много затрогващо. Когато заключвах вратата… Заключих я, Гиб! Кълна ти се! Може да попиташ и Тони.
— Добре. Вие не сте виновни. Къде ще отседнете сега с Тереза?
— При родителите ми.
— Имате ли нужда от нещо? — попита Бианка. — Памперси за бебето? Дрешки?
— Майка ми има известен запас. Просто исках да дойда, за да ви кажа. И да попитам с какво мога да помогна. Минах и покрай пицарията. Не може да се влезе, блокирали са навсякъде. Но изглежда много зле. Какво да направя? Трябва да има нещо, което мога да направя.
— Ще има достатъчно работа, когато ни позволят да влезем вътре и да почистим. Но точно сега е по- добре да си при жена си и бебето.
— Обадете се у майка ми, ако се нуждаете от нещо. По всяко време. Вие сте толкова добри към мен, към нас — той прегърна Гиб. — За всичко, от което имате нужда.
Гиб отиде до вратата, преди да се обърне към Бианка.
— Трябва да отида там и да погледна.
Рина влезе в стаята.
— И аз искам да дойда с теб. Идвам!
Баща й отвори уста и по израза му разбра, че ще й откаже.
Но Бианка кимна.
— Добре, върви с баща си. По-късно ще си поговорим за подслушването на разговори. Ще почакам да се върнете, преди да се обадя на родителите ми. Може би ще имаме по-добри новини за тях. Дано да не е чак толкова зле, колкото си мислим.
Напротив, изглеждаше дори по-зле, поне в очите на Рина. На дневна светлина черните тухли, счупените прозорци, отломките, покрити със сажди, изглеждаха ужасно и миришеха отвратително. Беше невероятно как един пожар може да причини толкова много щети за толкова кратко време. През огромната дупка, която някога бе големият преден прозорец с изрисуваната на него пица, Рина видя разрушенията вътре. Изгорялата купчина от онова, което някога бяха ярко оранжеви пейки, старинните маси, преплетените купчини от столове. Слънчевите жълти стени ги нямаше, както и голямата дъска с менюто, което висеше над откритата кухненска площ, където баща й, а понякога и майка й, месеха тесто пред очите на клиентите, за да ги забавляват.
Мъжът с пожарникарския шлем излезе от развалините, носеше нещо като куфарче с инструменти. Беше по-възрастен от баща й. Имаше повече бръчки на лицето му, а косата, която се подаваше под шлема, беше почти сива.
Той ги огледа бързо и преценяващо, преди да излезе навън. Мъжът — Гибсън Хейл — беше висок, имаше тънки кости и телосложение, което никога нямаше да натежи. Изглеждаше малко уморен поради тежката нощ, която бе прекарал. Косата му бе ситно къдрава, с цвят на слама, доста светла на връхчетата. Очевидно прекарваше на слънце, когато можеше, и не носеше шапка.
Джон Мингър не разследваше само пожарите, а и хората, свързани с тях.
Момиченцето с мъжа беше красиво като картинка, макар че погледът в очите му бе малко празен и леко сънлив. Косата й бе с няколко оттенъка по-тъмна от тази на бащата, но също толкова къдрава. Според Джон, тя щеше да го настигне на височина и щеше да остане тънка като него.
Беше ги видял миналата нощ, когато пристигна на мястото. Цялото семейство, скупчени един до друг. Приличаха на корабокрушенци. Жената — това се казва красавица! От рода на кинозвездите, нещо, което не се вижда често, освен на киноекрана. Най-голямата дъщеря приличаше на нея най-много. Средната не бе наследила от това чудно, меко очарование, но пак беше хубавица. Момченцето също бе красиво, но все още носеше печата на детската упоритост.
А това дете изглеждаше тънко й гъвкаво и по крачетата му имаше синини и рани, което го накара да мисли, че вероятно прекарва доста време в лудории с малкото си братче, вместо да си играе с куклите.
— Господин Хейл, все още не мога да ви позволя да влезете вътре.
