаби вратовръзката му. Бавно, защото не бе в състояние да бърза, смъкна сакото от раменете му.
Нощният бриз нахлуваше през отворения прозорец, докато Дениъл свали ципа на роклята й. И роклята се свлече на земята. Ана дочу как той с мъка си пое дъх при вида на тялото й и почувства необяснима гордост. Сякаш я изпиваше глътка по глътка, сантиметър по сантиметър. Кожата й пламтеше под погледа му, докато ръцете му бавно слизаха по тялото й. Камеята, която й бе подарил, лежеше в трапчинката на гърлото й. Можеше да я проследи с пръсти и да почувства профила, изобразен на нея като жив. Дантеленото бельо, което носеше, лежеше като излято върху стройната й фигура, която се отразяваше върху стената от светлината на лампата и го караше да се чувства още по-нетърпелив да притежава онова, което вече му принадлежеше.
Пръстите й трепереха, когато откопча ризата му, ала очите й не се откъсваха от неговите. Ръката й мина по голото му рамо, а ризата падна на земята до роклята й.
Някъде в хотелчето иззвъня часовник и отброи часа, но те бяха глухи за всичко. Не ги интересуваше нито времето, нито мястото. С негласно съгласие легнаха на леглото.
Под тежестта им матракът жално изстена. Дениъл положи Ана под себе си, защото искаше да гледа лицето й. Можеше да остане така с часове, ала тя посегна към него.
Устни в устни, горещи, ненаситни, жадни. Плът до плът, тръпнеща, чувствена, изгаряща. Силуетите им играеха върху стената и се сливаха, сякаш бяха един. Вятърът отнасяше стоновете и въздишките им. Нощната птица все още пееше навън, но те не я чуваха. Светът бе затворен тук, в тази стая. Цялата земя им принадлежеше и те не искаха нищо друго. Амбициите вехнаха и умираха. И страстите умираха от чувства. Да дадеш, да вземеш и да обичаш. Да притежаваш и да бъдеш притежаван.
Дениъл зарови глава в косите й. Повече не можеше да направя разлика между уханието па Ала и уханието на полските цветя, което долиташе през прозореца. Нямаше нищо друго, освен Ана. Нямаше друг аромат, друг глас, друго дихание. Само Ана. Бавно, но страстно, той започна пътя си от шията й през дантелите на сутиена до гърдите й. Кръвта му кипна. Като я притискаше силно с ръка премина с език по контура на гръдта. Краката им бяха преплетени. Дениъл захапа леко кожата й. Когато тя извика името му, това го изпълни с лудост и възторг.
Той намери зърното през коприната и го засмука, докато то стана твърдо и сладко в устата му, а тялото й сякаш омекна и се превърна във восък. Чуваше накъсаното й дишане Сърцето му се качи в гърлото.
Продължи бавно и жадно да целува тялото й, докосвайки всички горещи точки, за който Ана не знаеше, че съществуват. С устни, език и ръце я водеше на онова безкрайно пътуване, откъдето няма връщане, докато тя не загуби напълно представа за реалността. Не бе предполагала, че мъчението може да бъде сладко, а удоволствието болезнено. Кожата й бе мокра, когато Дениъл свали и последната бариера помежду им.
Беше пленница в клетка от наслади. Плуваше в някаква омара от удоволствия. Въздухът беше тежък, изпълнен с нега и мирис на любов. Където се докоснеха, избухваха пожари. Ана имаше чувството, че утре по тези места ще има рани. Брадата му боцкаше кожата на корема й. Тя зарови пръсти в косата му, а светлината на лампата превърна главата му в огнище.
Нейната се въртеше, ала тя се държеше здраво за кръста му. Двамата се търкаляха в едно преплетено кълбо от крайници, оголени нерви и стонове. Ана захапа рамото му. И преди Дениъл да се усети, просто се плъзна и го прие в себе си.
В главата й избухнаха нови светове и вселени. Звуци, светлини, звезди. Може би чуваше своето име от устните му, но не бе сигурна. По кожата й преминаваха светкавици. Може би това бяха пръстите на Дениъл. Тя отметна глава назад, изгубена в този свят на удоволствие и видя очите му. Дълбокото ярко синьо в тях потъна в тъмния огън на нейните очи. Там светеше любов. Ана се надигна и се удави в този океан от любов.
Бездиханна и изтощена, със затворени очи, тя все още се притискаше силно към него, опитвайки се да запази завинаги всичко преживяно — мирисът на Дениъл, усещането на голата му кожа до своята, звуците от дишането му, бързо и накъсано до ухото й, допирът на ръцете му, обгърнали я като в гнездо.
Точно това бе мястото, където искаше да бъде. И ако останалият свят и всички други необходимост за живот можеше да бъдат пренебрегнати, би го направила. Ако сега поискаше това от нея, щеше да му даде всичко, което иска.
Ръката му премина по гърба й в дълга, нежна ласка. Задоволство. Притежание. Ана потрепери, защото
