— Забрави едно, Уил — промълви Джени мило и му подаде плика.
С пламнали уши и поглед, прикован към нея, Уил се запрепъва към вратата. Щом излезе, госпожа Лорънс се усмихна.
— Дано не се пльосне на улицата.
— Поласкана съм. Досега не бях имала такова въздействие върху някого.
— Не им е лесно, като забележат, че жените са устроени малко по-различно от мъжете.
Джени се засмя и се облакъти на тезгяха.
— Исках да ви благодаря още веднъж, че наминахте онзи ден. Работя при фара и не бях идвала насам.
Госпожа Лорънс погледна блокчето.
— И тук ли ще рисувате?
— Да. — Джени го запрелиства. — Това селце ме плени, тук има едно усещане за вечност и целесъобразност.
Вдовицата разгледа скиците. Джени задъвка долната си устна в очакване на присъдата.
— М-д-а-а — проточи жената. — Бива си ви. — Тя обърна страница и попадна на портрета на Грант. — Изглежда малко свирепичък — отбеляза госпожа Лорънс и съвсем леко се подсмихна.
— Такъв си е — отвърна Джени.
— Е, има и жени, които обичат мъжете с щипка пиперец. — Вдовицата се засмя и този път очите й бяха топли, не лукави. — Тя погледна над рамото на Джени и затвори страницата. — Здравейте, господин Кембъл.
За секунда Джени се облещи като момчето с писмата. Щом се съвзе, сложи ръка върху затворения скицник.
— Добър ден, госпожо Лорънс. — Когато той застана на гишето до нея, Джени долови аромата на морето. — Здравей, Дженвиев. — Грант я изгледа загадъчно.
Беше се чудил колко дълго би могъл да издържи, без да я види отблизо. През последните три дни твърде често бе заставал до прозореца в ателието си да я наблюдава как рисува. Искаше да отиде при нея и го спираше единствено увереността, че докосне ли я още веднъж, ще поеме по път, от който връщане нямаше. А не знаеше къде щеше да го отведе.
Джени си спомни пелтечещото хлапе и тутакси изпъна гръб.
— Здравей, Грант. — Тя се усмихна, като се стараеше да спести топлотата и да я замести с подигравка. — Мислех, че си потънал в зимен сън. Малко преждевременно.
— Бях зает — отвърна той непринудено. — Не знаех, че още си в Уинди Пойнт. — Видимо остана доволен от мигновеното раздразнение в очите й.
— Още доста време ще съм тук.
Вдовицата сложи пред него дебела пачка писма върху тезгяха, последвана от куп вестници. Джени забеляза, че едното от писмата бе от Чикаго и носеше емблемата на „Вашингтон Пост“.
— Благодаря — рече Грант и събра всичко.
Джени го проследи с озадачен поглед, докато излизаше. Писмата бяха най-малко десетина, плюс още толкова вестници. Писма от Чикаго, столичен вестник за човек, живеещ на ръба на запустял скалист бряг край селце, в което дори нямаше светофар. Какво, по дяволите…
— Приятен младеж — прекъсна мислите й вдовицата.
Джени смотолеви нещо и се насочи към изхода.
— Довиждане, госпожо Лорънс.
Госпожа Лорънс потропа с пръст по гишето и реши, че не бе имало толкова електричество във въздуха от последната буря. Може би се задаваше нова.
Джени закрачи бавно по тротоара. Не бе нейна работа защо някакъв саможивец получаваше толкова писма. Може би пък идваше в селцето да си прибере пощата веднъж месечно… Обаче вестникът беше с вчерашна дата. Тя се опита да потисне любопитството си. Важното беше, че бе направила едно-две добри попадения, макар този път той да бе спечелил рунда.
Джени постоя на ъгъла и нахвърли още една скица. Сети се, че трябваше да напазарува.
Ала бе развълнувана. Спокойствието, което бе почувствала след един час в селото, се бе изпарило в момента, в който Грант се бе появил в пощата. Тя искаше да си го върне, преди да отиде във вилата, за да прекара нощта сама.
Безцелно заскита по главната улица, като отвреме-навреме се застояваше пред някоя витрина. Наближи покрайнините на селцето и си спомни старата църква. Реши да порисува в двора й, докато се умори достатъчно, за да се прибере вкъщи.
Камион издрънча край нея — може би третото превозно средство от един час насам. Джени пресече улицата, прекоси и гробището, вслушвайки се в тишината. Високите треви се огъваха от повея. Ято викащи чайки прелетя над главата й.
Боята на оградата се лющеше. Грамофончета надничаха измежду прътите. Църквата беше малка, бяла, само с един красив стъклопис високо под покрива. Останалите прозорци бяха от обикновено стъкло. Масивната врата беше поодраскана. Джени откри неголям участък прясно окосена трева и седна. Наслади се на свежия мирис.
Чудеше се как бе възможно в това едва различимо петънце на картата да има толкова много неща за рисуване. Дори шест месеца, вместо шест седмици, не биха й стигнали.
Безпокойството я напусна, щом започна да скицира. Може би нямаше да успее да предаде всичко в акварел или маслени бои, но щеше да има графиките. По-късно чрез тях щеше да се завръща в Уинди Пойнт.
Тъкмо се канеше да започне нова рисунка, когато нечия сянка падна върху листа. Пулсът й съвсем мъничко се ускори. Почувства лека топлина. Знаеше кой стои зад нея. Засенчила очите си с ръка, тя вдигна глава към Грант.
— Гледай ти — каза. — Два пъти в един и същи ден.
— Малко селце. — Той кимна към скицника й. — Приключи ли с фара?
— Не, обаче по това време на деня светлината там не е добра.
Какво му ставаше? Трябваше да изпита досада, а не облекчение. Грант се разположи на тревата до нея.
— Та значи сега ще увековечаваш Уинди Пойнт.
— По моя скромен начин — продума Джени сухо и се върна към рисунката си. Нима се радваше, че той бе дошъл? Беше ли го предугадила?
— Още ли си играеш с марки?
— Не, заех се с класическа музика. — Грант се усмихна, когато тя извърна глава към него. — Ти, предполагам, си била откърмена с нея. Малко Брамс преди лягане…
— Предпочитах Шопен. — Джени потупа брадичката си с върха на молива. — Какво направи с пощата си?
— Натоварих я.
— Не видях камиона ти.
— Дойдох с лодката. — Той дръпна от ръцете й скицника и го отвори на първата страница.
— За човек, който така настървено варди частната си собственост — подзе тя разпалено, — нямаш много уважение към вещите на другите.
— Права си… — Грант невъзмутимо отмести ръката й, когато тя се опита да си върне скицника. Бавно го запрелиства и спря, когато стигна до портрета си. Разгледа го внимателно, след което изненада Джени с усмивка.
— Не е зле.
— Направо се разтапям от хвалбата ти.
Той я огледа внимателно.
— Следва да отвърна на жеста — рече бавно.
Грабвайки молива от ръката й, Грант отгърна блокчето на празна страница. За нейно най-голямо учудване започна да рисува с лекотата и увереността на опитен художник. Тя се вторачи в него с отворена уста, докато той си свирукаше и майстореше заврънкулки и вълнисти линии върху листа. Присви очи и на
