Изненадана, Ана погледна майка си. Знаеше, че не си пада много по философстването, а я гледай какви приказки говори!
— Ти искаше ли красиви думи?
— Разбира се. — Госпожа Уитфилд се усмихна, като си спомни миналото. — Баща ти е много добър човек, но езикът му е сух и скучноват, сякаш чете закон. Мисля, че господин Макгрегър е добър човек.
— Така е. Не искам да го загубя, ала не мога да се омъжа за него.
— Но, Ана…
— Смятам обаче да го обичам. И да живея с него.
Госпожа Уитфилд отвори уста, затвори я и едва преглътна от изненада.
— Май трябва да пийна нещо.
Ана стана и тръгна към сервизната масичка.
— Искаш ли шери?
— Не, налей ми скоч. Двоен.
Докато Ана сипваше, напрежението й се стопи и премина в учудване.
— Дениъл има същите реакции. — Тя подаде на майка си чашата и я загледа как я изпи на един дъх. — Никога не съм крила нищо от теб.
Уискито избухна в стомаха на госпожа Уитфилд
— Не, ти винаги си била до болка искрена.
— Много мисля за него. Много го харесвам — Точно така, честна и искрена, напомни си Ана и си пое дъх. — Влюбена съм в него, мамо. Това е нещо, което сама съм избрала, но мисля, че не трябва да бързам. Ако се оженя за него, ще загубя всичко, за което се борих и учих.
Майка й седеше с празната чаша в скута.
— Твоята диплома.
— Знам, че не можеш да ме разбереш. Никой не може — Ана прекара ръце през косата си. Тя падаше по раменете й като водопад от черна коприна и тя си спомни, че гребенчетата и фибите й останаха там, на тревата, където правиха любов. Те нямаха значение, можеше да бъдат заменени. Друго бе загубила тя там, на онези скали, което не можеше да бъде върнато. — Знам дълбоко в сърцето си, че ако се оженя за Дениъл, никога няма да завърша. И никога няма да си простя. Мамо, опитах се и преди да ти обясня, че да бъда лекар не е просто нещо, което искам. Това е нещо, което трябва да бъда. То иде отвътре.
— Понякога трябва да претегляме нещата по важност и да направим избора си, Ана.
— А понякога не. — Объркана, Ана приклекна на колене пред майка си. — Знам, че е егоистично да го искам, но много дълго го премислях. Трябва да бъда доктор, а не искам да живея без Дениъл.
— А той?
— Той иска да се жени. Не може да види по-далеч от това.
— Както винаги, прекалено самоуверена! — Госпожа Уитфилд видя погледа в очите на дъщеря си — спокоен, умен, разсъдлив и изпълнен с решителност и едва-едва въздъхна. — Никога не помоли за нищо, а аз бях глупачка да си мисля, че си напълно задоволена. После изведнъж ти поиска всичко наведнъж.
— Не избрах да стана лекар, така като не избрах да обичам Дениъл. Това просто стана от само себе си.
— Ана, една такава стъпка ще ти донесе много мъка, много болка и нещастие. Ако обичаш Дениъл, тогава сватбата…
— Сега не е време и не съм сигурна дали ще му дойде някога. — Ана стана и тръгна из стаята. — Страхувам се да направя подобна грешка — заради него и заради себе си. Единственото, което знам е, че не искам да живея без него. Може да не е правилно, но по-правилно ли би било ако продължим да бъдем тайни любовници? Можеш ли да ми кажеш, че е по-приемливо, ако крадем по няколко часа на ден оттук и там, една нощ, един следобед?
— Никога не съм могла да ти кажа нищо.
— О, моля те! — Повече уплашена, отколкото искаше да бъде и да си признае, Ана клекна отново пред майка си. — Сега повече от всякога искам да ме разбереш. Това не е просто желание, въпреки че го има, и то в огромна степен. Това с нужда, необходимост да съм с него, да споделям сънищата и мечтите му, защото съм сигурна, че съм в състояние да го направя. Да го обичам тайно ще бъде лицемерие. Не мога да крия това, което чувствам. Не мога да крия това, което съм.
Госпожа Уитфилд погледна единствената си дъщеря, нейните честни тъмни очи и твърдата извивка на устата й. Щеше й се да може да отговори.
— Знаеш ли през какво ще се наложи да преминеш? Знаеш ли какво ще говорят хората за теб?
— Не ме интересува.
— Знам. Знам, че е невъзможно да ти кажа каквото и да е, след като си решила нещо, а и ти си достатъчно голяма, че да ти забранявам. Но не можеш да ме накараш да го одобря.
— Да, мамо. — За миг Ана постави глава в скута на майка си. — Но ако нещо дълбоко вътре в теб, в някое малко тайно ъгълче, може да ме разбере, то ще ми бъде достатъчно.
Въздъхвайки, госпожа Уитфилд докосна главата на дъщеря си.
— Не съм забравила какво е да си влюбен Може би те разбирам и затова се страхувам за теб. Ти винаги си била добра дъщеря, но…
Ана лекичко се усмихна.
— Но?
— Винаги си била загадка за мен. Наистина, никога не съм ти казвала колко много се гордея с теб.
Ана почувства трепет.
— А аз никога не съм ти казвала колко много искам да получа твоето одобрение и да се гордееш с мен.
— Надявах се, че ще забравиш медицината и ще се омъжиш, така че да си щастлива, като всички момичета. В същото време те наблюдавах и се гордеех с теб. Защото не беше като другите.
Ана стисна пръстите на майка си.
— Не знам как да ти кажа колко много означава всичко това за мен, мамо.
— Мисля, че знам. Сега баща ти… — Майка й затвори очи, неспособна дори да си представи реакцията му.
— Ще бъде разстроен. Съжалявам.
— Аз ще се оправя с него. — Думите дойдоха по инерция, но госпожа Уитфилд знаеше, че са истина. Изправи рамене и се поизпъчи.
Ана повдигна глава с усмивка. За пръв път погледна майка си като жена и видя, че и тя й отговаряше като жена.
— Обичам те, мамо!
— И аз те обичам. — Майка й стана от канапето.
Ана с въздишка сложи глава на раменете й.
— Прекалено много ли ще поискам, ако те помоля да ми пожелаеш щастие?
— Като от майка, да — усмихна се госпожа Уитфилд. — Като от жена, не.
ОСМА ГЛАВА
Дните минаваха и Ана задочна да чувства страх. Никой не се обаждаше, нямаше визити. Нямаше бели рози, оставени до вратата. Единствените, които все още присъстваха в нейната стая и в дневната на майка й, бяха от преди много дни. И те вече увехнаха.
Все по-често и по-често тя се хващаше, че поглежда през прозореца при звука на преминаваща кола или подскача при звъна на телефона. И всеки път се ругаеше през зъби и си обещаваше да не го прави. Но, разбира се, всичко се повтаряше отново и отново.
Никога не излизаше от болницата без на провери дали на паркинга няма открита, синя кола. Всеки път, когато пристъпеше вратата на голямата бяла сграда, очакваше да види един широкоплещест, червенокос мъж да я очаква нетърпеливо край бордюра. Но той не беше там, а тя продължаваше да го очаква.
Беше й неприятно да открие, че бе станала зависима от него, ала още по-неприятно й беше да открие защо бе станали зависима. Заради щастието. Преди да се появи той, беше доволна и от живота, и от
