главно вуйчо Сал. Мама твърдеше, че той се мислел за по италианец от маникотите6.
Рина видя как вуйчо Лари — на когото казваха Лоренцо, когато искаха да го дразнят, сложи ръка на рамото на майка й и как тя вдигна своята, за да я хване. Той беше най-спокойният и най младият от нейните вуйчовци.
Вуйчо Джио се обърна и с очите си направо проби дупки в спуснатите пердета на Пасторели. Имаше буйна, гореща кръв и тя го чу да мърмори нещо на италиански, което й прозвуча като проклятие. Или заплаха. Но вуйчо Пол — Паоло, поклати глава. Той беше най-сериозният.
Дядо й дълго време не каза нищо. Рина се чудеше какво ли мисли. Дали си спомняше времето, когато косата му не е била бяла и коремът му не е бил толкова голям. Когато двамата с баба й са правели пици и са поставили първия спечелен долар в рамка на стената?
Може би си спомняше как са живели на горния етаж — още преди мама да се роди, или как веднъж кметът на Балтимор дошъл да обядва в „Сирико“. Или когато вуйчо Лари счупил едно стъкло и порязал ръката си, а доктор Тривани спрял да яде своите патладжани с пармезан, за да го заведе в кабинета си малко по-надолу по улицата и да зашие раната.
Знаеше безкрайно много истории за онези стари времена. Обичаше да ги слуша, дори да ги бе чувала много пъти и преди. Може би дядо й си спомняше тези истории.
Рина се промъкна между братовчедите и лелите си и пъхна ръката си в неговата.
— Много съжалявам, дядо.
Пръстите му стиснаха нейните и за голяма изненада на всички той бутна едно от огражденията встрани. Сърцето й биеше бързо, когато я поведе по стъпалата. Видя изгорялото черно дърво, локвите мръсна вода. Седалката на един от високите столове беше се стопила в чудновата форма. Навсякъде имаше следи от обгоряло, а подът бе набръчкан и на мехурчета там, където не бе напълно изгорял.
За свое удивление забеляза, че струята вода беше направила вдлъбнатини в стената, сякаш е била изстреляна от оръдие. Нямаше и следа от свежите цветове, нито от бутилките със свещи и покапал по тях разноцветен восък, нито от красивите картини на стените, нарисувани от ръката на майка й.
— Виждам духове тук, Катарина. Добри духове. Пожарът не ги е уплашил, нито прогонил. Гибсън? — когато се обърна, баща й също премина през отвора в ограждението. — Имаш ли застраховка?
— Да. Вече бяха тук на оглед. Няма да има проблеми.
— Искаш ли да използваш застраховката, за да възстановиш ресторанта?
— Няма две мнения по този въпрос. Ще бъдем в състояние да започнем още утре.
— Как искаш да започнеш?
Вуйчо Сал понечи да каже нещо — защото винаги имаше мнение за всичко, но дядо вдигна пръст. Той беше единственият, който можеше, поне според майката на Рина, да накара вуйчо Сал да преглътне думите си и да замълчи.
— Гибсън и Бианка притежават „Сирико“. Те трябва да решат какво да бъде направено и как. Искам да чуя какво може да стори семейството, за да помогне.
— Бианка и аз притежаваме „Сирико“, но вие сте корените, от които то е пораснало. Бих искал да чуя вашия съвет.
Дядо й се усмихна. Рина забеляза как усмивката промени лицето му — повдигна кранчетата на белите мустаци и спря в очите му, които престанаха да бъдат тъжни.
— Ти си моят любим зет.
И с тази стара семейна шега той слезе обратно по стълбите.
— Да отидем вкъщи и да поговорим.
Докато вървяха, което приличаше на още един парад, Рина забеляза, че пердетата в къщата на Пасторели помръднаха.
„Разговор“ беше думата, с която можеше да се опише всяко събитие, събрало цялото семейство на едно място. Сервираха се огромни количества храна, по-големите деца получаваха задачата да се грижат за по- малките, което в резултат водеше до темпераментни караници и открити войни. Поведение, което бе порицавано или осмивано в зависимост от настроението.
