Със смях Дениъл я придърпа така, че тя легна върху него. Кожата й бе топла от слънцето и любовта.
— Какви ми ги говориш пак? Разбира се, че ще се ожениш.
— Не. — Ана сложи ръка върху лицето му. — Няма.
Докосването бе нежно, очите й също.
— Но как можеш да го кажеш сега? — Той я сграбчи за раменете и раздруса. Първата му реакция бе паника, защото видя сериозния й поглед. Част от успеха му се дължеше на способността му да превръща паниката в гняв. В яростна съпротива да преодолее пречките и да успее. — Моментът не е подходящ за игрички.
— Аз не играя. — Тя се отдръпна и започна да се облича. Разкъсван от учудване, гняв и страх, Дениъл я сграбчи за ръката, преди да сложи блузата си.
— Ние току що се любихме! Ти ми се отдаде!
— И го направих по свое желание и избор — отвърна тя. — Защото и двамата се нуждаехме от това.
— И ще продължим да се нуждаем. Затова ще се омъжиш за мен.
Ана се опита да говори бавно и тихо.
— Не мога.
— Но защо, по дяволите?
Мускулите на стомаха й се свиха на топка. Въпреки горещото слънце, й стана студено. Искаше той да я пусне, ала знаеше, че бе безполезно да се съпротивлява. Неочаквано й се прииска да избяга. Да бяга колкото може по-бързо и по-далеч.
— Ти искаш да се омъжа за теб, да създадеш семейство и да ме водиш тук и там, където те отвее работата ти.
Опита се да преглътне с мъка, защото знаеше, че тя говори истината.
— За да направя това, трябва да се откажа от онова, което искам аз. Не мога, Дениъл, дори и заради теб.
— Това са глупости. — Той махна с ръка. — Щом проклетата ти диплома е толкова важна, отиди и я вземи. Можеш да учиш дори и женена за мен.
— Не. — Ана се освободи и взе дрехите си от земята. Нямаше да се остави да я придума, нито да я омагьоса, макар че той можеше и двете. — Ако се върна в университета като госпожа Макгрегър, никога няма да го завърша. Ти ще ме спреш, въпреки че сега не го осъзнаваш. Дори и да не го искаш.
— Дявол да го вземе! Та това е смешно! — Дениъл се изправи гол и красив. Слънцето светеше зад гърба му. Приличаше още повече на древен бог. За миг й се прииска да разтвори ръце и да го прегърна, да се съгласи с всичко, което той казва. Но не го направи.
— Не е. Имам намерение да завърша медицина, Дениъл. И ще го направя.
— Значи предпочиташ докторството си пред мен. — Обиден и наранен, той не осъзнаваше, че това, което каза, не бе истина. Виждаше само, че единствената жена, която щеше да направи живота му пълноценен и истински, си отиваше.
— Искам и двете. Да бъда лекар и да бъда твоя жена. — Ана преглътна с мъка. Как можеше да бъде сигурна за неговите реакции, когато не бе сигурна за своите собствени? — Няма да се омъжа за теб — повтори твърдо тя. — Ала ще живея с теб.
Очите му се присвиха и заприличаха на цепки.
— Какво?
— Ще живея с теб в Бостън до септември. След това можем да наемем апартамент. А след това…
— След това какво?
— И аз не знам.
Главата й бе изправена и вятърът си играеше с косата й. Но лицето й бе много бледо, а в очите имаше несигурност. Той я обичаше до полуда, ала яростта, която изпитваше в момента, беше също толкова голяма.
— Аз те искам за жена, не за любовница!
В очите й припламна гняв.
— Че кой предлага това!
Като се обърна рязко, тя тръгна към колата. Той обаче я хвана за ръката и я завъртя така бързо, че едва не загуби равновесие.
— Какво, по дяволите, предлагаш тогава?
— Да живея с теб. — Не изпадаше често в такова състояние, но когато се случеше, беше като разгневена фурия. Ако той не бе толкова заслепен от яда си, сигурно щеше да се стресне. — Не да ме издържаш. Нямам нужда от парите ти, нито от голямата ти къща или от дузината рози всеки ден. Не ги искам. Искам само теб. И само Господ знае защо.
— Тогава се ожени за мен! — извика Дениъл. Все още гол, все още бесен, той я притисна към себе си.
— Защо смяташ, че можеш да имаш всичко, което поискаш, само защото си по-силен и по- гръмогласен? — Тя го отстрани и застана мъничка, крехка и нежна пред него. — Ще ти дам това, което мога, и нищо повече.
Той хвана главата си с ръце. Как да се оправи човек с подобна жена!
— Ако ти не искаш да мислиш за репутацията си аз съм длъжен!
Ана вдигна вежди.
— Ти по-добре помисли за своята собствена — Тя го изгледа от главата до петите. — Като те гледам, не мислиш много за нея.
Дениъл грабна панталоните си и ги навлече, като ругаеше под нос. Друг мъж в неговото положение сигурно би изглеждал глупаво, помисли си Ана. Той изглеждаше великолепно.
— Само преди няколко минути те прелъстих и обладах — подзе отново Дениъл.
— Не се заблуждавай. — Тя се наведе и взе ризата му. — Преди няколко минути правихме любов. Което няма нищо общо с прелъстяването.
Той изтръгна ризата от ръцете й и я навлече.
— Ти си по-твърда, отколкото изглеждаш, Ана Уитфилд!
— Така е. — Тя започна да събира нещата от пикника. — Веднъж ми каза да те приема такъв, какъвто си. Сега аз ти казвам същото. Ако искаш да бъдеш с мен, Дениъл, то трябва да се съобразяваш и с моите правила. Помисли върху това.
След тези думи тя го остави полуоблечен на поляната и отиде в колата.
Почти не си говориха по време на дългия път към Бостън. Ана не бе ядосана, но бе изтощена. Толкова неща се случиха за толкова кратко време и нито едно не бе планирано, както обикновено ставаше в живота й. Трябваше й време да помисли, да прецени и претегли случилото се. Дениъл беше като електрическа искра. Не беше необходимо да говори, за да отгатне настроението му.
По дяволите настроението му, помисли си Ана. Нека да е ядосан! Това беше нещо, което прави отлично. Не всеки изглежда толкова хубав, когато е ядосан и бесен.
Любовница! Виж го ти! Беше готова да се ядоса отново, ала успя да се сдържи. Тя нямаше да бъде ничия любовница. Както нямаше да бъде ничия жена, докато не реши, че е готова. Щеше обаче да бъде любима на един мъж. При тази мисъл пулсът й се ускори. По своя спокоен и уравновесен начин, Ана бе начертала пътя си, така както той своя.
Виж я ти! Щяла да живее с него! Дениъл стисна волана здраво и взе завоя с висока скорост. Ако беше спокоен, никога не би го направил. Предлагаше й половината от това, което имаше, половината от всичко, което беше. Най-важното, предлагаше й името си. А тя му го хвърляше обратно в лицето!
Нима си мислеше, че щеше да отнеме девствеността й, ако не бе вярвал, че ще живеят заедно! Каква бе тази жена, да отхвърли разумното и като непослушно дете да настоява на своето си! Той искаше жена и семейство. Тя пък искаше парче хартия, което щеше да потвърждава, че има право да дупчи задниците на хората с игли!
Би трябвало да послуша съвета й още от самото начало. Ана Уитфилд бе последната жена в Бостън,
