Нора Робъртс
Зовът на сърцето
ПЪРВА ГЛАВА
Джени разбра, че най-сетне бе открила мястото, щом подмина първата дъсчена постройка. Селото се казваше Уинди Пойнт и съответстваше на представите й за крайморско селище в Мейн. Предишните й спирки по изрязаното крайбрежие й се бяха сторили живописни, съвършени като пейзажи на пощенски картички. Може би именно това съвършенство бе техния недостатък.
Беше предприела тази работна ваканция с цел да изследва различна страна на таланта си. Докато преди винаги бе разчитала на въображението, на склонността си към известна мистичност и тайнственост, сега щеше да се придържа към реализма, бил той и груб. Багажникът й бе пълен с платна и скицници с изображения на вълни, скали и пясък.
Имаше нещо особено в Уинди Пойнт, нещо повече. Или по-скоро, нещо по-малко. Бе сурова местност. Нямаше буйна зеленина, нито меки контури и мъгляви очертания. Нямаше листати дървета, хвърлящи дебели сенки, а само недорасли ели и смърчове, изкривени, проскубани и побити от природните стихии. Пукнатините и дупките по шосето бяха повече от достатъчно.
В селцето, макар да не бе съвсем порутено, се носеше полъхът на старостта с всичките й болежки. Соленият вятър бе олющил боята на дървените къщи и бе напрашил прозорците им. Гледката обаче не беше размита и невзрачна. Джени съзираше в нея функционална красота. Никакви кокетни сгради, натруфени и пищни като коледни къщички-сладкиши с джинджифил. Всяка постройка имаше своето предназначение — магазин за хранителни стоки, галантерия, поща, аптека… Малкото къщи на главната улица свидетелстваха за онази прословута, типична за Ню Инглънд практичност за със семплите си силуети и непретенциозни размери. Тук-там някое цвете предаваше изненадващо весели краски на строгия им вид. Почти във всеки двор Джени съгледа грижливо отглеждани зеленчуци. Петуниите можеха да си никнат където и падне, но морковите задължително бяха подредени в прави лехички и старателно оплевени.
През отворения прозорец на колата Джени долови мириса на селото. Беше чисто и просто мирис на риба.
Първо го прекоси цялото, за да опознае главната улица. Спря до двора на старата черква, където всред избуял треволяк и бурени мрачно се издигаха гранитни надгробни плочи. Зави и се върна по същия път. Макар че селото не бе голямо и улицата бе тесничка, на Джени й се стори някак просторно. Тук човек едва ли би се натъкнали на собствения си съсед, освен ако не си го поставеше за цел. Доволна тя паркира колата си пред галантерийния магазин. Предполагаше, че той бе и главното звено в информационната мрежа на Уинди Пойнт.
Мъжът на верандата не я зяпаше, макар Джени да знаеше, че я бе забелязал да минава на два пъти по улицата. Седеше на люлеещ се стол, съсредоточен върху поправката на капан за омари. Имаше загоряло лице, сериозен поглед, оредяла коса и груби, силни ръце. Джени си науми някой ден да го скицира тъкмо в тази поза. Грабна чантичката си и слезе от колата.
— Добър ден — поздрави.
Той кимна в отговор и продължи да се занимава с летвичката на капана.
— Нещо да ви помогна? — проточи мъжът.
— Да. — Тя се усмихна на протяжния му, ала бодър тон. — Знаете ли къде мога да наема стая или къща за няколко седмици.
Продавачът я премери с поглед, люлеейки се на стола. Градска, реши той, не напълно неодобрително. И южнячка. Макар според него дори Бостън да бе „юг“, за нея прецени, че ще да е от някой влажен район по-надолу от Пенсилвания. Беше хубава, при все, че смуглата кожа и светлите очи й придаваха вид на чужденка. Всъщност за него всичко по на юг от Портлънд вече си беше чужбина.
Докато мъжът се люшкаше напред-назад и размишляваше, Джени търпеливо чакаше. Соленият бриз повдигаше гъстите черни коси от раменете й. За месеците, прекарани в Ню Инглънд, бе научила, че макар местните да бяха общо взето разбрани и дружелюбни, повечето от тях не бързаха да го демонстрират.
Не прилича на туристка, разсъждаваше той. По-скоро на някаква фея, като онези от картинките в книжките с приказки на внучка му. Фино изваяното лице завършваше с волева брадичка. Ясно очертаните скули й придаваха леко високомерен израз, но лъчезарната усмивка го смекчаваше. Очите й бяха с цвета на морето.
— Тук не идват много летовници. И без това всички вече си заминаха.
— Аз не съм точно летовничка, господин…
— Феърфийлд. Джошуа Феърфийлд.
— Дженвиев Грандо. — Тя му подаде ръка, която той сметна за задоволително здрава. — Художничка съм. Искам да поостана малко тук, за да рисувам.
Художничка, замисли се мъжът. Не че имаше нещо против изкуството, обаче нямаше особено доверие на хората, които си изкарваха хляба с него. Рисуването на бе зле за хоби, ала като работа… Е, все пак това момиче имаше красива усмивка и не ходеше прегърбено.
— Има една вила на три километра извън селото. Вдовицата Лорънс още не я е продала. — Столът скърцаше под него, докато се клатушкаше напред назад. — Може и да ти и даде под наем.
— А къде мога да намеря госпожа Лорънс? — попита Джени.
— Отсреща, в пощата — Той се люшна още два-три пъти и допълни: — Кажи, че аз те пращам.
Джени му се усмихна любезно и отвърна:
— Благодаря, господин Феърфийлд.
Пощенската станция представляваше един тезгях между четири стени. Дървени преградки на една от стените образуваха тесни отделения, по които възрастна жена разпределяше писма. Та тя прилича досущ на някоя вдовица Лорънс, удиви се Джени, щом видя тънката й памучна рокля и стегнатия кок на главата й.
— Извинете…
Жената се извърна, хвърли й бърз поглед и се приближи към тезгяха.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — запита тя.
— Надявам се — отвърна Джени. — Вие ли сте госпожа Лорънс?
— А, да…
— Господин Феърфийлд ми каза, че бихте могли да ми дадете вила под наем.
Жената присви устни.
— Вилата е за продан.
— Да, той спомена… — Джени реши да опита с усмивка. Трябваше да получи вилата заради близостта й до селото и в същото време заради трите километра, които я деляха от него. — Въпреки това се питах, дали не бихте ми я дали под наем? Имам препоръки ако желаете.
Госпожа Лорънс огледа Джени с преценяващ поглед. Не й трябваха препоръки — тя сама си съставяше мнения.
— За колко време?
— За месец, месец и половина, не повече.
Вдовицата сведе очи към ръцете на Джени. Съгледа златна халка с изящна плетка, но не на безименния си пръст.
— Сама ли сте?
— Сама съм. — Джени се усмихна отново. — Не съм омъжена, госпожо Лорънс. От няколко месеца пътувам из Ню Инглънд и рисувам. Смятам да се установя за известно време тук, в Уинди Пойнт.
— Рисувате ли, казахте?
— Да.
Вдовицата Лорънс реши, че харесва младата жена, а и съзнаваше, че няма смисъл вилата да стои необитавана.
— Къщата е чиста и водопроводната инсталация е добра. Покривът с здрав, ремонтиран е преди две години. Печката обаче нещо не е в ред. Има две спални, ала едната е празна.
Това я натъжава, осъзна Джени, макар че гласът на жената остана равен и спокоен. Навярно си спомняше за годините, изживени във вилата.
— Съседи няма наблизо — продължи вдовицата. — Телефон също няма, обаче можете да си включите,