Къщата се изпълваше с миризма на чесън и босилек, който Бианка береше пресен от градината зад кухнята. И навсякъде се носеше шум, невъобразим шум.
Когато дядо нареди Рина да отиде във всекидневната заедно с възрастните, в корема й запърхаха хиляди пеперуди.
Масата беше напълно разтегната и пак не стигаше да побере всички. Повечето деца бяха навън, използваха сгъваеми маси или одеяла на тревата, за да им сервират и някои от жените се занимаваха с тази шумна, не подчиняваща се орда. Но Рина беше във всекидневната с всички мъже, майка си и леля Мег, която бе адвокат и според мнението на всички много умна.
Дядо й загреба спагети от една от големите купи и сам сипа в чинията й.
— Значи това момче, този Джоуи Пасторели те удари?
— Ритна ме в корема и ме събори на земята. След което отново ме ритна.
Дядо й издиша през носа си — а той имаше голям нос, така че звукът й напомни за оня, който бикът издава, преди да нападне.
— Живеем във времена, когато мъжете и жените трябва да бъдат равни, но въпреки това не е редно един мъж да бие жена, нито момче да бие момиче. А ти… да не си направила или казала нещо, заради което това момче е решило, че трябва да те удари?
— Аз стоя далеч от него, дядо, защото той се бие с всички в училище или квартала. Веднъж извади джобното си ножче и се закани да намушка Джони О’Хара, защото бил ирландец. Тогава една сестра го изпрати при игуменката. Той… той понякога ме гледа така, че започва да ме боли коремът.
— В деня, когато те удари, ти какво правеше?
— Играех си с Джина на детската площадка. Играехме на кикбол, но беше много горещо. Дояде ни се сладолед, затова тя изтича до тях да поиска от майка си някакви пари. Аз имах осемдесет и осем цента, но те не стигаха за два. Тогава Джоуи се приближи и каза, че трябвало да отида с него, защото имал да ми покаже нещо. Но аз му отказах. Отговорих, че чакам Джина. Лицето му стана червено, както когато е тичал, той побесня, хвана ме за ръката и ме затегли. Аз се дърпах и настоявах, че няма да отида с него. Тогава ме ритна в корема. Нарече ме с една дума, която означава…
Тук Рина спря и погледна виновно родителите си.
— Видях я в речника.
— Ама разбира се, че си я видяла! Не се и съмнявам — промърмори Бианка, като махна с ръка във въздуха. — Нарекъл я тъпа малка путка. Това е грозна дума, Катарина. Не искам да я чувам повече в тази къща.
— Добре, мамо.
— Брат ти дошъл да ти помогне — продължи историята дядо й. — Защото ти е брат и защото е правилно да се помага на изпаднал в беда. После баща ти е постъпил правилно, като е отишъл да говори с бащата на момчето. Но този мъж не се оказал мъж на място и не е постъпил както е редно. Той е предприел нещо страхливо, за да отмъсти на баща ти и на всички нас. Това твоя грешка ли е?
— Не, дядо. Грешката ми е, че се уплаших много и не му се противопоставих. Трябваше и аз да го ударя. Следващия път няма да се уплаша.
Дядо й се засмя с половин уста.
— Първо се научи да бягаш — рече той. — А ако няма как, тогава се бий. А сега — той вдигна вилицата си. — Ето какво ще ви кажа. Салваторе, твоят зет има строителна фирма.
— Когато уточним какво ни е необходимо, ти ще ни го доставиш с отстъпка. Джио, братовчедът на жена ти е водопроводчик, нали?
— Вече говорих с него. Каквото ви е нужно, имате го.
— Мег, ти ще говориш със застрахователната компания, за да разбереш през какви обръчи трябва да скачаме, докато получим чека.
— С огромно удоволствие. Смятам да отида и в полицията, за да проуча какво можем да променим или уредим за в бъдеще. Дали има смисъл от криминален съдебен процес срещу този… — тя вдигна вежди и