— Дойдох просто да видя. Можете ли… Открихте ли откъде е започнал пожарът?
— Всъщност бих искал да говоря с вас точно по този въпрос. А това кой е? — попита с усмивка, като погледна към Рина.
— Дъщеря ми Катарина. Съжалявам, вие ми казахте името си, но аз…
— Мингър, инспектор Джон Мингър. Споменахте, че една от дъщерите ви е видяла пожара и ви е събудила.
— Аз — изпъчи се Рина. Знаеше, че сигурно е грях да се гордее с положението си. Но това вероятно бе само дребен, простим грях. — Аз го видях първа.
— И за това също ще поговорим — той погледна полицейската кола, която спря до тротоара. — Ще ме извините ли за минутка? — Без да дочака отговор, отиде до колата и размени тихо няколко думи с полицаите вътре. — Къде бихме могли да поговорим на спокойствие? — попита, когато се върна при тях.
— Живеем съвсем наблизо, ей там.
— Чудесно. Още една минута — мъжът отиде до друга кола и свали дрехите си. Рина осъзна, че това бяха работни дрехи. Под тях носеше обикновени. Той остави униформата, заедно с шлема в багажника, а също и куфарчето с инструменти, сетне заключи и кимна на полицаите.
— Какво има вътре? — искаше да знае Рина. — В куфарчето за инструменти?
— Най-различни неща. Ще ти покажа, ако искаш. Господин Хейл? Може ли за секунда? Ще изчакаш ли тук, Катарина?
И отново без да дочака отговор, той се отдалечи на известно разстояние.
— Ако има нещо, което можете да ми кажете… — започна Гиб.
— Ще стигнем и до това — инспекторът извади пакет цигари и запалка. Запали и докато я прибираше, всмукна първата глътка от цигарата. — Трябва да поговоря с дъщеря ви. Може би вие инстинктивно ще се опитате да запълните празнотите и да ми кажете подробности вместо нея. По-добре би било, ако не го правите. Просто ни оставете да говорим само двамата.
— Добре. Разбира се. Тя е много наблюдателна. Рина!
— Значи се разбрахме — Мингър се върна при нея. Очите й бяха по-скоро с цвят на кехлибар, отколкото кафяви, и въпреки сенките под тях, изглеждаха будни. — Откъде видя пожара снощи? От прозореца на спалнята си ли? — попита я, докато вървяха.
— Не. От стълбите. Седях на стълбите на нашата къща.
— Не беше ли малко късно за лягане?
Тя бе мислила за това — как да отговори, без да разкрива притесняващите я подробности, които засягаха личния й живот и без да излъже.
— Беше горещо и аз се събудих, защото не се чувствах добре. Взех си чаша джинджифилова бира от кухнята и излязох на стълбите да я изпия.
— Добре. Може би ще ми покажеш къде си седяла, когато видя пожара.
Рина отиде напред и седна уверено на белите мраморни стъпала, според нея точно на мястото, където бе седяла и предната нощ. След това погледна надолу по улицата, докато двамата мъже приближаваха.
— Тук беше по-хладно, отколкото горе в моята стая. Топлината се качва нагоре. Учихме го в училище.
— Правилно, така е — Мингър седна и също като нея погледна надолу. — Значи си седяла тук, пила си джинджифиловата бира и си видяла пожара.
— Видях светлината. Видях светлина в стъклата и не знаех какво е. Помислих си, че може би Пит е забравил да изгаси лампите вътре, но не изглеждаше така. Светлината се движеше.
— Как?
Рина вдигна рамене, чувстваше се малко глупаво.
— Сякаш танцуваше. Беше красиво. Зачудих се какво ли е това, затова станах и тръгнах нататък — тя прехапа устни и погледна виновно баща си. — Знам, че не биваше да го правя.
— За това ще говорим после.
— Просто исках да видя по-добре. Баба Хейл казва, че съм прекалено любопитна, но исках да знам.
— Колко надалеч отиде? Можеш ли да ми покажеш?
— Да.
