— Подробности. За булката и младоженеца — отвърна Ана и отпи от чашата с вода.
Майра се разсмя.
— Тъкмо казвах на Хърбърт, че трябваше да измине толкова много километри, докато намери храна като тази — Тя посочи хляба и водата.
Той взе ръката й и я поднесе до устните си.
— Аз не се ожених за теб заради твоите кулинарни способности.
— И слава богу, защото тя няма такива — добави Ана.
Едно полузаспало момче на около петнадесет години влезе в стаята, носейки ваза с диви полски цветя. Беше необходим само един поглед, за да се види, че са току що откъснати.
— О, колко са красиви! — Майра посегна и взе едно цвете.
Момчето започна да вдига и пренася маси. В същия момент господин Портърсфилд влезе в стаята с грамофона. След няколко минути се разнесе музика.
— Първия танц е за Хърбърт Дитмайър — обяви Ана и посочи с ръка импровизирания дансинг, който момчето бе направило.
Когато останаха сами с Дениъл на масата, той отчупи късче хляб и й го подаде.
— Чудесно се справи с всичко. И за нула време.
— Това е само началото, господин Макгрегър — отвърна му тя и отхапа залчето. — Има още изненади.
— Знаеш ли, когато ме покани на вечеря, нямах ни най-малка представа, че ще вечеряме в Мериленд сред природата.
Ана си отчупи още един залък, намаза го с масло и му го подаде.
— Нито пък аз. Имах намерение да бъдем сами.
— Те изглеждат така щастливи!
Тя погледна към Майра и Хърбърт, които се усмихваха един на друг, докато се въртяха в тесния кръг свободно пространство.
— Да, щастливи са. Знаеш ли, никога не съм си ги представяла заедно. Сега, когато ги виждам, осъзнавам колко много си подхождат.
— Контрасти. — Дениъл взе ръката й в своята. Неговата бе голяма и твърда, нейната тясна и мека. — Те правят живота по-интересен.
— Започнах да вярвам в това. — Ана стисна пръстите му. — Напоследък.
С усмивка, която стигаше от едното до другото му ухо, господин Портърсфилд внесе огромна табла със салата.
— Ще ви хареса — рече той, докато сервираше. — Всичко е направо от градината. А заливката е по стара семейна рецепта.
След като остави салатата, той помириса цветята и пак излезе.
— Изглежда много жизнерадостен — изкоментира Дениъл.
— Няма начин — промърмори Ана, като си помисли колко банкноти потънаха в джоба му, докато докара тази усмивка на лицето му. — Дениъл… — Тя замислено взе вилицата си. — Относно кредита, за който спомена днес следобед. — Бодна от салатата и откри, че наистина беше толкова вкусна, колкото я похвали съдържателят. — Може би ще се наложи да ми отпуснеш известна сума, само докато се върнем в Бостън.
Дениъл погледна по посока на господин Портърсфилд, които шеташе из кухнята, сетне пълните със смях очи на Ана. Не беше от хората, на които трябваше да им бъде обяснявано дълго. През гръмогласния си смях, хвана лицето й с двете си ръце и я целуна.
— За теб без лихва, любов моя.
Имаше шампанско — единствените две бутилки, които можаха да се намерят в заведението. Имаше задушени картофи, които се топяха в устата, и плочи на Били Холидей, които скърцаха и виеха малко, ала бяха чудесни. Когато Дениъл покани Майра да танцуват, тя без да губи време хвана бика за рогата.
— Ти си влюбен в Ана.
Тъй като не виждаше причина да отрича, той подмина малко грубичкия й тон.
— Така е.
— И какво смяташ да правиш?
Дениъл я погледна и устните му се извиха в усмивка.
— Бих казал, че не е твоя работа.
— Би могъл — съгласи се Майра. — Но аз така или иначе ще открия.
Последва минута мълчание, сетне Дениъл реши, че бе най-добре да спечели Майра на своя страна.
— Исках и аз да се оженя за нея тази нощ, ала тя е голям инат.
— Или е много умна — усмихна се Майра, когато видя как в очите му проблесна пламъче. — О, аз много те харесвам. Наистина, Дениъл. Но мога да разпозная парния валяк, когато го видя.
— Защото си същата.
— Точно! — Повече поласкана, отколкото обидена, Майра влезе в такт с него. — Ана иска да бъде лекар и вероятно ще стане най-добрият хирург в страната.
— Ти какво знаеш за докторите?
— Аз познавам Ана — отвърна просто Майра. — И мисля, че знам достатъчно за мъжете, за да предположа, че това много, много не ти харесва.
— Аз искам жена — промърмори Дениъл, — а не касапин в къщи.
— Сигурно ще имаш по-голямо уважение към хирурзите, ако се наложи да ти извадят апандисита.
— Не искам жена ми да реже никого.
— Ако искаш Ана, по-добре се приготви да приемеш кариерата й. Предложил ли си й женитба?
— Много високо говориш.
— Така е. Е, предложил ли си й?
Американки, помисли си Дениъл. Нима все още не беше се аклиматизирал?
— Да.
— И?
— Каза, че не иска да се жени за мен, ала че е съгласна да живее с мен.
— Звучи умно.
Дениъл взе ръката й и я повдигна, така че и двамата видяха как просветва златната халка на пръста й.
— О, това е нещо съвсем различно. Аз обичам много Хърбърт, но не бих се оженила за него, ако не бях разбрала че ме приема такава, каквато съм.
— Каква си?
— Шумна, натрапчива, пищна и амбициозна. — Погледът й проследи Хърбърт с любов. — Мисля, че ще му бъда ужасна жена.
Дениъл я погледна. Очите й преливаха от любов, ала брадичката й бе непокорна.
— Сигурен съм в това.
Дениъл заведе Майра до стола и в този момент господин Портърсфилд влезе с малка торта, покрита със сладолед и розови пъпки. С тържествен жест той подаде на Майра сребърен нож.
— Моля, поздравления и комплименти от заведението — рече, опитвайки се да бъде щедър. — Нашите най-добри пожелания за дълъг и щастлив семеен живот.
— Благодаря! — Майра наистина бе трогната до сълзи. Изчака Хърбърт да стисне ръката й и заедно разрязаха импровизираната сватбена торта.
Когато изпиха шампанското и от тортата останаха само трохи, Ана извади малък ключ от чантата си.
— Има и още нещо. Това е за младоженския апартамент.
Хърбърт го пъхна в джоба си с усмивка.
— Малко хотелче като това едва ли има обзаведен подобен апартамент.
— Нямаше допреди два часа. — Тя прие прегръдките на двамата и младата двойка се упъти към стаята си.
— Харесва ми стила ти, Ана Уитфилд.
