подходяща за негова съпруга. Затова трябваше да я забрави. Щеше да я остави пред вратата на къщата й, да й каже довиждане и да си отиде.
Но как да го направи, когато все още усещаше вкуса на устните й върху своите, кожата й под пръстите си, уханието на косите й…
— Няма да стане.
Той спря рязко пред вратата на дома й и спирачките изсвириха. Няколко метра по-надолу майка й подрязваше розите. Стресната от шума, тя се изправи и стисна ножицата. Огледа се набързо и видя, че никой от съседите не бе обърнал внимание на шикозната открита кола на Дениъл и не наднича през прозорците.
— Това е твое право — отговори спокойно Ана.
— Сега ме слушай! — Като се обърна към нея, Дениъл я хвана за рамото.
Не искаше да спори, не искаше да се бори. В мига, в който спокойните й тъмни очи срещнаха неговите, искаше да я сграбчи и да прави любов с нея, докато нямат сили да говорят.
— Слушам те — отвърна тя.
Ала той бе забравил какво искаше да каже
— Това, което се случи между нас, не се е случвало на другите.
Ана се усмихна леко.
— Ще трябва да приема думите ти за чиста монета. Ти имаш повече опит от мен в тези работи.
Дениъл пламна.
— Това е само част от проблема — промърмори той и се насили да остане спокоен. — Искам да се оженя за теб, Ана.
Госпожа Уитфилд изтърва ножицата сред розовите храсти.
— Искам да се оженя за теб от мига, в който те видях.
— Това също е само част от проблема. — Тъй като сърцето й вече му принадлежеше, тя вдигна ръце и покри лицето си. — Ти искаше някоя, подходяща за съпруга и реши, че това съм аз. Искаше да запълня една празнина в живота ти. Може би бих могла.
— Сега искам много повече. — Дениъл я притегли към себе си и тя видя огъня на желанието в очите му, а сетне усети устните му. Без колебание и без преструвка прие целувката. Да, така беше. Сега искаше повече. Много повече, отколкото и двамата можеха да дадат. Когато бяха заедно, както сега, нищо друго нямаше значение. Всичко избледняваше и губеше смисъл. Точно това я плашеше.
Дениъл се отдръпна.
— Сама видя какво можем заедно. И какво сме.
— Да. — Гласът й вече не бе стабилен, но решението й не бе променено. — И аз го искам. Ала искам теб, не и женитба.
— Искам да носиш моето име.
— А аз искам да имам сърцето ти.
— Не мислиш правилно. — Осъзнаваше, че и той не можеше да мисли. — Трябва ти малко време.
— Не ми трябва! — Преди да успее да я спре, тя излезе от колата. — Но на теб явно ти трябва. Довиждане, Дениъл.
Госпожа Уитфилд наблюдаваше дъщеря си, която вървеше по пътеката.
След миг Дениъл форсира колата и понечи да тръгне. Сетне явно се сети чия е, затова даде заден ход и се върна. Тръшна вратата, хвърли яростен поглед към къщата и тръгна в обратна посока.
С ръка на сърцето, госпожа Уитфилд се отправи към дома си.
— Ана! — Пърхайки с ръце, тя намери дъщеря си в подножието на стълбите. — Какво става?
Ана искаше да бъде сама. Искаше да отиде в стаята си, да затвори вратата и да си легне. Имаше толкова неща, с които трябваше да свикне, които трябваше да премисли. Искаше да плаче и сама не знаеше защо. Ала изчака майка си.
— Какво да става?
— Режех розите и чух… — Объркана, госпожа Уитфилд разклати пълната с цветя кошница. — Е, може и да не съм чула добре… — Тя спря, защото видя израза в очите на дъщеря си. Изглеждаше толкова пораснала! За да спечели време, майка й свали ръкавиците си и ги остави на масата.
— Мислех, че нямаш навика да подслушваш, мамо!
