пием кафе. Само завий вляво от болницата и…
— Знам къде е апартаментът ти — прекъсна я той, ала не каза, че го знаеше още преди да бе изсъхнало мастилото върху договора й за наемането му.
Петте минути шофиране не бяха достатъчни за мислите, които летяха в главата й. Какво трябваше да прави? Как да се държи с него? Учтиво? Беше ли все още сърдит? За пръв път, откакто го познаваше, Ана не можеше да прецени настроението му. Нервите й бяха опънати до крайност. Тя се опита да изглежда спокойна.
— Не очаквах никого — извини се Ана, докато се изкачваха по стълбите на втория етаж. — Не обръщай внимание на безпорядъка.
— Ако имаше телефон, можеше да те предупредя, че идвам.
— Телефонът не ми липсваше досега — каза тя и отвори вратата. — Влизай.
В мига, в който Дениъл влезе, Ана осъзна колко миниатюрен всъщност бе апартаментът й. Във всекидневната, ако разпереше ръце, той направо можеше да докосне стените.
Имаше диван, малка масичка и лампа и досега тя си мислеше че няма нужда от нищо друго.
— Сядай — покани го, като си помисли, че сама се нуждае от същото. — Ще направя кафе.
Преди да изчака отговор, отиде в кухнята. Дениъл остана сам и най-после отпусна ръце. Не беше виждал наистина толкова малка стая, но бе очарован.
Имаше шарени възглавнички върху дивана и купа с мидени черупки върху масичката. Освен това във въздуха се носеше нейното ухание. Същото, което все още обитаваше осиротялата му спалня. Не можеше да седи, нито да чака в тази стаичка сам. Затова скочи и отиде в кухнята. При Ана.
Не можеше да си представи как бе възможно някой да готви на толкова малко място, но тя явно го правеше. На масата до прозореца имаше портативна пишеща машина и куп листи и книги. В чашата стърчаха моливи.
Ала от него нямаше и следа. Никакъв спомен, нищо. Почувства го и му стана много мъчно.
— Кафето ей сега ще бъде готово — рече Ана, за да наруши тишината. Ето, той беше тук, а тя нямаше достатъчно време. Не можеше да знае, че той чувстваше същото. — Нямам нищо друго, което да ти предложа. Не съм пазарувала тази седмица.
Беше нервна, осъзна Дениъл, долавяйки интонацията на гласа й. Погледна ръцете й и видя, че треперят, докато вземаше чашите. Почувства как възлите в стомаха му се отпускат малко. Как искаше да я докосне! Той придърпа един стол и седна.
— Изглеждаш бледа, Ана.
— Не съм излизала много на слънце. Програмата ми е прекалено натоварена през първите седмици.
— А уикендите?
— Тогава ходя в болницата.
— Аха. Ако ще ставаш доктор, може сама да си поставиш диагнозата.
— Все още не съм доктор. — Тя остави кафето, сетне се поколеба и седна срещу него. Все едно не бяха се разделяли. И все пак не беше същото. — Днес говорих с Майра. Каза ми, че си започнал строежа на къщата в Хайанис Порт.
— Да. — Бяха изкопали и положили основите. Но това нищо не означаваше. Абсолютно нищо. — Ако спазим сроковете, основната част ще бъде готова за обитаване следващото лято.
— Сигурно си доволен. — Кафето й горчеше и тя го бутна встрани.
— Имам плановете в колата. Искаш ли да ги видиш?
Ана вдигна глава и Дениъл прочете в очите й изумление.
— Разбира се, че искам.
За миг той стисна ръце до болка. Беше хазартен играч, нали така? Е, тогава трябваше да използва предоставените му шансове.
— Мисля да си купя офис в града. Малък, но цената на собствеността в близките пет-седем години ще скочи двойно. Имам проблеми с текстилната фабрика. Баща ти работи по въпроса, така че ще започнем производство през пролетта.
