— Виж, показват й някаква хартия.
— Изглежда уплашена. Ето, влизат вътре.
— Ще трябва да почакаме — нареди Рина. — Ще почакаме и ще видим — тя отиде и седна на тротоара между паркираните коли. — Можем да чакаме ето тук.
— Трябваше да се приберем направо у вас.
— Но сега е различно! Ако искаш, иди да кажеш на татко — тя погледна нагоре към Джина. — Върви и му кажи. Аз ще остана и ще гледам какво става.
Приятелката й се отдалечи по тротоара, а Рина остана седнала, с очи, вперени в завесите, които и днес бяха спуснати.
След малко баща й дойде и тя се изправи…
Първата мисъл на Гиб, когато срещна погледа на дъщеря си, бе, че срещу него вече не стои дете. Уж беше невръстна, но в очите й бе спотаена някаква ледена жестокост, която не бе детска, а на възрастен.
— Тя се опита да не ги допусне вътре, но те й показаха някаква хартия. Мисля, че беше заповед за обиск, както в „Маями Вайс3“. Така че трябваше да ги пусне.
Баща й хвана ръката й в своята.
— Би трябвало да те изпратя вкъщи. Ето какво трябва да сторя, защото ти нямаш още дванадесет и не бива да участваш в такива неща.
— Но няма да го направиш.
— Не, няма — той въздъхна. — Майка ти се справя с нещата така, както тя си знае. Има своята вяра и темперамент, своето твърдо като скала чувство и удивителното си сърце. Фран има вяра и доброта. Тя вярва, че хората се раждат добри. Това означава, че е по-естествено да бъдат добри, отколкото лоши.
— Но те не са.
— Не. Не всички. Бела точно сега е силно заинтересувана единствено и само от себе си. Като вървящ съд, пълен с чувства и дали хората са добри или лоши, за нея не е важно, въобще не я засяга. Ксандър, той има най-слънчевия характер. Едно щастливо момче, което дори не помни кавгите.
— Той дойде да ми помогне, когато Джоуи ме събори на земята. Дори го прогони, нищо, че е само на девет и половина.
— Това също е в природата му. Брат ти иска да помага, особено ако някой е бил наранен.
— Защото прилича на теб.
— Приятно ми е да го чуя. А ти, мое съкровище? — Гиб се наведе и целуна пръстите й. — Ти най-много приличаш на майка си. Но притежаваш и нещо допълнително, което си е лично твое. Твоята любопитна природа. Разглобяваш всичко, не само за да видиш как работи, но и как е направено. Когато беше бебе, не бе достатъчно да ти се каже да не пипаш нещо. Ти трябваше да го пипнеш, за да видиш какво ще стане, да го почувстваш. За теб никога не е достатъчно да ти се каже. Искаш сама да видиш и разбереш всичко.
Рина облегна главата си върху рамото му. Горещината беше плътна, тежка и сънлива. Някъде далеч изтътна гръмотевица. Искаше й се да има някаква тайна, нещо дълбоко, тъмно и много лично, което да може да сподели с баща си. В този момент знаеше, че може да му каже всичко.
От другата страна на улицата вратата на къщата се отвори. Детективите изведоха господин Пасторели, като стояха от двете му страни. Той носеше джинси и мръсна бяла тениска. Главата му бе наведена, сякаш беше объркан, но Рина успя да зърне извивката на челюстта и гримасата на устата му. Затова си и помисли — не, това не беше объркване, а ярост.
Единият от детективите носеше голям червен тенекиен съд, а другият пластмасова торба.
Госпожа Пасторели плачеше, като хълцаше високо на прага. Държеше яркожълта кърпа за съдове и бе заровила лицето си в нея. Беше обута с бели гуменки и връзката на лявата не бе завързана.
Хората отново наизлизаха от къщите си, за да гледат. Старият господин Фалко седна на стълбите си по червени шорти, мършавите му бели крака почти се сливаха с камъка. Госпожа Ди Салво спря на тротоара с малкото си момченце Кристофър. То ближеше гроздова пръчка4. Тя изглеждаше така слънчева, така пурпурна. Всичко бе ярко и прекалено отчетливо под блестящата слънчева светлина.
