Той стана и тръгна с нея, докато си мислеше какво ли е чувствала — едно дете, което върви по улицата в горещата нощ. Вълнуващо. Забранено.
— Взех и чашата със себе си и отпих, докато вървях — тя се намръщи, защото се опита да си спомни всяка своя стъпка. — Мисля, че спрях ето тук, или поне близо до тук, защото видях, че вратата е отворена.
— Каква врата?
— Предната врата на пицарията. Беше отворена. Видях това съвсем ясно и първото, което си помислих, бе, че Пит е забравил да я заключи и мама жив ще го одере. В нашата къща тя върши тази работа. И тогава осъзнах, че има пожар. Имаше дим. Видях го да излиза през вратата. Уплаших се. И се развиках силно, докато тичах към къщи. Качих се горе и сигурно съм продължила да викам, защото тате вече беше станал и обуваше панталоните си, а мама грабна халата. Всички крещяха. Фран не спираше да повтаря: „Какво става? Какво става? Къщата ли гори?“ А аз казах: „Не, не е къщата, а магазинът.“ Ние така го наричаме у дома — магазина.
Тя казва истината, реши Джон. Беше се потопила обратно във всички подробности.
— Бела започна да плаче. Тя плаче много, защото всички тийнейджърки са такива. Но Фран не плаче. А татко погледна през прозореца, сетне каза на мама да се обади на Пит — той живее над магазина и да му каже веднага да излезе, заедно с цялото си семейство. Пит се ожени за Тереза и си родиха бебе през юни. Татко нареди на мама да му каже, че магазинът гори, така че веднага да бяга оттам, а после да се обади на пожарната. Докато й казваше това, тичаше надолу по стълбите. Заръчай още да се обади и на 911, но тя вече го бе направила.
— Чудесен рапорт.
— Помня и още. Всички тичахме, но татко беше най-бърз. Пламъците се бяха умножили. Можех да ги видя. Прозорецът се пръсна и стъклото се разпадна на парчета. Татко не отиде отпред. Страхувах се, че ще го направи и нещо ще му се случи. Можеше да обгори, но той изтича към задното стълбище, което води към апартамента на Пит.
Рина спря за момент, като притисна устните си.
— За да им помогна — намеси се баща й. — Защото те бяха по-важни от магазина. Пит носеше бебето, а татко сграбчи Тереза за ръката и всички изтичаха надолу по стълбите. Хората започнаха да излизат от къщите си. Всички викаха и плачеха. Мисля, че татко искаше да влезе, но мама го хвана за ръката и му забрани. „Недей, моля те, недей“, викаше тя. И той остана. Стоеше до нея и само повтаряше: „О, Господи, момичето ми.“ Той така нарича мама понякога. После чух сирените и пожарните коли пристигнаха. Пожарникарите скочиха и извадиха маркучите. Татко им каза, че вътре няма никой, че всички хора са излезли навън. Но някои от пожарникарите влязоха. Не знам как могат да го правят, при целия този дим и пламъци, но те го направиха. Приличаха ми на войници. Като войници духове.
— Нищо не си пропуснала, а?
— Помня като слон.
Джон хвърли един бегъл поглед към Гиб и се ухили.
— Държали сте пистолет там, господин Хейл.
— Казвайте ми Гиб. Да, имам пистолет.
— Добре, Рина, можеш ли да ми кажеш какво друго видя? Когато седеше на стълбите, преди да забележиш пожара. Хайде да се върнем и да седнем пак, а ти се опита й да си спомниш.
Гиб погледна назад към пицарията и после към Джон.
— Било е вандализъм, нали?
— Защо мислиш така? — попита инспекторът.
— Заради вратата. Отворената врата. Говорих с Пит. Той е заключил снощи. Аз заведох семейството си на мача.
— Птичките размазаха рейнджърите, а?
