кариерата си. Никога повече нямаше да бъде щастлива, защото Дениъл бе стана част от живота й.
Един ден, докато четеше на едно момиченце със счупен крак приказка, мозъкът й блуждаеше, без да вникна в четенето. Всъщност вече няколко пъти се хващаше, че мечтае или сънува с отворени очи. Като се смъмри, Ана насочи вниманието си към пациентката и историята, която четеше. Мислите й се разпиляха като пясък.
Приказката с щастлив край, която четеше на малката си приятелка, не беше истина. Последното нещо което щеше де направи, беше да седи със скръстени ръце и да чака принца да премери стъклената пантофка на крака й. Освен това бе прекалено практична да вярва в замъци, извисили се кули сред облаци или в магии, които траят до полунощ. Хубаво бе, разбира се, като в приказките, да си помечтаеш за бели коне и герои, но една жена иска други веща в реалния си живот. В реалния живот жената иска… Е добре де, партньор. Не рицар или принц, когото вечно да чака и да му се възхищава. Истинската жена се нуждае от истински мъж. А умната жена не би седяла в кулата на замъка и не би чакала той да дойде. Тя би живяла свой собствен живот и би потърсила осъществяване на своите възможности.
Ана винаги бе вярвала, че човек кове сам съдбата си като се бори, с търпение или логика, за своите желания и мечти. Така че защо стоеше и чакаше, запита се тя. Ако бе толкова независима, за каквато се мислеше и каквато претендираше, че беше, то защо стоеше тук, мотаеше се като малоумна и чакаше някой да й се обиди! Всеки, който стоеше, без да предприеме нещо, докато наоколо стреляха, беше глупак и губещ. А тя нямаше намерение да бъде нито едно от двете.
Докато си мислеше тези нощи, Ани продължи да чете. Малкото момиченце заспа. Ана затвори книгата и излезе на пръсти и коридори. Срещна големия доктор със сериозните очи и му се усмихна. Беше сигурна, че той едва ли можеше да проумее завистта, която изпитваше към него. Никой, освен друг студент по медицина, не би я разбрал. Вее пак, след няколко минути щеше да излезе от болницата по свое желание и да направи това, което току-що бе решила. Топа пък бе нейното предимство.
Времето навън беше лошо. Бе дъждовен ден, а в същото време толкова горещ, че в мига, който дъждът докоснеше земята, се превръща в пара. Докато стигна до колата, тя се измокри до кости. Подкара из града, като включи радиото на максимална мощност, в унисон с настроението си.
Сградата, където се помещаваше „Олд Лайн Сейвингс енд Лоун“ бе величествена и вдъхваше доверие и малко страх. Когато прекоси зелената градина пред нея, Ана си помисли с почуда дали Дениъл бе направил промени. Вътре бе прясно боядисано и имаше нова подова настилка. Тя прокара ръка през косата си, за да изтръска водата от нея и се запъти към най-близката канцелария.
Седнал зад бюрото си, Дениъл преглеждаше рекламата, която през следващата седмица щеше да излезе във вестниците. Главният счетоводител се беше свил раболепно, но с явно неодобрение, когато му заяви, че ще я пусне! Ала младият асистент, когото бе наел наскоро, бе приел идеята с ентусиазъм. Някои идеи трябва да бъдат оформяни по инстинкт. Инстинктът подсказа на Дениъл, че рекламите ще повишат както интереса към фирмата, така и репутацията му. А те и двете бяха важни. Той не само смяташе да изправи компанията на крака, но мислеше да основе дъщерна фирма в Салем само след две години.
Идеята го занимаваше от доста време, ала мислите му бягаха далеч. Мислеше за дивия каменист бряг и за жената със самурена коса и тъмни знойни очи. Трепетът, който премина по тялото му, бе така осезаем, сякаш тя и в момента лежеше в прегръдките му. Вкусът на тялото и устните й го хвърляха в отчаяние и нищо не можеше да ги замени. Дори тук, в собствената му канцелария, сякаш чувстваше уханието й и я усещаше с клетките си — сладка и примамлива.
С нетърпелив жест, Дениъл отхвърли хартиите встрани и отиде до прозореца. Би трябвало да си потърси друга жена. Нали се закле, когато я остави пред тях и си тръгна? Дори се опита да го направи. Но всеки път, когато започваше да мисли за друга, в съзнанието му се появяваше Ана. Така дълбоко бе влязла в живота му, че там нямаше място за друга.
