— Господин Макгрегър?
— Да. Кажи му накъде да кара — обърна се той към Хърбърт. — Имам привилегията винаги да разполагам с транспорт под ръка.
Без суетене шофьорът взе куфарите и тръгна към автомобила — една чисто нова перленосива лимузина.
— Не ми се сърдете, но нямах време за сватбен подарък — обясни Дениъл. — Това бе най-доброто, което успях да намеря.
— Какъв подарък! — извика през смях Майра и прегърна Дениъл с две ръце. — Ти си чудесен.
Той намигна на Хърбърт през рамото си.
— Чудесните мъже трябва да се грижат за подробностите.
Докато Хърбърт помогна на Майра да се настани в колата, Ана се обърна към Дениъл.
— Много мило от твоя страна.
— Нали знаеш, че съм мил човек — рече й той.
Тя се разсмя и прие ръката му.
— Може би, понякога. Ала не разчитам особено на това.
В колата Майра бе обгърнала Хърбърт в прегръдка.
— Ти си ни приготвил още изненади! Две бутилки шампанско!
— Една за преди и една за след бракосъчетанието. — Дениъл извади бутилката от кофичката с лед. Отвори я с гръм и наля в четири чаши. — За щастието!
Четирите чаши се чукнаха едновременно, но когато отпи от своята, той гледаше Ана в очите. Шампанското погъделичка приятно езика й и тя осъзна, че приключението щеше да отиде твърде далеч.
Докато стигнаха до малката бяла къща, от шампанското и напрежението не бе останало и следа. С присъщия си ентусиазъм Майра пооправи косата и грима си в малката чакалня, докато Ана държеше шапката й. Все пак забеляза, че ръцете на приятелката й не трепереха.
— Как изглеждам? — попита Майра, като се завъртя.
— Прекрасно.
— Винаги съм била доста под определението прекрасно, ала сега мисля, че съм ослепителна.
Ана хвана приятелката си и я обърна към огледалото.
— Тази нощ ти си красива. Виж се!
Майра погледна отражението си и се усмихна.
— Той наистина ме обича, Ана!
— Зная. — Ана прегърна приятелката си. — Вие двамата ще бъдете чудесна двойка.
— Ние сме. — Майра вирна брадичка, а гримасата й премина в усмивка. — Не знам дали Хърбърт осъзнава това, но се надявам. — Тя се завъртя и хвана Ана за ръцете — Не обичам сантименталностите, ала след като решиха че ще се женя, струва ми се, че не съм сбъркала. Ти си най-добрата ми приятелка и аз много те обичам. Желая ти същото щастие, каквото изпитвам в момента.
— Ще се постарая да не те разочаровам.
Доволна от чутото, Майра кимна.
— Добре тогава, да вървим. А, чакай малко, ако започна да заеквам, да не си посмяла да кажеш на някой. Особено на онази патица Катлийн Донахю.
Ана сложи най-тържествено ръка на сърцето си.
— Кълна се, че ще мълча като гроб.
В малката приемна с мраморна камина и свежи цветя във вазите Ана със сълзи на очи слушаше как приятелката й се врича в любов, вярност и преданост. Почувства се глупаво и се опита да изсуши очите си. Беше нелепо да се плаче, когато двама възрастни и разумни хора сключваха договор. Бракът в края на краищата си беше един договор. Точно затова трябваше да се пристъпи към него внимателно и практично. Но първата сълза се откъсна и тръгна по лицето й. Усети как Дениъл пъха кърпичката си в ръката й, както го бе направил вече веднъж, преди време. Преди да се усети, церемонията свърши и тя се озова в прегръдките на Майра.
— Направих го — прошепна Майра, като я стисна така силно, та чак въздухът излезе от дробовете й.
— Без нито веднъж да заекнеш.
— Направих го — повтори приятелката й и вдигна ръката си. Сега до диамантения пръстен стоеше тънка златна халка. — Годеж и венчило само за четири часа.
Дениъл взе ръката й и я целуна.
— Госпожо Дитмайър, моите поздравления!
Кикотейки се, Майра стисна пръстите му.
— Обещай, че ще ми го кажеш сто пъти тази вечер, за да свикна да отговарям на новото си име. О, Ана, ще се разрева и гримът ми ще отиде на кино!
— Нищо ти няма — успокои я Ана и върна на Дениъл носната кърпа. — Хърбърт е влюбен в тебе, независимо от състоянието на грима ти.
Той се засмя и стисна Ана за рамото.
— Вярно е, ала и тя е влюбена в мен.
— Ще ти стъжни живота!
— Знам.
— Не е ли чудесно? — Ана го целуна но бузата. — Не знам вие, но аз съм гладна като вълк. Сватбената вечеря е от мен.
По препоръка на съдията и с помощта на шофьора, намериха малка селска кръчма на върха на зелен хълм. Беше точно както им казаха, скътана, уютна и затворена. С настояване и няколко банкноти успяха да убедят собственика да отвори ресторанта и да събуди готвача. Докато другите отидоха в трапезарията, Ана се извини и изчака собственика.
— Господин Портърсфилд, не мога да ви се отблагодаря.
Макар вече да бе доволен от заплащането, човекът все пак бе събуден и леко недоволен. Въпреки всичко се усмихна.
— Вратите винаги ще бъдат отворени за вас — рече той. — За нещастие кухнята приключва в девет, тъй че храната няма да отговаря на репутацията, която имаме.
— Сигурна съм, че всичко ще бъде чудесно. Още отсега мога да ви кажа, че приятелите ми ще се закълнат, че това е най-хубавото ядене, което някога са яли в живота си. Нали разбирате — наведе се тя поверително към него, — те току що се ожениха, само преди половин час. Затова вие и аз ще трябва да подготвим някои неща.
— Младоженци! — Господин Портърсфилд не бе напълно лишен от романтизъм. — Ние винаги сме очаровани да приемаме младоженци. Ако ни бяхте предупредили…
— О, сигурна съм, че нещата, от които имаме нужда, няма да ви затруднят особено. Казах ли ви, че господин Дигмайър е областен прокурор на Бостън? Сигурна съм, че когато се върне от своето сватбено пътешествие с новата си булка, ще разкаже на всички свои приятели за нашето прекрасно заведение. А господин Макгрегър… — Снижи глас Ана, — е, не искам да ви казвам кой е той. Досещате се, нали?
Човекът нямаше ни най-малка представа какъв е Дениъл, но загатнатата важност бе напълно достатъчна.
— О, не, няма нужда.
— Мъж с неговото положение не намира често време, нито място като това, за да си почине. Домашна кухня, чист въздух, природа. Мога да ви уверя, че е силно впечатлен от всичко. Кажете, господин Портърсфилд, имате ли грамофон?
— Имам един в моята стая, но…
— Чудесно! — Ана плесна с ръце и се опита да се усмихне очарователно — Знаех си, че ще ми помогнете.
След петнадесетина минути тя се върна в трапезарията На масата имаше пресен хляб, масло и вода.
— Ти къде изчезна? — попита я Дениъл, когато седна до него.
