Нора Робъртс
Стъпки от огън
Пролог
Пожарът започна с горещина, дим и светлина. Като свръхестествен звяр, проправяйки си път от утробата с нокти и зъби, той избухна за живот с крясък, който прерасна в оглушителен ропот.
И промени всичко за един великолепен миг.
Също като този звяр пожарът пропълзя по дървото и беляза с черните си, властни пръсти онова, което допреди малко беше чисто и светло.
Пожарът имаше очи — червени и всевиждащи, и разум, който бе толкова всепроникващ, така всеобхватен и могъщ, че запомняше всичко в орбитата си.
Той го виждаше като някакво живо същество — един позлатен, тъмночервен бог, който съществува само за да руши. Бог, който взема онова, което иска, без разкаяние, без угризения, без милост. С истинска пламенност и жар.
Пред него всичко падаше на колене — коленичещи молители, които го боготворяха, дори когато биваха изяждани.
Но той беше този, който го създаде. Така че той беше богът на огъня. По-силен от пламъците, по-хитър от топлината, по-зашеметяващ от дима.
Огънят не съществуваше, преди той да му даде живот.
Наблюдавайки го как приближава, той се влюби.
Светлината трепкаше по лицето му, танцуваше в омагьосаните му очи. Взе си една бира и се наслади на свежата й студенина в гърлото си, докато по кожата му се разливаше топлина.
В корема му се надигаше възбуда, а в мозъка — учудване. Възможностите проблясваха във въображението му, докато пожарът се катереше по стените.
Беше прекрасно. Беше опияняващо. Беше забавно.
Докато гледаше как пламъците идват към него, той се изпразни. И в този миг съдбата му бе предопределена, жигосвайки с печата си сърцето и душата му.
ПЪРВА ЧАСТ
1.
Балтимор, 1985
Детството на Катарина Хейл свърши през една августовска нощ, няколко часа след като „Ориоулс“1 разбиха „Рейнджърс“ на стадиона „Мемориал“, ритайки тексаските им задници — както се изрази баща й, — с девет на едно. Родителите й бяха си взели една свободна вечер, нещо, което си позволяваха изключително рядко, за да заведат цялото семейство на мача, а това направи победата още по-сладка. Повечето вечери единият от тях, а най-често и двамата, прекарваха дълги часове в „Сирико“ — пицарията, получена в наследство от бащата на майка й. Там преди осемнадесет години родителите й се бяха срещнали, майка й била млада, трептяща от живот осемнадесетгодишна девойка — така разказва историята, — когато баща й, двадесет и две годишният Гибсън Хейл, влязъл важно, за да си вземе парче пица.
„Влязох за една пица — обичаше да казва той, — а получих италианска богиня.“
Баща й често говореше по този странен начин, но на Рина й харесваше да го слуша.
Десет години по-късно той също така придоби и пицарията, когато дядо й и баба й решиха, че е време да обуят своите обувки за пътешествия. Бианка, най-младата от техните пет деца и единствената им дъщеря, я получи заедно със своя Гиб, след като нито един от братята й не я пожела.
Цели четиридесет и три години „Сирико“ се намираше на едно и също място в балтиморската Малка Италия. Възрастта й надхвърляше годините на баща й, един факт, който я удивляваше. Сега нейният татко, който нямаше нито капка италианска кръв във вените си, управляваше ресторанта заедно с майка й, която пък бе италианка до мозъка на костите.
В „Сирико“ почти винаги беше препълнено и
Най-много я беше яд, че най-голямата им сестра Франческа си имаше собствена стая на третия етаж, докато тя все още спеше с Рина. Ксандър също си имаше собствена стая, защото беше единственото момче в семейството, макар и най-малкият.
Да живее в една стая с Бела беше хубаво, дори забавно, докато сестра й не навърши тринадесет и не реши, че вече е голяма, за да се занимава с нещо друго, освен да говори за момчета, да чете модни списания и да си играе с косите си.
Рина бе на единадесет и пет шести. Това пет шести беше съществено допълнение, защото означаваше, че само след четиринадесет месеца и тя щеше да стане на тринадесет. Напоследък това бе нейната най- пламенна амбиция, надвишаваща предишните й, като например да стане монахиня или да се омъжи за Том Круз.
През тази гореща и душна августовска нощ, когато бе на единадесет и пет шести, тя се събуди в тъмното от остри болки, които прорязваха корема й. Рина се сви на кълбо и прехапа устната си, за да спре стенанието, което напираше да излезе. В другия край на стаята, толкова далеч, колкото предполагаше новото положение на сестра й, която се интересуваше повече от дългата си коса, отколкото да бъде кака, се дочуваше тихото похъркване на Бела.
Рина потърка корема си, за да прогони болката, и си помисли за хот-дога, пуканките и бонбоните, които бе излапала по време на мача. Мама я предупреди, че ще съжалява, и ето, че пак позна.
Не можеше ли поне веднъж да сгреши?
Рина се опита да се помоли, както я учеха монахините, така че някои малки прегрешения да й бъдат простени. Но болката продължаваше!
Може би не беше заради хот-дога. Може би я болеше от удара, който Джоуи Пасторели й нанесе в корема. Но той си получи заслуженото заради това, че я удари, скъса блузата й и я нарече с едно име, което тя не разбра. Господин Пасторели и баща й се скараха много грозно, когато баща й отиде у тях, за да „обсъдят ситуацията“.
Чу ги как си викат един на друг. Баща й никога не повишаваше тон — е, съвсем рядко, когато беше много ядосан. На майка й се случваше по-често, тъй като бе стопроцентова италианка и имаше гореща кръв и огнен темперамент.
Но този път баща й направо крещеше на господин Пасторели. И я прегърна много силно, когато се върнаха вкъщи.
А после отидоха на мач.
Да не би пък да беше наказана, защото малко злорадстваше, че на Джоуи Пасторели ще му дърпат ушите? Или защото прие като нещо добро факта, че той я събори на земята и скъса блузата й, тъй като след това всички отидоха на мача и гледаха как авлигите размазаха рейнджърите?
Възможно ли бе да има вътрешни наранявания?
Знаеше, че човек може да получи вътрешни наранявания и
Мисълта, че може да умре, предизвика силен спазъм, от което очите й се напълниха със сълзи. Рина понечи да стане от леглото — искаше да отиде при майка си, когато почувства нещо мокро между бедрата си.
Подсмърчайки от болка, объркана и засрамена, че може би се е подмокрила като някое бебе, тя се измъкна тихо от кревата и прекоси коридора към банята. Влезе в помещението с розови плочки и вана и вдигна тениската, с която спеше. На нея бяха щамповани „Ловците на духове“.
Когато видя кръвта по бедрата си, по тялото й преминаха горещи вълни. Ето на! Наистина
