Знаеше, че ще спорят, дори ще се карат, ще викат, може би ще се смеят на висок глас. Дениъл щеше да крещи, а може би и тя самата. А когато свършат, той едва ли щеше да е разбрал всичко, което му казва. Освен че иска да се ожени за нея.
Една сладка топка се качи в гърлото й. Той я желаеше. Можеше да преживее живота си, без да срещне човека, който да я гледа по начина, по който я гледаше Дениъл. Можеше да преживее дните си, без някой да отключи ключалките, зад които бе затворила чувствата си. На какво щеше да прилича животът й тогава?
Пустиня. Усмихна се на думата, която мина през главата й. Не, нямаше да го позволи. Тя искаше Дениъл Макгрегър. И щеше да го има.
Трябваше да запази самоувереността си. Това бе половин победа, реши Ана, като излезе от ваната. Зави косата си с хавлия и облече халата си. Да, щеше да го вземе и да го има. И нямаше да пропусне шансовете си.
Отвори гардероба си и се замисли. Обикновено знаеше какво най-много ще й подхожда за вечерта, която планира. Тази вечер всичко, към което посегнеше, й изглеждаше неподходящо, прекалено просто или прекалено обикновено. Като си каза, че се мотае като суетна глупачка, Ана грабна синьозелената рокля, която приличаше на морска шир и я хвърли на леглото. Може би бе малко семпла, но май беше най- подходяща. Ако искаше нещо по-впечатляващо, трябваше да вземе назаем от Майра. В мига, в който мисълта мина през главата й, на вратата се позвъни.
Кой ли се е домъкнал, ядоса се Ана, ала слезе по стълбите. Когато отвори вратата, видя Майра и я сграбчи радостно в прегръдките си.
— О, Ана! Радвам се, че те намерих!
— Точно за теб си мислех! — Докато го казваше, усети че приятелката й я стиска неистово. — Какво има?
— Трябва да говоря с теб. — Може би за пръв път в живота си Майра с усилие намираше думите си. — Насаме. Вашите в къщи ли са?
— Не.
— Слава богу! Сипи ми малко бренди.
— Веднага. — Силно изненадана, Ана тръгна към дневната. — Ужасно е горещо днес.
— Така ли? — Майра вдигна ръка да свали бялата си шапка с воал. — Тази шапка не е ли прекалено префърцунена?
— Каква? — Ана наля двойна доза бренди в чашата. — Чакай, чакай. Нещо не схващам. Ти ме питаш дали това, което си облякла, не е суетно?
— Я не ме будалкай, Ана! — Майра се обърна към огледалото и вдигна воала. — Може би трябва да махна перото, а?
Ана огледа малкото перце, което се полюшваше над ухото на приятелката й.
— Да, вече ми е ясно. Нещо не е наред.
— А как е роклята ми? — Майра свали от раменете си яркочервеното манто. Под него се показа елегантен копринен костюм с дантелена яка и маншети.
— Страхотно! Нов ли е?
— Само на двадесет минути.
Ана седна на рамката на стола, докато Майра изпи на един дъх брендито.
— Не си се облякла така заради мен, предполагам?
Майра въздъхна дълбоко и изправи рамене, преди да седне на канапето.
— Не е време за шегички!
— Виждам — рече Ана, но все пак се усмихна. — И за какво е време?
— Колко бързо можеш да се облечеш и да си събереш багажа?
— Багажа ли? — Ана гледаше как Майра разхлабва яката па костюма си. — Ти ще ми кажеш ли все пак какво става?
— Ще се женя — отвърна на един дъх Майра, сетне си пое въздух. И тъй като краката не я държаха, се строполи върху дивана.
— Каквооо? Ще се жениш? — Зашеметена от новините Ана замръзна на мястото си. — Знам, че си бърза в решенията и не съм те виждала от няколко седмици, ала как така ще се жениш?
— Не ме е срам да си призная, но и аз спирам да дишам само като произнеса тази дума. Досега дрънках на продавачката в магазина и не искам да го правя отново. Ако има нещо, което най-много мразя, то е да изглеждам на глупачка.
— Ще се жени — повтори Ана вместо нея. — И за кого, за Бога, ако не е тайна? — Тъй като Майра само откопчаваше и закопчаваше копчето на сакото си, Ана реши да познае.
— За Питър!
— Кой? О не, разбира се.
— Разбира се, не — промърмори Ана. — Значи за Джек Холмс.
— Я не ставай смешна!
— Стивън Марлоу.
Майра си играеше с реверите на костюма.
— Всъщност аз доста малко го познавам.
— Така ли? Аз пък мислех, че го познаваш много добре. Защото преди шест месеца…
— Това беше преди шест месеца — прекъсна я Майра, сещайки се какво бе написала на приятелката си преди шест месеца. — Ще ти бъда много благодарна, ако го забравиш. Най-добре изгори онези писма.
— Скъпа, те сами се разпадаха още докато ги четях. Трябва да използваш огнеупорни хартия, когато пишеш подобни неща.
Майра се засмя против волята си.
— Говориш на една сгодена дама, Ана. Всичко това вече е зад гърба ми. Ето виж. — И тя подаде ръка към приятелката си.
— Охо! — Ана бе доста небрежна по отношение на собствените си бижута, но пръстенът върху пръста на Майра наистина бе прекрасен. Елегантен, с голям квадратен диамант. — Много е красив, наистина. Толкова се радвам за теб! — Тя скочи, прегърна Майра и я притисна към себе си, като се смееше. — Само не знам за кого ще се жениш!
— За Хърбърт Дитмайър. — Майра очакваше изненада и не бе разочарована. — Знам, и аз съм не по- малко изненадана от теб.
— Но аз не мислех… Ти винаги си казвала, че той е… — Ана неловко спря.
— Смотан — довърши вместо нея Майра и се усмихна. — Така е. Той е смотан, и е прекалено сериозен, и е досадно точен. И освен това е най-очарователния мъж, когото познавам. През последните седмици… — Майра седна, замечтано и малко смутено. — Не знам какво значи да си с мъж, който се отнася към теб като към нещо специално. Ана, ама наистина специално! Първият път излязох с него, защото много настояваше и беше толкова тъжен, че ми стана жал. И това ме ласкаеше — призна си тя. — Вторият път излязох, защото първия път прекарах много добре. Хърбърт е толкова забавен! Би трябвало да го знаеш.
— Знам го. — Ана видя в очите на Майра да свети любов.
— Ти винаги си била най-добрата му приятелка. Щастлива съм, че не се е влюбил в теб. Работата била, че той от години бил влюбен в мен. Представи си само! — Като клатеше глава, Майра извади цигара от чантата си. — Бяхме излезли вече няколко пъти, когато ми го призна. Аз се опитах да бъда учтива и да не го отрежа много остро. Все пак той бе толкова мил с мен, че не исках да го обиждам.
— Доколкото разбирам, не си го направила. И слава Богу!
— Не. — Майра вдигна ръка и погледна пръстена си. — Изведнъж ми стана безпределно ясно, че всъщност не искам да се отърва от него. Че съм луда по него. Не е ли пълна дивотия?
— Мисля, че е чудесна дивотия.
— И аз тъй мисля. — Майра загаси цигарата без дори да е всмуквала от нея. — Тази вечер той сложи пръстена на ръката ми и каза, че в осем часа летим за Мериленд, където ще се оженим.
— Тази нощ? — Ана взе ръката й. — Много бързо Майра!
— Защо да чакаме?
Наистина, защо да чакат? Би могла да измисли хиляди причини, но нито една нямаше да успее да загаси