Той се загледа в дъжда. От прозореца Бостън изглеждаше сив и потискащ. Напълно съвпадаше с настроението му. След като приключеше с работата и срещите си, щеше да се разходи покрай брега на река Чарлз, независимо какво бе времето, добро или лошо. Трябваше да бъде сам, далеч от сервитьори, приятели или подчинени Но Ана пак щеше да е с него. Как можеше да избяга от нещо, което бе в кръвта, в клетките и костите на тялото му! Нямаше значение, че се опитваше да се убеди, че може да мине и без нея. Ана беше там. И никога нямаше да излезе.
Той искаше да се ожени за нея.
Дениъл се обърна и тръгна из стаята с ръце, сърдито мушнати в джобовете, и свъсени вежди. Предпочиташе да е гневен, отколкото объркан и уплашен. По дяволите жените, помисли си той. По дяволите точно тази, една-единствена, за която искаше да се ожени! Искаше да се събужда сутрин и да знае, че е до него. Искаше да се прибира нощем и да може да протегне ръка и да я докосне. Искаше да вижда как децата му растат в нея. Искаше всички тези неща с отчаяние и неутолим копнеж, които му бяха така неприсъщи както и провалите.
Провал ли? Самата дума го накара да стисне зъби. Дениъл Макгрегър не беше свикнал с провали, не ги приемаше, нито ги позволяваше. По дяволите другите жени, реши гневно той. Имаше само една. И той щеше да я спечели. Щеше да я има.
Когато телефонът на бюрото му иззвъня, беше почти стигнал до вратата. За секунда се озова до бюрото и вдигна слушалката.
— Макгрегър слуша.
— Господин Макгрегър, обажда се Мери Майлс, главният касиер. Извинявайте, че ви безпокоя, но тук има една млада дама, която настоява да ви види.
— Нека си запише час при секретарката ми.
— И аз й предложих същото, ала тя настоява да ви види още сега. Казва, че ще почака.
— Нямам време да се срещам с всеки, който се разхожда по улиците, Мери. — Дениъл погледна нетърпеливо часовника си. Ана сигурно вече щеше да е свършила работа в болницата и всеки момент щеше да излезе оттам. Щеше да я изтърве и трябваше да отиде и да я намери у тях.
— Да, господине. — Касиерката имаше чувството, че се намира между чук и наковалня и я притискат от двете страни. — Обясних й, ала тя продължава да настоява. Много е учтива всъщност, но съм сигурна, че няма да се откаже лесно.
Дениъл започна да губи търпение и изтърва една ругатня.
— Кажете й… — В този момент думите на касиерката достигнаха до съзнанието му и нещо в него просветна. — Как се казва?
— Уитфилд. Ана Уитфилд.
— Защо я държите толкова време да чака? — попита сърдито той. — Веднага я пуснете да влезе.
Касиерката завъртя очи, но си припомни повишението на заплатите, което господин Макгрегър направи на служителите, когато купи банката.
— Да, господине, веднага.
Значи беше променила решението си. Късметът не беше го напуснал. Щастието не бе отлетяло. Победата щеше да е негова. Търпението му, макар да бе заплатил скъпо, щеше да бъде възнаградено. Ана бе готова да му се подчини. Е, той не си представяше, че ще седнат да обсъждат женитбата тук, в офиса, ала смяташе да направи някои отстъпки. Всъщност беше готов на направи много. Ето, тя идваше при него. Щеше да има всичко, което искаше, без да подлага гордостта си на изпитания.
Почукването бе кратко. Секретарката отвори вратата.
— Госпожица Уитфилд.
Той кимна кратко, без да откъсва очи от Ана. Тя стоеше пред него, мокра от косата до краката. Дъждът бе измил лицето й и то сякаш светеше с вътрешна светлина. Косата й блестеше и лежеше като лъскав шлем по главата и раменете й. Гледката направо спря дъха му.
— Мокра си. — Думите излязоха сами от устата му и прозвучаха като упрек.
Ана ги посрещна с усмивка.
— Защото вали. — О, Боже, колко бе хубаво, че го вижда! За момент можеше само да се усмихва глупаво. Вратовръзката му бе разхлабена и накриво, ризата му бе разкопчана. Косата му носеше следи от небрежно разресване с пръсти.
Ана искаше да разтвори ръце и да го приеме в прегръдките си, до сърцето си, където вече знаеше, че бе мястото му. Вместо това продължи да се усмихва и да стои до вратата. Върху скъпия елегантен килим около
