Джон се взря в нейните изморени и интелигентни кехлибарени очи. Да, помисли си той. Той наистина вече знаеше.
— Ако пожарът е запален нарочно, значи е криминално престъпление, а това е дело на полицията.
— Но вие знаете, че е така!
Не, хлапето не се хвана на трика.
— Свързах се с полицията, защото, когато инспектирах и огледах сградата, открих неща, които приличат на насилствено влизане. Детекторите за дим бяха повредени. Открих доказателства, които говорят за не една точка на възникване на пожара.
— Какво значи точка на възникване? — продължи да разпитва Рина.
— Значи, че пожарът е започнал на повече от едно място, а от вида на подпалването, от начина, по който огънят е маркирал определени места по пода, стените и мебелите, и от техните остатъци, се вижда, че като запалителен материал е бил използван бензин, заедно с онова, което ние наричаме „ремаркета“ или подпалки. Това са други видове лесно запалими материали, като вестници или восъчна хартия, книги, парцали. Изглежда, че някой е влязъл, разхвърлял е подпалките в помещението за хранене и се е върнал в кухнята. Там има повече лесно запалими материали — съдове под налягане, дървени шкафове. Рамките, масите, столовете. Най-вероятно бензинът е бил разсипан на пода, по мебелите и стените. Огънят вече е горял, когато Рина е излязла навън.
— Но кой би направил такова нещо? При това нарочно! — Гиб поклати глава. — Бих могъл да разбера някоя банда глупави хлапета, които да влязат с взлом, да изпочупят всичко наоколо и случайно да причинят пожар, но вие говорите за умишлен опит да бъде подпалено имуществото и собствеността ни — заедно с едно семейство горе. Защо? Кой би искал това?
— Точно това ще ви питам и аз. Има ли човек, който да ви има зъб, да ви завижда — на вас или на вашето семейство?
— Не! Господи! Та ние живеем със съседите си от петнадесет години. Бианка е израснала тук. „Сирико“ е нещо като традиция за този квартал.
— Някой конкурент?
— Познавам всеки собственик на ресторант в околността. И сме в чудесни отношения.
— Някой бивш работник, може би. Някой, който е работил за вас и който сте мъмрили или наказали?
— Няма такъв. Мога да се закълна в това.
— Някой, с когото вие или член от семейството ви, или пък ваш работник, е имал спор, кавга? Някой недоволен клиент?
Гиб потърка лицето си с ръце, сетне отиде до прозореца.
— Не, никой. Не мога да се сетя за никого. Ние сме нещо като семейство. Понякога има оплаквания, разбира се, не може да въртиш ресторант без подобни неща. Но нищо сериозно, което би предизвикало подобни действия.
— Може би някой от вашите работници е имал спор с някой човек, дори извън работата. Искам да ми дадете списък с имената на всички. Трябва да бъдат разпитани.
— Татко?
— Не сега, Рина. Опитваме се да бъдем добри съседи, да си помагаме и да запазим заведението такова, каквото го е създал бащата на Бианка. Модернизирахме малко системата, но сърцевината си е същата, нали разбирате? — в гласа му имаше болка и скръб, но през тях се процеждаше гняв. — Бизнесът ни е солиден, печелим добре. Когато човек работи здравата, живее добре. Не знам някой, който би ни навредил.
— Съседите ни се обаждат цяла сутрин — намеси се и Бианка, когато телефонът отново иззвъня. — Натоварих най-голямата ни дъщеря да отговаря. Хората изказват съжаленията си, предлагат ни помощ. Да се включат в почистването, да ни донесат храна, да помогнат при ремонта. Аз съм израснала тук от дете. Израснах в „Сирико“. Всички обичат Гиб. Особено него. Трябва да изпитваш огромна омраза, за да направиш такова нещо, нали? Никой не ни мрази.
— Джоуи Пасторели ме мрази.
— Катарина! — Бианка закри с ръка лицето си. — Не говори така! Джоуи не те мрази. Той е просто хулиган.
— Защо смяташ, че те мрази? — поиска да знае Джон.
