И изведнъж разбра.
Не, не умираше. Не страдаше от вътрешен кръвоизлив. Просто беше получила първия си цикъл.
Мама й бе обяснила всичко — за яйцеклетките, за циклите и за това, че така се става жена. И двете й сестри всеки месец имаха цикъл, а също и майка й.
В шкафчето над мивката имаше „Котекс“. Мама й бе показала как да го използва, а един ден тя се бе заключила в банята, за да се упражнява. Рина се почисти и се опита да не бъде мамино детенце. Онова, което я притесняваше най-много, не бе кръвта, а мястото, откъдето идваше.
Но вече беше голяма, достатъчно пораснала да се погрижи за себе си, така както мама й каза. Това бяха естествени, женски работи.
Тъй като се разсъни, а и сега вече беше жена, Рина реши да слезе в кухнята и да си вземе малко джинджифилова бира. В къщата бе непоносимо горещо — татко наричаше тези дни от август „горещници“. Пък и имаше толкова много неща да премисли сега, когато вече й
Беше съвсем тихо. Можеше да чуе как кучето на Пасторели лае ожесточено, сякаш някакъв болен старец кашля. Светлините на уличните лампи премигваха. Това я накара да се почувства като единствения човек на земята, който е буден. Всъщност беше единствената на света, която знаеше какво става вътре в тялото й.
Рина изпи питието и си помисли какво ще стане, когато след месец отново тръгне на училище. Колко ли от момичетата щяха да са получили своя месечен цикъл през лятото?
Сега щяха да започнат да й растат гърди. Тя погледна към гръдния си кош и се зачуди какви ли ще бъдат. Как ли щеше да се чувства? Човек не усеща как расте косата му, нито ноктите на ръцете, но може би чувства как растат гърдите му.
Странно, интересно.
Ако започнат да растат още сега, докато стане на тринадесет, вече щеше да има гърди.
Рина седеше на мраморните стъпала, все още плоскогърдо момиче с нежно коремче. Ръкойката от медно руса коса се бе овлажнила от нощната влага, засенчените й с дълги мигли кафяви очи започваха да натежават. Над десния ъгъл на устната й имаше малка бенка, а на зъбите — скоби за изправяне.
В тази знойна нощ настоящето изглеждаше абсолютно сигурно, а бъдещето бе като замъглен сън.
Тя се прозя и премигна сънено. Когато се изправи, за да се прибере, погледът й се плъзна надолу по улицата към „Сироко“, което е било там още преди баща й да бъде роден. В първия миг реши, че трептящата светлина, която танцува в големия преден прозорец, е отражение, и си помисли — красиво е.
Устните й се извиха в усмивка, докато наблюдаваше сиянието, но изведнъж цялата се напрегна от учудване. Не изглеждаше точно като отражение, а все едно някой бе забравил да загаси лампите, когато е затворил.
Изненадана, тя слезе на тротоара все още с чашата в ръка.
Прекалено заинтригувана и без да си помисли, че майка й ще й се кара, ако излезе съвсем сама посред нощ на улицата, пък макар и съвсем наблизо, Рина продължи да върви по тротоара.
И сърцето й започна оглушително да думка, когато през завесата от сънливост започна да проумява какво става. През предната врата на ресторанта, която не бе затворена, а зееше като черна дупка, излизаше дим на талази. Светлините, които виждаше, бяха пламъци.
— Пожар! — прошепна тя, сетне започна да крещи. И не спря да крещи, докато тичаше обратно към къщи.
Никога нямаше да забрави тази нощ. Никога през живота си нямаше да забрави как стоеше заедно с цялото си семейство, докато „Сирико“ гореше пред очите им. Ревът на огъня, който се промушваше през счупените прозорци и се изстрелваше като светкавични златни кули в тъмното небе, беше като постоянно думкане в ушите й. Пищяха сирени, струите вода от огромните маркучи свистяха, чуваха се викове и плач. Но звукът на пожара, неговият могъщ глас надвишаваше всичко.
Рина можеше да го почувства вътре в корема си като спазъм. Учудването и ужасът, както и смразяващата му красота пулсираха в нея.
