този поглед в очите на Майра.
— Сигурна ли си?
— Повече, отколкото за всичко в живота ми. Хайде нали си щастлива за мен?
— Щастлива съм. — В очите й се появиха сълзи. — Знаеш, че е така.
— Тогава обличай се. — Полуплачейки, полусмеейки се, Майра я побутна. — Ще ми бъдещ свидетел.
— Искаш да летя с вас до Мериленд тази вечер?
— Решихме да избягаме, защото ще бъде по-просто, отколкото да се обяснявам с майка му. Тя не ме харесва и никога няма да ме харесва.
— О, Майра! Не говори така.
— Но това няма никакво значение. Хърбърт и аз се обичаме. Освен това не искаме пищна сватба. Те се протакат прекалено дълго. Ала не искам да се оженя без най-добрата си приятелка. Наистина трябва да дойдеш с нас, Ана. Искам го повече от всичко друго. Защото се страхувам до смърт.
Всички аргументи, които беше намислила, се изпариха яко дим при това изявление.
— Ще се облека и приготвя за двадесет минути.
Усмихната, Майра я прегърна.
— Знаех си, че няма да откажеш! Защото си ти!
— Само да оставя бележка на нашите. — Ана взе лист и молив.
— О, почакай! — Майра сложи пръсти на устните си. — Знам, че не обичаш да лъжеш, но не би ли могла да не споменаваш какво сме решили да правим с Хърбърт? Ние наистина искаме да го запазим в тайна, докато не го обявим официално.
Ана се замисли за миг, после започна да пише.
„Тръгваме на екскурзия с Майра. Ще потърсим някои старинни мебели, за апартамента. Ще се върнем до ден-два. Не се тревожете.“
Въздъхна и го показа на приятелката си.
— Така добре ли е?
— Страхотно. Благодаря ти.
— Хайде, дай ръка! — В този момент се сети за Дениъл.
— О, Божичко! Трябва да се обадя на Дениъл.
— На Дениъл Макгрегър ли? — Веждите на Майра се вдигнаха чак до челото.
— Да. — Без да обръща внимание на погледа й, Ана тръгна към телефона. — Трябва да му се извиня, че няма да мога да вечерям с него.
— Но ти можеш да вечеряш с него в Мериленд. — Майра взе телефона от ръцете й и го остави на мястото му. — Хърбърт го помоли да му бъде свидетел.
— Така, значи. — Ана избърса ръка в халата си. — Всичко е нагласено, нали?
— Ъхъ — усмихна се Майра и я затегли за ръка по стълбите.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Никога преди това не бе летяла. Беше пътувала до Европа с кораб, сред лукс и комфорт. Беше пътувала с влак стотици километри, люляна и приспивана от песента на колелата и очарована от прелитащия покрай очите й пейзаж. Но никога досега не бе пътувала по въздуха. Ако някой й беше казал, че ще се качи на малък частен самолет, който спокойно можеше да се приземи в задния двор на къщата им, щеше да го сметне за луд.
Обич, повтори си Ана, като стисна зъби и направи последната крачка, за да влезе в машината. Ако не обичаше Майра, щеше да се обърне обратно и да избяга. Не беше сигурна, че тенекиената кутия с въртящи се перки ще излети, а още по-малко, че ще се приземи.
— Хубава машинка, а? — попита я Дениъл, като сядаше до нея.
— Щом казваш — промърмори Ана и си помисли, че никога не е скачала и с парашут.
— За пръв път ли ти е?
Тя се опита да го погледне начумерено и заплашително, ала видя, че той изобщо не й се присмива.
— Ъхъ — излезе през стиснатите й устни.
— Опитай се да мислиш за това като за приключение — предложи Дениъл.
Ана погледна земята навън и си помисли, че по-добре да си беше останала там. Можеше да мине и без подобно приключение.
— Опитвам се изобщо да не мисля.
