Ана се поколеба, страхувайки се, че може да я прекъсне с някоя нравоучителна забележка. Нали си беше играч. Но и тя беше също. Затова реши да рискува.
— Имам една мечта — каза му тихо. — Искам да направя нещо различно.
Дениъл я изгледа мълчаливо, очите му се свиха и ирисите му станаха тъмносини.
— И аз имам една мечта — каза той, като остави книгата отново на масата. Пристъпи крачка към нея. — Това е много малък апартамент, Ана. Обаче мисля, че има достатъчно място за двама.
Долови дишането й, когато я прегърна с две ръце.
— Ще ни трябва по-голямо легло.
— Това се казва момиче! Веднага си дойде на думата — разсмя се Дениъл, вдигна я във въздуха и покри устните й с целувка. От цялото му тяло струеше облекчение. — Да знаеш как ми липсваше! Не мога да живея без теб. И никога няма да живея без теб.
— И аз. — Със заровено в шията му лице, Ана вдъхна миризмата му и се опияни. — Никога повече, Дениъл. Бях като полужива през тези дни. Без теб. Опитвах се да се скрия денем в книгите и лекциите, да работя много, в болницата, в библиотеките, ала нищо не ставаше. Исках да бъдеш с мен, нуждаех се от теб.
— Ето, че ме имаш. Едно по-голямо легло и три телефона ще ми бъдат напълно достатъчни.
Смеейки се, тя се притисна към устните му. Щеше да има своите телефони.
— Обичам те.
— Никога не си ми го казвала. — Той я отстрани леко от себе си. — Никога не си ми го казвала преди.
— Страхувах се. Мислех, че ако знаеш колко много те обичам, може да го използваш и да получиш всичко останало.
Той замълча, за да проумее какво му казва, сетне изруга през зъби.
— А сега?
— Сега вече няма значение. Нищо няма значение, когато си с мен.
— Помниш ли, веднъж ти казах да се огледаш и да си потърсиш някой, който повече ще ти подхожда. Е, шегувах се.
Ана леко поклати глава.
— Сигурно.
Разбираше ли колко бе красива, колко бе любима? Дали знаеше, че го превръща в несръчен, тромав и непохватен ученик, само като се усмихне?
— Ти си моят отговор, Ана. Искам аз да бъда твоят.
Тя сложи глава на рамото му за миг. Не си бе представяла, че увереността му можеше да бъде разколебана. Но го обичаше още повече, като знаеше, че е така.
— Ти си, Дениъл. Все още не съм сигурна, че мога да ти дам това, което искаш.
— Исках жена, съпруга, която да бъде вкъщи, когато се прибирам вечер. Която да се грижи за цветята във вазите и за завесите на прозорците. Която ще бъде доволна от това, което аз ще й давам.
Ана погледна книгите на масата, сетне мъжа, който стоеше пред нея.
— А сега?
— Започвам да мисля, че подобна жена ще ме отегчи до смърт само за няколко седмици.
Ана притисна пръсти до очите си, та да не позволи на сълзите да потекат.
— Харесва ми този отговор.
— Няма да се върна. — Гласът му бе неочаквано дрезгав. — Ти ще се ожениш за мен, Ана, в деня, в който вземеш своята диплома. И ще бъдеш доктор Уитфилд само за двадесет и четири часа.
Сърцето и изтръпна и пръстите й стиснаха неговите.
— Но, Дениъл, аз…
— След това ще се казваш доктор Макгрегър.
Тя вдъхна мъчително няколко пъти преди да успее да отговори.
— Наистина ли го мислиш?
— Ъхъ. Винаги казвам това, което мисля. А ти ще трябва да свикнеш, когато те представям като най- добрият хирург в страната. Искам да споделя твоята мечта, Ана така, както искам ти да споделиш моята.
— Няма да ти бъде лесно. Когато стана лекар, ще бъда много заета. Направо ще мразиш часовете, в които ме няма.
— Но след двадесет години, когато се обърнем назад, ще видим през какво сме преминали. Ние ще имаме общи спомени и ще им се наслаждаваме заедно. Аз обичам подобни ретроспекции. Исках да се ожениш за мен, защото мислех, че ми прилягаш и подхождаш. Не ти не ми прилягаш изобщо. — Той взе ръцете й. — Сега те моля да се ожениш за мен, защото те обичам такава, каквато си. Чепата, упорита и своенравна.
Ана дълго време го гледа мълчаливо. Той не отмести поглед от очите и.
— Носиш ли все още пръстена?
— Ъхъ. — Дениъл бръкна в джоба си. — Стана ми навик да го нося в джоба си. Че то знай ли човек кога ще му потрябва!
Със смях тя вдигна и двете си ръце.
— Ще го взема. — Докато Дениъл надяваше пръстена на ръката и, Ана обви ръката си около неговата. — Това вече е обещание, Дениъл. Сега мога да ти го дам. И ще го изпълня.
ЕПИЛОГ
Ана прекара нощта, дремейки, като предпочете стола до леглото на Дениъл пред походното легло, което й предложи нощната сестра. От време на време той промърморваше нещо неразбрано в съня си. Когато доловеше собственото си име, тя се опитваше да го успокои, като го галеше и му говореше, докато отново заспиваше спокойно.
Само веднъж го остави, за да слезе долу и провери какво става с раждането на Шелби. През другото време седя до него и го гледа. Наоколо жужаха познатите й болнични машини и системи.
Сестрите се смениха. Някой й донесе кафе, преди да се захване със ежедневните си задачи. Луната започна да гасне. А Ана седеше в тишината и мислеше за мъжа, когото обичаше, за живота, който бяха изживели заедно и децата, които бяха отгледали.
Преди зазоряване тя сложи глава на възглавницата до Дениъл, за да си почине.
Когато той се събуди, първото нещо което видя, бе лицето й. Ана бе заспала.
В първия момент се обърка, не знаеше къде се намира. През мъглата на упойката и лекарствата все пак си спомни за катастрофата, и то с пълна яснота. Помисли си със съжаление за малката си кола. От нея сигурно не бе останало нищо. А той бе толкова горд. Сетне усети напрежение в гърдите и видя тръбичките, които излизаха и влизаха в ръцете му.
Сега си спомни още. Спомни си Ана, наведена над него, докато го водеха на количка по коридорите на болницата. Ана, която нещо му говореше и го уверяваше. Спомни си страха в очите й в мига, преди да потъне в забравата на упойката, и своя собствен, заслепяващ страх, че ще го отделят от нея.
Странно, помисли си той, имаше един момент, в който сякаш погледна собственото си тяло, лежащо върху операционната маса, някъде отвисоко, а докторите и сестрите бяха надвесени над него и се суетяха. После сякаш отново се върна в тялото си, но усещането бе толкова ярко, че остана. После си спомни още нещо — Ана, наведена над него, галеща и целуваща ръката му. След това нямаше други спомени Сигурно бе заспал.
Тя изглежда много изморена, помисли си Дениъл. Сетне осъзна колко стар и изтощен се чувства. Ядоса се на слабостта си и се опита да се поизправи и да седне, ала не можа. При това си усилие обаче докосна неволно бузата на Ана и тя моментално се събуди.
— Дениъл! — Пръстите й се преплетоха с неговите. За секунда видя на лицето й изписани страх, облекчение, болка, изтощение и сила. С огромно усилие на волята Ана потисна импулса си да отпусне глава на гърдите му и да се разплаче. — Дениъл, познаваш ли ме? — попита професионално тя, а гласът й бе така спокоен, както първият път, когато заговори с него.
