ръце. Но за това, което влиза в стомаха ми, съм много придирчива. Това са различни работи.
— Добър вечер, дами.
Ана вдигна глава и усмивката, която бе готова да цъфне на лицето й, повехна при вида на Дениъл.
— Дениъл! — Тя скочи и взе ръцете му. — Сали и аз правим менюто за официалната вечеря. Тя предложи едно типично шотландско ястие, ала аз настоях за гъши пастет. Мисля, че гостите ни ще останат по-доволни.
— Не разбирам от тези работи. Оставям на вас двете — рече той и се наведе да я целуне. — Нещата се проточиха повече, отколкото предполагах. Радвам се, че си вечеряла и не си ме чакала.
— Не съм вечеряла. — Ана все още го държеше за ръце. Докато седеше, не бе усетила колко е изморена. — Сали и аз само опитахме от пая. Искаш ли?
— По-късно. Бих изпил чаша вино, ако ми оставиш малко. — Очите му бяха зачервени от четенето на ситен шрифт.
Ана погледна почти празната бутилка, чудейки се кога са успели да я изпият.
— Първо ще си взема един душ.
— Ще се кача с теб. — Тя прерови хартиите, докато намери това, което търсеше. — Ще ти прочета този списък. Ако искаш, може да добавиш някой, когото сме забравили, преди да изпратя поканите.
— Добре. Сали, ти си лягай. По късно ще си отрежа пай.
— Да, господине. Лека нощ.
— Изглеждаш уморен, Дениъл. Тежък ден ли беше?
— Не повече от друг.
Той я прегърна през раменете и тръгна по стълбите.
— Работих върху няколко проблема от по-особено естество. Мисля, че бях ги занемарил напоследък.
— Ще ми кажеш ли?
— Нали знаеш, че не нося проблемите от офиса в къщи. — Стисна я леко. — Прекарах вечерта с баща ти.
— Така ли? Как е той?
— Добре. И той не смесва личните проблеми с работата. Това най-много му харесвам.
— Да. — Усмивката й бе малко тъжна. — Сигурно е за хубаво.
— Пита за теб. — Гласът му бе ласкав, защото вече я познаваше много добре.
— Така ли?
— Ъхъ.
Дениъл отвори вратата и Ана влезе първа. Тъй като беше много топло, отиде до прозореца и го отвори.
— Може би, ако го предразположа, ще престане да ме избягва.
— Той се тревожи за теб, но не го показва.
— Няма за какво да се тревожи.
— Ще се увери в това на вечерята другата седмица.
Ана го погледна изненадано и листа трепна в ръцете й.
— Поканил ли си го?
— Да.
Тя въздъхна, преди да се усмихне.
— Сигурно трябва да ти благодаря за това.
— Малко, ала мисля, че майка ти има повече принос от мен. — Той хвърли сакото и вратовръзката си на един от столовете, които Ана бе поставила пред камината. Докато откопчаваше ризата си, долови миризмата на жасмин, която долиташе откъм вазата на масата. Малки, неща, дреболии, но колко бяха важни. Дениъл спря да се съблича и взе Ана в прегръдките си. Тя почувства прилив на нежност. Обви с ръце кръста му и остави нежността му да я превземе. Той целуна главата й, преди да я отстрани от себе си.
— Защо?
— Защото си тук — отвърна Дениъл. — Защото си ти. Няма да се бавя много. Хайде, прочети ми списъка с имената! — Като свали остатъка от дрехите си, влезе в банята.
С лека усмивка Ана погледна пръснатите дрехи. Помисли си дали някога щеше да свикне с безпорядъка. Пренебрегвайки импулса си да ги вдигне и подреди, тя ги прескочи. Една жена, която пренебрежително прескача дрехите на мъжа си, направо си търси белята.
— Значи, първо губернаторът и жена му — започна да изрежда до вратата на банята Ана. — Господин конгресменът Стиърс и госпожа Стиърс.
Дениъл направи кратка характеристика на въпросния конгресмен. Ана отговори, че смята за уместно да постави тези хора на противоположните краища на масата встрани на домакините. — Майра и Хърбърт. Малоунови и Кукови. — Тя повиши глас, за да надвика шума на водата. Беше й горещо, затова разкопча горните копчета на блузата си. — Семейство Донахю, и Джон Фитцсимънс, за да балансират присъствието на Катлийн. — Гледаше листа, ала буквите плуваха пред очите й.
— Джон кой?
— Фитцсимънс. Симънс накрая — повтори Ана, като се опита да говори ясно. — Също така Карл Бенсън и Джудит Ман. Майра ми каза, че току-що са се сгодили.
— Тя има фигура на… — Дениъл спря и се разсмя. — Много внушителна жена. Кой друг?
Ана влезе в банята.
— Я кажи, на какво има фигура?
Дениъл се засмя.
— Моля?
За негова огромна изненада тя дръпна завесата.
— Момиче, всяко нещо си има граници! Не те ли е срам?
— Та на какво има фигура Джудит Ман?
— Как бих могъл да зная? — Той извади глава изпод душа. — По-добре върни завесата на място. Цялата ще се измокриш.
— Точно така. Как би могъл да знаеш? И откъде? — попита Ана и пристъпи напълно облечена под душа.
— Ана! — Смеейки се, Дениъл гледаше как водата измокри блузата й. — Какво правиш, по дяволите?
— Опитвам се да получа точния отговор. — Тя размаха мокрия лист под носа му. — И така, какво знаеш ти за анатомията на Джудит Ман?
— Само това, което може да види един мъж с наблюдателно око. — Той я хвана за брадичката и я повдигна, за да види очите й. — Сега, когато си мисля за фигурата й, не намирам нищо впечатляващо в нея. Но виждам нещо друго.
Тя сложи ръцете си на кръста му, за да не падне.
— И какво е то?
— Че си пияна, Ана Уитфилд.
Този път тя се ядоса не на шега.
— Моля?
Дениъл махна полепналата по лицето й коса.
— Казах, че си пияна — повтори той.
— Не ставай смешен.
— Пияна като ирландски каруцар, че и отгоре. Проклет да съм, ако не е вярно!
— Може и да си проклет, ала аз никога не пия през деня. Ти само се опитваш да избегнеш отговора на въпроса ми.
— Какъв въпрос?
Ана отвори уста да му напомни, сетне се спря и се усмихна.
— Не помня вече. Казвала ли съм ти, че имаш прекрасно тяло, Дениъл?
— Не. — Той я притисна под душа и започна да смъква мокрите й дрехи. — Защо не си?
