за момчето. Последния път, когато полицаите били там, той хвърлил стол по тях, майка му ги помолила да не го арестуват и те го оставили. Ще трябва да го държиш под око.
— Добре, ще го направя, но не мисля, че ще останат тук. Живеят в къщата под наем, а вече от три месеца са просрочили плащането — Гиб сви рамене. — Така говорят съседите. Може би това беше моят звънец за събуждане — да обръщам повече внимание на онова, което имам.
— Ти имаш най-красивата жена, която съм виждал в живота си. Не се засягай от думите ми.
— Как бих могъл! — Гиб отвори друга бира и се облегна отново назад. — Когато я видях за пръв път, бях като ударен от гръм. Влязохме в пицарията с приятели. Мислехме да хапнем, а по-късно да минем по стъргалото, да си намерим момичета или да отидем на бар. И тогава я видях. Все едно някой проби с юмрука си гърдите ми, сграбчи сърцето ми и го стисна. Беше облечена в джинси и бяла блузка с форма на камбана — викаха им селски. Ако преди това някой ме бе попитал дали вярвам в любовта от пръв поглед, щях да го изпратя по дяволите. Но точно това стана. Тя обърна глава и ме погледна. И хоп! Видях остатъка от живота си, отразен в очите й. — Гиб се засмя, вече изглеждаше по-спокоен. — И все още съм влюбен, което е най-удивителното. Заедно сме от двадесет години, а аз все още виждам всичко в очите й, когато я погледна.
— Ти си щастливец.
— Дяволски си прав. Бях готов да дам всичко, дори да умра, за да съм с нея. Вместо това получих живот и прекрасно семейство. Имаш ли деца, Джон?
— Да. Един син и две дъщери. А също така внук и внучка.
— Ти имаш внуци? Шегуваш ли се?
— Не. Те са светлината на моя живот. Не се проявих като най-добрия баща, когато се появиха децата ми. Бях на деветнадесет, когато се роди първото. Момичето ми забременя и се оженихме. Бяхме много млади. Следващото дойде след две години, а третото три години по-късно. Тогава се борех с огъня. Подобен начин на живот сигурно е бил труден за семейството ми. Не ги поставих на първо място и това беше грешка. Така че се разведохме. Почти десет години минаха оттогава.
— Съжалявам.
— Смешна работа. След като се разделихме, започнахме да се разбираме по-добре. Станахме си по- близки. Може би разводът изгори лошото и остави място за хубавото. Тъй — той надигна бутилката. — Така че съм свободен, ако жена ти има по-голяма сестра.
— Само братя, но има цял легион братовчедки.
Те останаха за миг, потънали в мълчание.
— Тук мястото е хубаво — Джон отпи глътка, всмукна от цигарата си и огледа околността. — Добро място, Гиб. Ако ти трябват още две ръце за ремонта, моите са насреща.
— Оценявам високо предложението ти.
На горния етаж Рина лежеше в леглото си и слушаше гласовете, достигащи до нея през отворения прозорец, докато небето навън омекна от летния здрач.
Беше съвсем тъмно, когато я събуди викът. Тя се претърколи от леглото с мисълта, че огънят я преследва. Той се бе върнал. Беше се върнал, за да подпали къщата им.
Но не беше пожар, Фран крещеше. Сестра й стоеше на алеята, лицето й бе скрито на гърдите на момчето, с което бяха ходили на кино.
Телевизорът в дневната работеше, звукът му бе намален. Двамата й родители бяха излезли на прага. Когато се промуши между тях, Рина видя защо Фран крещи и защо майка й и баща й стоят като заковани на вратата.
Кучето гореше, козината му тлееше и пушеше, димеше и локвата кръв, която се изливаше от гърлото му. Тя разпозна кучето с дрезгавия лай на Джоуи Пасторели, на име Фабио.
Рина наблюдаваше как полицейската кола отведе Джоуи, също както направиха с баща му. Но той не държеше главата си наведена, а в очите му светеше злокобна радост.