— Аха — Гиб се усмихна. — Пит затворил, заедно с него било едно от другите хлапета — също моя работничка. Заключил, спомни си специално. Той и Тони — Антония Варгас, са говорили за ключодържателя му, докато заключвал. Той никога не оставя вратата незаключена. Така че, ако е била отворена, значи някой я е счупил.
— Ще поговорим и за това. — Джон отново седна до Рина. — Хубаво място. Много подходящо да изпиеш едно студено питие в горещата нощ. Знаеш би колко беше часът?
— Ами, да, около три и десет. Видях часовника в кухнята, когато влязох да си налея нещо за пиене.
— Предполагам, че всички съседи са спели по това време.
— Всички къщи бяха тъмни. Външната лампа на семейство Касто светеше, но те често я забравят включена. Видях, че свети и малката лампа в спалнята на Минди Янг. Тя спи със запалена лампа, защото се страхува от тъмното, нищо, че е на десет години. Чух да лае куче. Мисля, че беше кучето на Пасторели — Фабио. То лаеше възбудено, после спря.
— Минаха ли някакви коли?
— Не, нито една.
— Толкова късно през нощта е много тихо. Вероятно щеше да чуеш, ако някаква кола потегли зад ъгъла, или ако се затвори врата на кола.
— Беше съвсем тихо. Като се изключи кучето, което излая няколко пъти. Можех да чуя дори климатика от съседната къща. Но нищо друго, не си спомням. Дори и когато вървях надолу към магазина.
— Добре, Рина. Чудесна работа.
Вратата се отвори и Джон за пореден път бе удивен от красотата, която видя пред себе си. Бианка му се усмихна лъчезарно.
— Гиб, защо не си поканил човека вътре? Да ви предложа нещо освежително? Моля ви, заповядайте. Имам студена прясна лимонада.
— Благодаря — Джон вече се бе изправил на крака. Бианка беше от жените, пред които мъжете стоят прави. — Не бих отказал нещо студено, както и да отнема малко от вашето време.
Всекидневната беше пъстра и свежа. Той си помисли, че дръзките цветове подхождат на жена като Бианка Хейл. Стаята беше спретната, подредена, мебелите далеч не бяха нови, но очевидно полирани скоро, защото можеше да се долови миризмата на лимонова политура. По стените имаше рисунки в прости рамки, един пастелен портрет на цялото семейство. Някой в тази къща имаше добро око и талантлива ръка.
— Кой е художникът?
— Трябва да съм аз — Бианка наливаше лимонада върху кубчетата лед. — Това ми е хоби.
— Страхотни са.
— В магазина имаше много картини на мама — добави Рина. — Най-много харесвах един портрет на татко. С висока шапка на главен готвач как хвърля пица във въздуха. Вече я няма, нали? Изгоряла е.
— Ще нарисувам друга, още по-хубава.
— Имаше и един стар долар. Дядо ми сложил в рамка първия долар, който спечелил, когато отворил „Сирико“. Имаше и карта на Италия, и кръстът на баба, който е бил благословен от папата, и…
— Катарина! — Бианка вдигна ръка, за да спре словоизлиянията на дъщеря си. — Когато нещо си е отишло, по-добре е да се мисли какво е останало, какво имаме все още и какво можем да направим от него.
— Някой е подпалил пожара нарочно. Човек, който не се е интересувал от вашите картини, нито от кръста. Нито дори от Пит, Тереза и бебето, които живеят горе.
— Какво? — Бианка се подпря изнемощяла на дръжката на стола. — Какво говорите? Истина ли е това?
— Напредваме малко по малко. Инспекторът по палежи ще…
— Палежи! — сега вече тя приседна. — Господи! Исусе!
— Госпожо Хейл, докладвах моите първоначални заключения на отдела по палежи към полицейското управление. Моята работа е да огледам сградата и да определя дали пожарът трябва да бъде разследван като случаен или умишлен. Колегите от отдел „Палежи“ ще инспектират сградата и ще проведат разследване.
— А защо не вие? — попита Рина. — Вие вече знаете всичко.