Беше абсолютно тихо. Толкова тихо, че Рина можеше да долови дрезгавите вдишвания, които госпожа Пасторели правеше между хлипанията си.
Единият от детективите отвори задната врата на колата, а другият сложи ръка върху главата на господин Пасторели и го бутна вътре. Те поставиха червения тенекиен съд — това беше туба за бензин, едва сега осъзна Рина и зелената пластмасова торба в багажника.
Единият детектив с тъмната коса и брада като стърнище, заради която приличаше на Сони Крокет5, каза нещо на другия, после прекоси улицата.
— Господин Хейл?
— Да, детектив Умберио.
— Арестувахме Пасторели по подозрение в палеж. Ще го отведем в ареста. Взехме и някои доказателства, които открихме в бараката му.
— Той призна ли си?
Умберио се усмихна.
— Все още не, но с онова, което имаме, се обзалагам, че бързо ще пропее. Ще ви съобщим — хвърли поглед към госпожа Пасторели, която стоеше на прага и продължаваше да хлипа в жълтата кърпа. — Окото й е насинено до черно, а тя плаче за него. Всякакви ги има.
След това отдаде чест с два пръста, допрени до челото и се върна при колата. Когато влезе вътре, тя потегли и се отдалечи от бордюра. И в този момент Джоуи изскочи от къщата.
Беше облечен като баща си — с джинси и тениска, посивяла от многото пране и недостатъчното избелване. Затича се и закрещя след полицейската кола, като изричаше ужасни думи. И плачеше, забеляза с леко свиване на сърцето Рина. Плачеше за баща си и тичаше след колата, като размахваше юмруци.
— Да си вървим у дома, скъпа — промърмори Гиб.
Рина тръгна към къщи, хванала бащината ръка. Все още чуваше ужасните думи и викове на Джоуи, който тичаше след своя баща.
Новините се разпространиха със скоростта на светлината. Приличаха на пожар със собствени въздушни ями и хваната в тях топлина, която избухваше в мига, в който влезеше в контакт с въздуха. Гневът — като запалителен фитил, пренасяше пламъците през квартала, от къща на къща, от магазин на магазин, по улиците, тротоарите и парковете.
Завесите в къщата на Пасторели останаха плътно спуснати, сякаш тънката материя можеше да послужи като щит.
На Рина й се струваше, че собственият й дом бе непрекъснато отворен. Съседите се стичаха у тях денонощно с покрити чинии с храна, със съчувствие и подкрепа. И с клюки.
— Знаете ли, че не може да си плати гаранцията?
Тя дори не дойде на литургията в неделя.
— Представяте ли си! Майк от бензиностанцията „Суноко“ му продал бензина!
— Моят братовчед е адвокат и каза, че могат да го осъдят за предумишлено убийство.
В допълнение към клюките и слуховете най-често повтаряното изявление бе: „Знаех си аз, че този човек не е читав.“
Дядо й и баба й се върнаха, като шофираха през целия път от Бар Харбър в Мейн. Паркираха на алеята на вуйчо Сал в Бел Бър, защото той беше най-големият от синовете им и имаше най-голяма къща.
Всички заедно отидоха в „Сирико“, за да огледат щетите — вуйчовците, лелите и част от братовчедите. Приличаше на парад, само дето нямаше официални костюми, нито музика. Някои от съседите също излязоха, но застанаха встрани от уважение.
Дядо й беше стар, но як и силен. Тези думи Рина чуваше най-често, когато го описваха. Косата му беше бяла като облак, такива бяха и гъстите му мустаци. Имаше голям корем и широки рамене. Обичаше да носи ризи за голф с алигаторче на джобчето. Днес ризата му беше червена.
До него баба й изглеждаше мъничка, крехка и криеше, очите си зад слънчеви очила.
Проведоха се много разговори, както на английски, така и на италиански. На италиански говореше