Това бе едно от последните неща, които си спомняше с абсолютна яснота от онези дълги, горещи седмици през август, когато лятото свърши и заедно с него си отиде и детството й.
Спомняше си радостта в очите на Джоуи, перченето в походката му, когато полицаите го отвеждаха към колата. И миризмата на кръв — кръвта на собственото му куче, с която бяха изцапани ръцете му.
4.
Май, 1992
Лигавият розово сладникав глас на Марая Кери, надвишаващ оркестрацията на „Емоушънс“, се процеждаше през стената от съседната стая. Това бе един постоянен поток, като пенеща се лава. Неизбежна и все по-ужасяваща.
Когато учеше, Рина не обръщаше внимание на музиката. Не обръщаше внимание на купоните, на малките дребни войни и дори на гръмотевиците на Божието правосъдие. В края на краищата беше израснала в голямо и шумно италианско семейство.
Но ако съквартирантката й пуснеше още веднъж този диск, щеше да забие молива си в окото й. А след това щеше да я накара да изяде проклетия диск, скъпоценния му калъф и всичко. Край.
Беше по средата на изпитната сесия, за Бога! А изпитите, които трябваше да вземе този семестър, бяха убийствени.
Въпреки това усилията й си струваха, напомни си тя. Щяха да бъдат възнаградени в бъдеще.
Отдръпна се от компютъра и разтърка очи. Може би се нуждаеше от кратка почивка. Или от тапи за ушите.
Стана и без да забележи разхвърляните из стаята вещи, все едно плаващи след корабокрушение останки — нещо типично, когато две студентки споделят една стая, отвори малкия хладилник, за да си вземе диетична пепси кола. Намери отворена кутия нискокалорично мляко, четири „Слим Фаст“, диетичен спрайт и пакет морковени пръчици.
Беше просто ужасно! Защо всеки крадеше от нейните продукти? Е, беше разбираемо, че никой не би задигнал от храната на Джина, която вечно бе на диета, но все пак!
Рина седна на пода. Гласът на Марая плуваше в претоварения й мозък като някаква зла русалка. Тя се загледа в купчините книги и бележки по бюрото си.
Защо си бе мислила, че ще може да прави това? Защо си бе въобразила, че иска да го прави? Можеше да последва примера на Фран и да се захване със семейният бизнес.
Точно сега можеше да си бъде вкъщи. Или на среща с някое момче, като всяко нормално момиче. Някога, когато стана на тринадесет, това беше амбицията на живота й. Сега бе преминала от другата страна на една епоха и седеше в претъпканата с вещи спалня, без диетична кола, погребана под материалите за един душевно болен мазохист.
Беше на осемнадесет години и все още не бе правила секс. Нямаше дори онова, което минаваше за приятел в нейните среди.
Сестра й Бела щеше да се омъжва следващия месец, Фран буквално отбиваше момчетата със пръчка, а Ксандър щастливо пасеше, както се изразяваше майка й, своето стадо от красавици.
Докато тя бе сама в събота вечер, защото учеше за изпитите си, а съквартирантката й я измъчваше с Марая Кери. О, не! Вече беше Селин Дион, осъзна Рина. Сега вече я уби!
Грешката си беше нейна. Тя беше единствената, която напрягаше мозъка си, за да отиде в университет и през уикендите работеше, вместо да ходи на срещи. Защото знаеше какво иска. Знаеше го още от онази дълга гореща седмица през август.
Рина искаше огъня.
Затова учеше, с очи, вперени в нещо повече от ученето. Искаше стипендия. Работеше и спестяваше парите като катеричка лешници, в случай че не я получи.
Но й я отпуснаха и ето я сега тук, в университета на Мериленд, споделяйки една стая с най-старата си приятелка.
Когато семестърът свършеше, щеше да се прибере у дома, да работи в ресторанта, да прекарва голяма
