След като прегледа и стаите на втория стаж, много раздразнен слезе долу.
— Макгий! — развика се той. Това, че жена му я нямаше, беше лошо. Ала къде се бе дянал икономът? — Макгий!
Като отваряше и блъскаше вратите, Дениъл премина във всекидневната. Е, не очакваше духова музика, но все пак си мислеше, че поне ще бъде прегърнат, когато влезе в къщи. Стигна до кухнята и вече беше бесен.
— Има ли никой в тази къща?
— Ти няма ли да спреш да крещиш? — каза тихо Ана, като се появи ни вратата. — Току-що я сложих да си легне.
— Къщата е моя и мога да си викам колкото си искам! — започна Дениъл и в този миг забеляза кръвта по блузата и полата й. — Господи!
Приближи с две големи крачки и я сграбчи в ръцете си.
— Какво ти е? Къде си се наранила! Веднага ще те заведа в болницата!
— Оттам се връщам, Дениъл! Това не е моята кръв! Нищо ми няма.
Той обаче не я слушаше и почти бе стигнал до вратата, когато успя да го спре.
— Сали се поряза.
— Сали ли?
— Да, готвачката ти.
— Много добре знам коя е Сали — рече Дениъл, сетне я пусна и я прегърна. — На теб нищо ти няма, така ли?
— Нищо ми няма. — Гласът й омекна. Та той целият трепереше! Кой би очаквал такъв голям мъж да се разтрепери при вида на кръв! — Добре съм — опита се да обясни тя, ала думите й заглъхнаха, защото Дениъл покри устните й с целувки. Дълбоко в нея се надигна възбуда и почувства неговото облекчение, което бе чак болезнено.
— Не исках да те плаша.
— Но ме уплаши. — Той отново я целуна. — Какво се е случило?
— Ръцете й били мокри и най-вероятно не е внимавала, когато е режела с ножа. Той се хлъзнал и се забил в китката й. Беше сериозна рана, ала Макгий и аз я заведохме навреме в болницата. Ще трябва да почива няколко дни.
Едва сега Дениъл забеляза ножа на земята и кръвта на пода и в мивката. Притисна Ани към себе си със стон.
— Ще ида да я вида.
— Недей, сега спи — спря го тя. — Ще бъде най-добре да изчакаш до сутринта.
Готвачката, икономът както всички в къщата, бяха негови отговорност. Той погледна още веднъж ножа и тихо изруга.
— Сигурна си, че е добре, нали?
— Абсолютно. Загуби доста кръв, но имаше късмет че бях до вратата, когато се случи. След като Микгий осъзна, че знам какво правя, започна да ми помага.
— Къде е той?
— Паркира колата. А, вече е тук — поправи се Ана, тъй като в този момент икономът прекрачи вратата на кухнята.
— Господин Макгрегър! — Малко блед, ала изправен както обикновено, Макгий спря насред стаята. — Ей сега ще почистя. Страхувам се, че вечерята ще закъснее.
— Знам вече за инцидента. Госпожица Уитфилд ми каза, че много си й помогнал. Благодаря ти, Макгий.
Нещо, може би зачатък на чувство, премина като сянка по лицето му.
— Страхувам се, че не й бях много от полза, господин Макгрегър. Госпожицата бе бърза и, ако мога така да се изразя, много сръчна.
Ана едва преглътна напушващия я смях.
— Благодаря ти, Макгий.
— Не се тревожи за вечерята. Ще се оправим сами
— О, благодаря ви, господине. Лека нощ, госпожице.
— Лека нощ, Макгий. — Вратата на кухнята се затвори зад него. — Дениъл, вече можеш да ме пуснеш.
— Нямам такива намерения. — Той тръгна по стълбите като я носеше на ръце. — Защото не очаквах такова посрещане. Сега ще бъдеш наказана.
Не беше предполагала колко е приятно да бъдеш носен като нещо чупливо и много скъпоценно.
— И аз не го бях планирала така.
Дениъл спря, за да я целуне по шията.
— Добре, извинявай тогава.
— Никой не беше виновен.
О, Боже, колко беше сладка! Можеше да задоволи глада си само с целувки.
— Развалила си блузата си.
— Все едно, че чувам Сали. През цялото време до болницата мрънкаше, че ще се изцапам.
— Ще ти купя нова.
— И слава Богу! — Ана се заля в смях. — Дениъл, няма ли друго, за което да си говорим, освен за блузата ми?
— Искаш ли да знаеш какво си мислех през цялото време, докато седях на проклетото събрание?
— Какво?
— Да правя любов с теб. На моето легло. На нашето.
— Аха. — Той отвори вратата с крак, а тя обви с ръце врата му. Сърцето й щеше да изскочи от гърдите. — Искаш ли да знаеш какво си мислих аз, докато разопаковах багажа си?
— Какво?
— Да правя любов с теб. В твоето легло. В нашето.
Чувайки тези думи, Дениъл си помисли, че всичко в тази стая се е променило. И всичко в живота му.
— Значи ще трябва да направим нещо по въпроса.
И той скочи с нея в огромното кралско легло.
Беше по-лесно да се живее с Дениъл, да се събужда с него, да спи с него. Струваше й се, че животът, който бе живяла досега, е бил сън. Нещо нереално и неестествено. Все пак първите им няколко седмици заедно не минаха без конфликти. Тъй като бе преживяла по-голямата част от живота си самостоятелно, Ана бе свикнала на лична свобода и свои собствени решения.
Беше абсолютно ново и различно да се събужда и да открива до себе си друг човек. Особено ако този човек бе мъж, който смяташе, че спането е чиста загуба на време. Дениъл Макгрегър не бе поспаланко, нито се размотаваше с дълги закуски. Сутрините бяха време за работа, а за него те започваха от мига, в който отвореше очи.
Тъй като бе свикнала на друг режим, Ана обикновено слизаше в трапезарията, за да изпие първото си кафе, когато той вече довършваше втората си и последна чаша. Сбогуванията им бяха кратки, набързо и не бяха никак романтични. Дениъл заедно с куфарчето си вече бе на вратата, докато тя още не беше се събудила напълно. Не, не приличаше на меден месец, мислеше си Ана, докато седеше сама на масата. Но трябваше да свикне с този начин на живот.
До времето, когато отиваше в болницата, Дениъл бе свършил половината от своята работа. Когато тя сменяше превръзки или четеше на пациентите, той купуваше и продаваше акции, планираше сливания и вземания. Живеейки с него, Ана придоби по-ясна представа колко могъщ бе Дениъл и колко много потенциал има. Беше на телефона, когато го търсеха сенатори или му предаваха съобщение от кмета на Ню Йорк.
Ана започна да осъзнава, че политиката бе част от кариерата му и трябваше да се съобразява с това. Той имаше контакти и интереси на най-различни нива. Например в развлекателния бизнес. Телеграма от