Тя продължи да го гледа втренчено.
— Защо ми казваш всичко това?
Той замълча за миг. Не правеше лесно изповеди. Но очите й бяха толкова тъмни, тъжни и пълни с очакване. И Дениъл осъзна, че я желае и се нуждае от нея повече от гордостта си.
— Никой мъж не обича да си признава, че е сгрешил. Ала повече от това не обича да вижда как неговата жена му обръща гръб, защото той не може да си го признае.
— Не съм ти обърнала гръб.
— Само си отиде.
Ана преглътна.
— Добре де, отидох си. Отидох си от себе си. Разбираш ли, че преди пет минути ти ми даде повече, отколкото за цялото време, през което бях с теб?
— Не съм предполагал, че фабрики и лихви биха те интересували. — Той понечи да стане, сетне промени решението си, като видя очите й. — Не би ли ми казала какво мислиш?
— Когато влязох в спалнята ти, видях колко малко от теб присъства там. Сетне осъзнах защо. Ти си прекалено зает да вървиш напред, Дениъл. Колкото и да говориш за дом и семейство, в главата ти е само това — как да успееш. Аз трябваше да отстъпя от пътя ти.
— Но без теб няма семейство, Ана!
— Ти обаче искаш само да даваш, а не да споделяш. Ти никога не ми предложи да видя плановете на къщата, за която казваше, че искаш да построиш за двама ни. Никога не ме попита за мнението или предложенията ми.
— Да. Но когато гледах как поставят основите, разбрах, че ще имам тази къща, ала че тя не е домът, за който мечтая. Наистина не си давах сметка, че тя означава нещо за теб.
— Не знаех как да ти го покажа — усмихна му се Ана. — Глупаво от моя страна. — Тъй като се нуждаеше от разстояние помежду им, тя стана и отиде до прозореца. Странно, работеше тук всяка вечер, и не бе забелязала големия червен кестен в двора. Беше красив. Колко ли много красота бе пропуснала покрай очите си? — Част от мен искаше да сподели този дом с теб. Повече от всичко.
— Но само час.
— Мисля, че това е тази част, която ме дърпаше назад. Знаеш ли, ти никога не ме попита за работата ми в болницата, за книгите ми или защо искам да стана хирург.
Дениъл стана.
— Един мъж не пита жената, която обича, за другата й голяма любов. Той просто ревнува.
Разкъсвана между гняв и облекчение, Ана се обърна към него.
— Дениъл…
— Не ме моли да бъда разумен — прекъсна я той. — Готов съм да пълзя, но не ме моли да бъда разумен.
Едва дишайки, тя въздъхна.
— Добре, няма. Само ще ти кажи, че има жени, които имат две големи любови и са щастливи да прекарат живота си, като се опитват да дадат на всяка от тях това, което заслужава.
— Труден избор. Труден живот.
— Не и за жена с двама любовника, които искат да й върнат всичко, от което тя се нуждае.
Нямаше много място в малката кухня. Но Дениъл се завъртя и пъхна ръце в джобовете си.
— Знаеш ли, през последните няколко седмици много мислих за твоята докторска диплома. Много повече, отколкото предполагах, когато те видях за пръв път. Имаше моменти, когато виждах, че ти преча. Когато ме напусна и прекарах нощта сам, нямах друго какво да правя, освен да мисля. Спомних си отношението ти към госпожа Хигс И видът ти, когато излизаше от болницата вечер. Спомних си как стоеше в кухнята и цялата ти блуза бе изцапана с кръв. Но беше толкова спокойна. Спомних си как се справи с ръката на Сали. Тя ми каза, че докторът е признал, че си спасила живота й. Това сигурно е нещо, което си научила ето тук … — Той посочи купа книги на масата. — Може би не е много трудно да се научи, ала сигурно не е лесно да се прави. — Дениъл взе една книга и я отвори. — Не, не съм те питал преди защо искаш да станеш хирург. Питам те сега.