— Ти си много по-смела, Ана, знам това. — Той й се усмихна. — Първият полет винаги прилича на авантюра. Когато свикнеш, просто започваш да не мислиш за това.
Тя се опита да се отпусне, като започна от пръстите на краката. Но не успя да стигне дори до коленете.
— Предполагам, че ти вече си свикнал. На такъв самолет ли летиш, когато ходиш до Ню Йорк?
Дениъл закопча колана й, сетне и своя собствен.
— Абсолютно. Това е самолетът, с който летя до Ню Йорк. Той е мой.
— О! — възкликна Ана. Фактът, че самолетът бе на Дениъл, някак странно я успокои, премахна всичките й страхове и тя се почувства отлично. Просто с неговия самолет нищо не можеше да им се случи.
Тя погледна към седалките, на които седяха Майра и Хърбърт с допрени глави. Приключение, значи. Нали така каза Дениъл, повтори си Ана. Ами наслаждавай му се! — Кога ще излетим?
— Веднага — отвърна той и даде знак на пилота. Моторът заработи и те потеглиха.
Въпреки че вълнението и страхът й бяха преминали, във въздуха витаеше нещо празнично. По време на целия полет имаше някакво особено напрежение. Ана забеляза, че Майра също мачка дантелената си кърпичка, макар че се смееше и не престава да говори. Хърбърт седеше, малко блед и мълчалив, и отговаряше само когато тя му задаваше конкретни въпроси. Ана чуваше около себе си гласове, гледаше земята далеч долу и всичко й се струваше нереално. Всичко летеше така бързо! Беше така ново и неочаквано! Ако не бяха непрекъснатите шеги на Дениъл и нежното му внимание, полетът вероятно щеше да се превърне в тягостно преживяване. А Дениъл, както отбеляза сама за себе си, докато той безобидно флиртуваше с Майра, явно се забавляваше. И докато правеше това, не забравяше да придържа чантата на булката, за да не се удря в стената. Да, той беше не само един интересен мъж. Беше и добър приятел. Като се опита да се откъсне от мислите си, Ана направи усилие да бъде мила.
— Имаш чудесен вкус, Хърбърт.
— Какво? — Хърбърт преглътна и стегна вратовръзката си. — О, благодаря, ти. — Той погледна Майра и в очите му бе изписано всичко, което бе на сърцето му. — Тя е чудесна, нали?
— Най-чудесната. Не знам какво ще правя без нея. Животът ми сигурно ще стане безкрайно скучен и сив.
— Ние, сериозните хора, се нуждаем от малко живец — Той погледна Ана с нервна усмивка. — С други думи непрекъснато мислим за кариерата си и забравяме че около нас живеят и други себеподобни.
Сериозните хора ли каза Хърбърт? Ана остави думата в главата си. Да, може би трябваше да се приеме като такава. Трябваше да признае, че Хърбърт бе прав.
— А хората с излъчване — промърмори тя, като погледна към Майра и Дениъл — се нуждаят в живота си от трезвомислещи, които да ги предпазват от скокове от високо. Или в празното.
— Искам да я направя щастлива.
Тъй като думите му прозвучаха повече като въпрос, отколкото като убеждение, Ана взе ръцете му.
— Разбира се. Ти ще я направиш щастлива.
Малкият частен самолет кацна на провинциално летище в Мериленд. Досадният дъждец бе останал далеч зад тях. Тук късното нощно небе бе ясно и чисто като кристал и обсипано със звезди. Сиянието на луната бе като усмивка. Нощта на бракосъчетанието може да беше избрана случайно, ала бе невероятно подходяща и истински празнична. Като хвана Майра за ръка, Хърбърт тръгна към изхода.
— Мировият съдия, който ми препоръчаха, живее на няколко километра оттук. Ще се огледам за такси.
— Няма нужда — каза Дениъл и махна с ръка на високия униформен шофьор, който чакаше встрани
