Ана излезе в коридора. Ако беше възможно, щеше да добави и едно бюро за себе си. Стаята бе достатъчно голяма. В къща с подобни размери сигурно щеше да се намери нещо подходящо. Ако ли не, просто щеше да купи, след като отидеше на работа на другия ден.
Слезе на първия етаж и си помисли да отиде в дневната или библиотеката и да направи нещо по този въпрос. Но се възпря. Ако започнеше с размествания още сега, в лицето на Макгий щеше да си спечели враг за цял живот. Трябваше да намери начин да направи своите промени без да накърнява самолюбието на иконома. Той беше част от живота на Дениъл. Ако искаше да постигне успех, трябваше да влезе под кожата му и да го накара да мисли, че е част и от нейния живот.
Тъй като не се сети за друго място, където би могла да го намери, Ана тръгна към кухнята. На няколко крачки от вратата чу гласове и спря.
— Ако момичето е добро за господин Макгрегър, то е добро и за мен. — Гласът бе женски, със силен шотландски акцент. — Не виждам защо трябва да се цупиш толкоз, Макгий.
— Не се цупя. — Дори през вратата можеше да долови възмущението на иконома. — Тя няма работа тук преди да е минала под венчило. Така знам аз.
— Дрън-дрън.
Ана реши, че готвачката много й харесва.
— Щом си толкова голям съдник, искам да ми кажеш нещо. Макгрегър знае какво прави, пък мисля, че и момичето знае. Иначе нямаше да я доведе вкъщи. Искам да знам обаче друго нещо. Хубава ли е?
— Много — промърмори Макгий. — И изглежда достатъчно умна, да не се прави на важна и да не си вири носа от това.
— Боже мой, какви приказки! Да си вири носа! — повтори готвачката, явно възмутена от думите му. — Една жена, когато иска да се хареса на един мъж, трябва да парадира с хубостта си. Тя не го прави и затова според теб има достатъчно ум. Не знам всъщност кое от двете те наскърбява повече. Я върви да си гледаш работата, че и аз моята. Иначе няма да мога да я зърна преди вечеря.
Ана се чудеше дали да се оттегли, или да влезе, когато вик на болка я накара направо да влети в стаята. Макгий точно се навеждаше над една пълничка белокоса жена. На земята лежеше нож с окървавено острие. Кръв имаше на пода и по краката им.
— Дайте да видя!
— Госпожице Уитфилд!
— Хайде! — Като забрави какво бе решила относно поведението си към иконома, Ана решително го избута. Трябваше й само един бърз поглед, за да види, че ножът бе засегнал артерията на ръката. Тя я затисна с пръсти и спря кръвта, която излизаше на тласъци.
— Нищо ми няма, госпожице — рече жената, ала по лицето й се стичаха сълзи от уплаха и болка. — Пазете се ще ви изцапам.
— Спокойно. — Ана взе една суха кърпа за съдове и я подаде на Макгий. — Нарежете я на ленти и след това докарайте колата ми пред входа.
Свикнал да се подчинява на заповеди, човекът започна да реже кърпата. Все още стиснала ръката на готвачката, Ана й помогна да седне.
— Запазете спокойствие — рече тя.
— Колко много кръв! — възкликна жената и пребледня.
— Ще спре — продължи спокойно Ана, като знаеше колко трудно ще се справи с нея, ако припадне. — Макгий, вържете ръката ето тук — показа тя, докато продължаваше да притиска артерията с пръсти. — Така. Как се казвате?
— Сали, госпожице.
— Добре, Сали. Искам да си затворите очите и да се отпуснете. Не толкова стегнато — обърна се Ана към Макгий. — Бързо докарайте колата ми. Вие ще карате.
— Да, госпожице. — Макгий веднага излезе от стаята.
— Е, Сали, ще можеш ли да вървиш?
— Ще се опитам. Малко ми се вие свят.
— Разбира се — промърмори Ана. — Облегни се на мен. Ще се качим в колата и след пет минути ще бъдем в болницата.
— В болницата? — Ръката на жената започна да трепери. — Хич не ги обичам!
— Няма за какво да се тревожиш. Аз ще остана с теб. Аз работя там. Някои от докторите са много хубави. — Докато говореше, за да я разсейва, тя я поведе към вратата. — Толкова хубави, че ще ти се прииска да си се порязала по-рано. — В този момент се появи Макгий и пое по-голямата тежест на Сали.
— Чудесна първа помощ сте дали, госпожице Уитфилд — похвали я доктор Лидърман, след като изми ръцете си на мивката. — Без нея можеше да умре от загуба на кръв преди да е стигнала до болницата.
Ана бе разгледала раната и също бе установила, че ще са необходими поне десет шева за зашиване на артерията.
— На лошо място се е срязала.
— Самоубийците го правят точно там, и то много успешно. Имала е късмет, че вие сте били наблизо и не сте се паникьосали.
Ана повдигна вежди, чудейки се дали й прави комплимент, или говори сериозно.
— Ако се паникьосвам при вида на кръвта, какъв хирург ще излезе от мен, докторе!
— Ще специализирате хирургия, значи? — Това момиче беше си избрало нелек път. Той я погледна през рамо. — Това не е лесна професия. Изисква не само много умения със скалпела. Би трябвало да го знаете. Изисква и увереност.
— Аз пък мисля, че изисква смелост — с усмивка каза Ана.
Трябваха му няколко секунди, за да я разбере. Той също се усмихна.
— Доста точно казано. Относно нашата пациентка. Няколко дни ще е отпаднала и ще трябва да пази ръката си няколко седмици.
— Трябва ли да сменяме превръзката всеки ден?
— Да, но я пазете суха. Ще трябва да дойде след няколко седмици, за да свалим конците. — Той се обърна и избърса ръце. — Мисля, че няма да ви притесни много, ако го направите вие.
Ана отново се усмихна.
— О не, няма. Благодаря ви.
— Знаете ли, Ана, вие се ползвате с добро име в болницата.
Това вече я изненада, ала й достави удоволствие.
— Така ли?
— Да. И го чух от устата на цербера. Старшата сестра. Сигурно разбирате какво значение има подобно признание — уточни той, като остави кърпата.
Стана й много приятно.
— Благодаря.
— Тази година ще ви бъде последна, нали? Видях достатъчно много, за да мога да преценя. Какви са оценките ви?
— Отлични.
Докторът я загледа с бащински усмивка.
— Браво! И къде смятате да започнете практика?
— Тук.
Той пое ръката й.
— Обадете ми се.
— Разбира се.
Къде, по дяволите, се бяха дянали всички, зачуди се Дениъл, когато влезе и намери къщата празна. Нетърпелив да бъде с Ана, той взе стъпалата до спалнята по две. И там не намери никой. Трябваше да погледне и гардероба за да се увери, че тя наистина се е пренесла. Макар да му стана изключително приятно да види нейните дрехи между своите, не си бе представял точно такова посрещане.
