— Имаш много добре оформени мускули.
Блузата й падна на земята.
— Къде по-точно?
— Ето тук. — Тя сложи глава на гърдите му. — Делтоидният мускул е много добре очертан. Разбира се, и бицепсите са силно впечатляващи, много твърди и корави. — Пръстите й минаха но раменете му, докато той смъкваше полата й.
— Доказателство не само за добро здраве. Също и тук. — Тя докосна корема му и дишането й спря.
— Кажи ми, Ана, — Дениъл сведе устни до ухото й и започна да го облизва с език, — колко мускули има човек?
Тя отметна глава, а водата потече по лицето и шията й. Гола, мокра и усмихната.
— Повече от шестстотин, прикрепени към двеста кости, от които е съставен скелета.
— Удивително. Чудя се колко от моите можеш да назовеш.
— Ами, да започнем с мускулите на долните крайници. Харесва ми походката ти.
— Така ли?
— Да, много е агресивна и важна, ала не е наперена. Това естествено е свързано с личността ти, но са необходими също така и мускули, като например този. — Тя се наведе да докосне с пръст прасеца му. — Здрави… — Продължи с пръсти по бедрото му — и-и-и…
С одобрителен звук обхвана с ръце задника му.
Той гърлено се засмя. Никога досега не бе получавал по-интересен урок от жена.
— Мисля, че тези мускули са свързани повече със седенето, отколкото с вървенето.
Дениъл спря душа и посегна за хавлията.
— Най-добре се виждат, когато се протегнеш — промърмори Ана, — или когато носиш някакъв товар.
Той я вдигна на ръце.
— Особено когато носиш някакъв много скъпоценен товар.
— Това са най-привлекателните ти мускули.
— Благодаря. — Дениъл отхвърли хавлията и я положи на леглото. Топлият въздух галеше влажното й тяло.
— Продължаваме. Мускулите от вътрешната страна на бедрата…
— Я покажи!
— Тук. — Пръстите й докоснаха бедрата му, а устните й неговите. Тя затвори очи, въздъхна и се притисна към него. — Но мисля, че това не те интересува особено много.
— Напротив! Точно тези мускули ме интересуват най-много. — Силните му пръсти преминаха по нейните издължени бедра. — Ето тези — повтори той — където кожата ти е нежна като коприни и топла като слънце. И тук… — Пръстите достигнаха вълшебното място, където свършваха бедрата й. — Какви са мускулите тук?
— Те са… — Ана можа само да простене и да се извие в дъга. Дениъл хвана крайчето па ухото й със зъби.
— Забравила ли си?
— Докосвай ме — прошепна тя. — Няма значение къде.
Със триумфален вик той започна да я гали. Ана искаше да се разтопи, да се разлее, да изгори и да се превърне на пепел. Ръцете й бяха жадни, устните гладни. Кожата й изсъхна от горещия въздух и отново се овлажни от ласките и възбудата.
Всеки път, помисли си Ана, всеки път, когато правеха любов, бе все по-хубаво, все по-възбуждащо и по-всеотдайно. Първият път, стотният път, а желанието никога не отслабваше. Сред тревата, върху пухените завивки или на земята, винаги бе прекрасно. Сред ярката светлина на деня, сред сенките на нощта. Тя никога нямаше да престане да го желае. От всички въпроси, които си задаваше, само този нямаше нужда от отговор. Никога нямаше да престане да го желае.
Лежаха на огромното легло, полудели един за друг, загубени един в друг. Светлината, която се процеждаше от съседната стая, създаваше ореол около главата на Ана. Загубил напълно разума си, Дениъл приклекна до леглото.
Тя обви бедра около него. Лицето й бе скрито в шията му и не й достигаше въздух. Пръстите й преминаваха по гърба му и усещаха плътта му, влажна и корава. Когато влезе в нея, Ана забрави минало и настояще и тръгна из тъмнината на лабиринта.
— Ти си прекрасна! — каза Дениъл, докато я гледаше в огледалото. — Зашеметяваща.
Приятно й беше да го чуе, въпреки че не отдаваше много голямо внимание на комплиментите. Роклята оставяше раменете й голи и падаше в елегантна линия до коленете. Около деколтето имаше перли, а също и в долната част на полата. Майра я бе убедила да си я купи, макар че Ана не се нуждаеше от много убеждения. Наистина, изхарчи малко повече пари, отколкото бе определила, но не съжаляваше. Изражението на Дениъл, възхищението в очите му, както и задоволството от изображението в огледалото, си заслужаваха парите.
— Харесва ли ти?
Как можеше да й обясни, че само като я гледа и дъхът му спира? Нищо че познаваше всеки сантиметър от тялото й. Сигурно беше права, когато го обвини, че иска да я показва навсякъде. Когато едни мъж притежава нещо толкова красиво, той трябва да се похвали. Дениъл не можеше да обясни чувствата, които го вълнуваха.
— Толкова много ми харесва, че бих искал вечерта вече да е свършила.
Ана се завъртя леко, за него и за себе си.
— Изглеждаш добре с вечерния костюм. Един елегантен варварин.
— Варварин ли? — вдигна вежди Дениъл.
— Никога не се променяй! — Тя протегна ръце към него. — Всичко друго може да промениш, ала това недей.
Той вдигна ръцете й за целувка.
— Съмнявам се, че бих могъл да променя нещо от себе си. Така, както ти не можеш да промениш поведението си на дама. Дори след като изпиеш бутилка вино и изядеш цяла тава пай с праскови.
Ана се опита да бъде сериозна, но не можа.
— Никога ли няма да го забравиш?
— Не, разбира се. Това бе една от най хубавите нощи в живота ми. Луд съм по теб, Ана.
— Така казваш. — Тя вдигна сплетените им пръсти до лицето му. — Това също е нещо, което не искам да промениш.
— Няма. Радвам се, че си сложила камеята.
Той докосна украшението на шията й.
— Тя означава много за мен, Дениъл.
— Но не искаш да вземеш пръстена.
— Дениъл…
— Не искаш пръстена — продължи той. — Сега ще се радвам, ако вземеш това. — Дениъл извади кутия от джоба си. Ана скръсти ръце умолително.
— Ти не трябва да ми купуваш подаръци.
— Това вече съм го чувал. Може би затова толкова искам да ти купувам подаръци. Защото ме разсмиваш всеки път, когато ти купя нещо — засмя се той.
— И това вече си го казвал.
Тъй като продължи да се усмихва, Ана взе кутийката.
— Благодаря. — Отвори я и не можа да промълви нито дума.
— Нещо не е ли наред?
Тя успя само да поклати глава. Перли и диаманти, чисти, кристално прозрачни, арогантни в красотата си. Обеците лежаха в кадифеното си легло и сякаш излъчваха огън.
— Дениъл, те са просто… — Ана поклати отново глава зашеметена. — Толкова са красиви! Не знам какво да кажа.