Какво имаше там вътре, в огъня? Там, където влизаха пожарникарите? Горещо и тъмно? Плътно и ярко? Някои от пламъците изглеждаха като гигантски езици, които се извиваха и сякаш се опитваха да оближат и вкусят онова, до което се докопат.
Димът се въртеше и виеше, растеше и се издигаше. На очите й лютеше, на носа също, вихреният танц на пламъците заслепяваше очите й. Краката й бяха все още боси, а асфалтът под тях пареше като нажежени въглени. Но Рина не можеше да отстъпи, не можеше да откъсне очи, сякаш гледаше невероятно опасен, спиращ дъха цирков спектакъл.
Вътре в ресторанта нещо експлодира и в отговор прозвучаха писъци. Пожарникарите с шлемове на главите, с лица, почернели от дима и саждите, се движеха като призраци в мъглата от дим. Като войници, помисли си Рина. Напомни й на филм за войната.
Дори водата искреше, докато летеше във въздуха.
Чудеше се какво ли става вътре. Какво правеха тези мъже? Какво правеше пожарът? Дали като на война той се снишаваше и криеше, след което скачаше в атака — златен и искрящ?
Наоколо като мръсен сняг се сипеше пепел. Хипнотизирана, Рина пристъпи крачка напред, майка й я хвана за китката, дръпна я назад и я прегърна с една ръка, като я притисна плътно до себе си.
— Стой тук — прошепна Бианка. — Трябва да сме заедно.
Но Рина просто искаше да види. Сърцето на майка й биеше като барабан до ухото й. Момичето обърна глава, погледна нагоре, за да попита дали не може да отидат по-наблизо. Съвсем малко по-наблизо.
Но на лицето на майка й не бе изписано вълнение. В очите й не светеше учудване, а блестяха сълзи.
Тя беше красива, всички казваха така. Но сега лицето й бе някак сурово, сякаш е било изрязано с нещо много твърдо и острието е оставило дълбоки бразди по него. Сълзите и димът бяха зачервили очите й. В косата й имаше сива пепел.
До нея стоеше баща й, с ръка върху рамото й. И за ужас на Рина в неговите очи също имаше сълзи. Можеше да види как пожарът се отразява в тях, сякаш незабелязано бе успял да се промъкне вътре в него.
Това не беше филм, беше истинско. Нещо от тях, нещо, което бе тяхно цял живот, изгаряше пред очите им. Зад хипнотизиращата светлина и вихреното движение на пламъците вече можеше да зърне черните петна от стените на „Сирико“, мокрите сажди върху белите мраморни стълби, остатъците от счупени стъкла, стърчащи в рамките на прозорците.
На улицата и по тротоарите стояха съседите, повечето по пижами и нощници. Някои от тях държаха деца и бебета. Много плачеха.
Изведнъж се сети, че Пит Толино с жена си и бебето живееха в малък апартамент над ресторанта. Нещо сграбчи и стисна сърцето й, когато погледна нагоре и видя димът да излиза и от горните прозорци.
— Татко, татко! Пит и Тереза!
— Те са добре — той я вдигна на ръце, когато тя се откъсна от майка си. Също както правеше, когато беше малка. И притисна лицето си към врата й. — Всички са добре, не се безпокой.
Засрамена, Рина скри лице в рамото му. Не беше помислила за другите хора, не беше се сетила дори за нещата, останали вътре в ресторанта — картините и масите, покривките и големите фурни.
Мислеше само за огъня, за неговото вълшебство и могъщество.
— Съжалявам — проплака с лице, заровено в рамото на баща си. — Съжалявам.
— Шшт, тихо. Ще го оправим — отвърна баща й, но гласът му бе дрезгав, сякаш беше поел твърде много дим. — Аз мога да го оправя.
Успокоена, Рина подпря глава на рамото му и огледа лицата на присъстващите. Видя сестрите си, които се държаха заръка и майка си, която прегръщаше Ксандър.
Старият господи Фалко седеше на стълбите на къщата си, изкривените му пръсти държаха броеница. Госпожа Ди Салво от съседната къща стоеше права, прегърнала майка си през раменете. Видя с облекчение и Пит, седнал на бордюра, обхванал главата си с ръце. Жена му се бе сгушила до него и люлееше бебето.