— Разбира се, че не! И през ум не ми е минало! — Изведнъж тя се досети какво бе станало и очите й се разшириха. — Ана, ти и господин Макгрегър да не би… Той?
Отново спря, защото не знаеше как да зададе въпроса.
— Да — отвърна с усмивка Ана и тръгна нагоре. — Ние правихме любов днес следобед.
— О! — Прозвуча смешно, но на друг звук просто не бе способна.
— Мамо! — Ана взе кошницата от ръцете й. — Вече не съм дете.
— Това е очевидно. — С дълбока въздишка госпожа Уитфилд погледна сериозно дъщеря си. — Обаче ако господин Макгрегър те е прелъстил, то…
— Никой не ме е прелъстявал.
Майка й премига неразбиращо с очи.
— Но ти каза…
— Че правихме любов. Нямаше нужда да ме прелъстява. Аз исках. — Ана взе ръката на майка си. — Може бе ще е по-добре да седнем.
— Да. — Трепереща, майка й се остави да я води. — Може би.
В приемната Ана седна до нея на канапето. Как да започне! Никога, и в най-лудите си мечти, не беше си представяла, че ще седи с майка си в тази претрупаната с вещи стая и ще си говорят за любовта и секса, който току-що беше правила на една гола поляна. Като си пое дълбоко въздух, тя започна.
— Мамо, никога преди това не съм била с мъж. Исках да бъда с Дениъл. Не го направих неосъзнато. Напротив. Исках го и дълго мислих преди това.
— Винаги съм казвала, че прекалено много мислиш — отговори машинално госпожа Уитфилд.
— Съжалявам. — Свикнала с родителската критика, Ана сложи ръце в скута си. — Знам, че не ти е приятно да го чуеш, но не мога да те излъжа.
Любов, объркване и благоприличие се бореха в главата на майка й. Любовта надделя.
— О, Ана! — С трогателен жест госпожа Уитфилд привлече дъщеря си към себе си. — Добре ли си?
— Разбира се. — Трогната, Ана сложи глава на рамото й — Чувствам се чудесно. Това е като… И аз не знам… Сякаш са отключили бутилката и са пуснали духа ми на воля.
— Да. — Майка й премига през сълзи. — Така и трябва да бъде. Знам, че никога не сме говорили за тези неща. Трябваше, ала ти отиде в онова училище и се зарови в онези книги… — Тя си спомни шока, който я връхлетя, когато бе взела един от учебниците на дъщеря си, за да хвърли бегъл поглед. — Сигурно това ме е накарало да се чувствам неадекватна.
— Това не е като книгите. — Ана откри, че все пак би могла да бъде снизходителна.
— Не е. — Майка й взе и двете й ръце. — Не искам да страдаш.
— Дениъл не ме кара да страдам. — Почервеня цялата, като си припомни колко бе внимателен. — Нещо повече. Той иска да се оженя за него.
Госпожа Уигфилд въздъхна с облекчение.
— Струва ми се, че го чух да казва нещо подобно, но ти отговори така, сякаш бе готова да се биеш с него.
— Не да се бия, мамо. Само не бях съгласна. Няма да се женя за него.
— Ана! — Когато майка й се отдръпна, лицето й бе строго. — Какви са тези глупости? Признавам, че не винаги съм те разбирала, ала те познавам достатъчно добре, за да знам, че между вас нямаше да се случи нищо, ако ти не си го премислила.
— Така е. — Загубила малко от увереността си, Ана притисна с ръце слепоочията си. — Може би прекалено много мисля, това ме плаши. Той си търси съпруга, мамо, така както един мъж си търси обувки, които да не му стягат.
— Но това е естествено! — Госпожа Уитфилд отново седна. — Някои мъже са поети, други са мечтатели, ала повечето са си само мъже. Знам, че всички момичета искат на всяка цена да има красиви думи и хубава музика, но животът не се състои в това. Той е нещо много по-сложно и голямо!