— Защото вчера ме събори на земята, ритна ме няколко пъти и ми скъса блузата. Освен това ме нарече с някакво име, но никой не иска да ми каже какво означава. Ксандър и приятелите му видяха и дойдоха да ми помогнат, а Джоуи избяга.
— Той е буйно, палаво дете — намеси се Гиб. — И това беше… — той задържа погледа на Джон и помежду им протече нещо, което Рина не можа да разбере. — Беше разстройващо. Би трябвало да бъде поне посъветван. Но момчето е само на дванадесет. Не мисля, че едно дванадесетгодишно хлапе би могло да стори онова, за което вие говорите.
— Но си струва да се провери. Рина, ти каза, че според теб си чула кучето на Пасторели да лае, докато си седяла отвън.
— Мисля, че беше то. Доста страшно е и има силен лай. Като кашлица, която къса гърлото ти.
— Гиб, лично аз смятам, че ако някое хлапе нападне дъщеря ми, ще разменя няколко думи с него и родителите му.
— Така постъпих и аз. Бях на работа, когато Рина, Ксандър и няколко други деца дойдоха в пицарията. Рина плачеше. Тя рядко плаче, така че разбрах, че е била ударена. Блузката й беше скъсана. Когато ми каза какво се е случило… В интерес на истината малко кипнах. Аз…
Той погледна жена си, в очите му се изписа ужас.
— О, Господи! Бианка!
— Какво си направил, Гиб? — Джон моментално насочи вниманието си към него.
— Отидох направо в къщата на Пасторели. Пит беше свободен и дойде с мен. Отвори ми Джо Пасторели. Той е безработен почти цяло лято — Гиб присви очи. — Направо бях бесен. Бях силно разстроен. Тя е малко момиченце, а блузата й беше скъсана и по бедрата й имаше кръв. Казах му, че ми дойде до гуша момчето му да тероризира моите деца и че това трябва да престане. Че този път Джоуи е отишъл твърде далеч и смятам да повикам полиция. Ако не може да научи сина си на нещо по-добро, то полицаите сигурно ще могат. Скарахме се.
— Пасторели каза, че ти си шибан праведен задник, който трябвало да си гледа проклетата работа.
— Катарина! — тонът на Бианка беше остър като бръснач. — Да не съм чула повече подобен език в тази къща!
— Просто повторих каквото каза бащата на Джоуи. За доклада. Заяви още, че татко бил отгледал един куп сополиви, хленчещи изчадия, които не можели да се бият и да се оправят сами. Но всъщност най-вече сипеше ругатни. И татко също каза няколко.
— Не мога да повторя какво точно съм казал, нито пък той — Гиб докосна гърбицата на носа си. — Нямам записващо устройство. Но бях много ядосан и почти готов за физическа саморазправа. Можеше и да се сбием, но децата стояха пред пицарията. Не исках да започвам юмручен бой пред тях, особено след като бях отишъл там преди всичко заради насилие.
— Пасторели каза, че някой трябвало да ти даде урок, на теб и на цялото ти семейство. И през цялото време псуваше — добави Рина. — А докато татко и Пит се отдалечаваха, правеше грозни знаци с ръка. Освен това видях Джоуи през нощта, когато всички бяхме излезли навън заради пожара. Той ми се усмихна. Гадно.
— Имат ли семейство Пасторели други деца?
— Не. Само Джоуи — Гиб приседна на страничната облегалка на стола, на който седеше жена му. — На човек му става мъчно за хлапето, като види колко лошо се държи Пасторели с него, но момчето е истински побойник — погледна отново Рина. — Може би и нещо по-лошо.
— Какъвто бащата, такъв и синът — промърмори Бианка. — Пасторели редовно бие жена си, така мисля. Виждала съм я със синини. Тя крие, така че не знам със сигурност. Живеят тук почти две години, но аз рядко съм говорила с нея. Веднъж идва полиция, непосредствено след като Пасторели беше уволнен. Съседите им чули викове и плач и повикали полицаите. Но Лаура, госпожа Пасторели, им казала, че всичко е наред и че се била спънала в прага.
