нея вече имаше цяла локва.
Докато тя се усмихваше, той стоеше и не смееше да помръдне. За няколко секунди никой не продума.
Дениъл се окопити пръв. Като прочисти гърлото си той тръгна към нея.
— Според мен, всеки който следва медицина, би трябвало да знае, че не бива да стои дълго време мокър — Като затвори вратата, отиде до барчето и взе бутилка бренди. — Ще прекараш повече време в болницата, отколкото сама искаш, ако хванеш някоя пневмония.
— Не мисля, че един летен душ ще ми навреди толкова много. — Представи си как ли изглежда, с мокра и разбъркана коса, с измачкани, прогизнали дрехи и пълни с вода обувки. Но вирна брадичка. Мокра или не, тя си имаше достойнство.
— Изпий това все пак. — Той тикна в ръката й чаша. — Седни!
— Ще разваля…
— Седни ти казах — повтори кратко Дениъл.
Ана повдигна леко вежди, но се подчини.
— Добре де.
Седна, а той остана прав. Сладкият вкус на победа започна да се изпарява. Още когато я зърна разбра, че тя изобщо не бе променила мнението си. Не и Ана. Истината бе, че той не би се влюбил в жена, която би променяла решенията и мнението си като носни кърпички. Тя не идваше да приеме предложението му за женитба, както и той не мислеше да приема нейното.
Устните му се свиха. В очите му просветна пламъче, което неговите служители много добре познаваха. И се страхуваха, когато то се появеше. Спокойно, каза си Дениъл. Само по-спокойно. Нямаше да позволи на госпожица Ана Уитфилд да разбере, че го бе докарала до ръба. Само я изгледа още веднъж, докато тя нанасяше непоправими щети на дамаската на фотьойла.
— Да не би да си дошла за кредит, Ана?
Тя отпи и остави брендито да успокои нервите й. Безгрижният тон и усмивката му нито за миг не я заблудиха. Той беше бесен. Ядосан и нервен. Но какво друго бе очаквала? Нима щеше да се влюби в мъж, който би се предал така лесно? Който би се оставил да бъде придуман? Не! Беше се влюбила в Дениъл, защото беше точно такъв, какъвто бе.
— В този момент не — отвърна на въпроса Ана. За да спечели време, огледа офиса. — Много е хубаво тук, Дениъл. Доста тежко, но не потискащо. — На стената имаше абстрактна картина в различни нюанси на синьото. Макар да не се различаваше определена форма, освен размазани линии, от нея струеше сексуалност. Ана вдигна очи към Дениъл. — Да, не е лошо.
Дениъл проследи погледа й и бе сигурен, че е разбрала картината. Беше платил луди пари за този Пикасо, защото го бе грабнал от пръв поглед и защото инстинктът му бе подсказал, че ще бъде безценен, когато дойдат внуците му.
— Теб човек трудно може да те шокира, Ана.
— Така е. — Тя се почувства съвсем спокойна. — Винаги съм знаела, че животът е нещо много важно и човек не бива да го преживява напразно. Липсваха ми твоите рози.
Той се наведе над бюрото си.
— Мислех, че не ти харесва, когато ги пращах.
— Така беше, докато спрях да ги получавам. — Ана реши все пак да бъде закачлива. — Не съм те чула от няколко дни. Започнах да се чудя дали не си шокиран от нещо.
— Че от какво? — Преди няколко минути се разкъсваше от напрежение и отчаяние. Сега, когато тя беше тук, всичко си бе дошло на място. — Аз също не съм от хората, които се шокират лесно.
— Добре де, тогава засегнат, защото ти предложих да живея с теб, вместо да се оженя.
Той се засмя. Не беше ли й казал, че обича жените, които казват това, което мислят? До известна степен.
— По-скоро раздразнен — поправи я той. — Или дори вбесен.
Ана си спомни реакцията му.
— Да, може би. И двамата бяхме. Ти май все още си тъй.
— Тъй. А ти все още ли държиш на решението си?
— Да.
Той замислено взе пура и прекара пръст по нея преди да я запали. Когато правеше сделки, знаеше как да се справи с опонента си. Да го омаломощи. Да го накара да се предаде. Това му даваше предимството да води играта Всмукна дълбоко и димът завъртя главата му, докато я наблюдаваше.
— Защо си дошла, Ана?
О, значи нямаше да отстъпи. Тя отпи глътка бренди. Добре тогава, тя също нямаше да отстъпи.
— Защото разбрах, че не мога да живея без теб. — Ана остави чашата. — Имаш ли нещо против?
Дениъл сърдито въздъхна. Бизнесът и личният живот явно бяха две различни неща. Не можеше да прилага едни и същи похвати.
— Трудно е за един мъж, който възнамерява да се жени, да бъде против.
— Добре, тогава. — Тя стана и направи опит да приглади мократа си, измачкана пола. — Ще вечеряш ли с мен тази вечер?
Той присви очи.
— Прието е мъжът да прави предложението.
Ана въздъхна и поклати леко глава, докато приближаваше.
— Забравил си в кой век живеем. Ще те взема в седем.
— Ти ще…
— В седем — довърши Ана и се повдигна на пръсти. Дениъл почувства устните й върху своите, меки, уханни и до болка близки. — Благодаря за брендито. Няма да ти преча повече.
Той успя да се осъзнае, едва когато тя беше стигнала до вратата.
— Ана!
— Да?
Зърна в усмивката й непоколебимост и реши да смени тактиката.
— Нека да бъде в седем и половина. Имам една късна среща.
Видя как по лицето й премина сянка на съмнение, но тя кимна.
— Добре.
Когато затвори вратата зад себе си, Ана си пое въздух Беше спечелила битката.
А Дениъл седна с дълбока въздишка на стола, сетне се заля в гръмогласен смях. Макар да не бе сигурен кой кого бе победил, това всъщност вече нямаше значение. Той винаги беше готов да опита нови похвати, нови правила на играта. Този път бе оставил картите в ръцете на Ана. Беше я пуснал да играе. Но, дявол да го вземе, само бе спечелил от това.
Когато Ана се прибра в къщи, дъждът беше почти спрял. Само лекичко ръмеше. Къщата бе празна, ала във въздуха все още се носеше уханието от парфюма на майка й. Доволна, че е сама, Ана се качи в стаята си и си позволи една дълга топла вана. Усещането, че бе поела инициативата, й доставяше удоволствие. Беше взела нещата в свои ръце, макар че бе леко объркана и уплашена.
Дениъл Макгрегър не бе от мъжете, които можеше да бъдат манипулирани. Беше го разбрала от самото начало. Ала вярваше, че той бе мъж, който ще отговори на предизвикателството и ще бъде готов на преговори. Основният й проблем бе да не му позволи да разбере до каква степен бе готова да се предаде. Той не биваше да разбере какво бе готова да направи за него.
Всъщност — всичко. Ана затвори очи, докато топлата вода се разливаше по гърдите й. Защото ако го откриеше, ако я притиснеше до стената, тя щеше да му даде всичко, което искаше. Щеше да го направи без колебание. Мъж като Дениъл не бе стигнал до върха с непозволени удари. Ана имаше намерение също да стигне до върха в своята професия. Затова трябваше да бъде силна, но и безкомпромисна.
Реши, че след като го вземе, ще прекарат спокойна вечер. Ще разговарят. След кафето ще обсъдят положението. Рационално и разумно. Преди да го изпият още той вече ще е разбрал чувствата й.
Тя се потопи във водата с въздишка. Кого се опитваше да заблуждава? Това, което току-що си втълпяваше изобщо не приличаше на вечеря в компанията на Дениъл Макгрегър.
