Бегла усмивка се прокрадна по лицето му, като си спомни изражението й, докато седеше в хола и водата се стичаше от нея на вадички по дивана. Явно младата дама не бе някоя безлична госпожичка, с каквито търпението му бързо се изчерпваше. Грант харесваше хора, които казваха, каквото мислят, и отстояваха твърдо позициите си. Затова таза вечер бе допуснал леко отклонение от графика, който сам си бе наложил.
Нямаше и седмица, откак се бе завърнал от Хайанис Порт, където сестра му Шелби се омъжи за Алън Макгрегър. Грант с изненада и безпокойство бе установил, че събитието го бе развълнувало. Макгрегърови лесно го убедиха да остане при тях за ден два след сватбата. Допадна му цялото семейство, особено буйния старец Дениъл, а Грант не бе човек, комуто мнозина допадаха. Още от малък често странеше от хората, обаче на клана Макгрегър не можа да устои. А и самата сватба разбуди сантиментални чувства у него.
Отвеждането на сестра му до олтара — нещо, което щеше да направи баща му, ако бе жив — го изпълни и с радост, и с болка. Дните, прекарани с будните Макгрегърови преди да се върне сам в Унили Пойн, му се отразиха добре, разсеяха го. Развеселиха го дори недотам тактичните подпитвания на Дениъл за личния му живот. Затова прие поканата им да ги навести пак. И за свое голямо учудване се канеше да го стори.
Сега го чакаше доста работа, ала Грант предположи, че едно кратко прекъсване не би било фатално. Стига наистина да беше кратко.
Щеше да я сложи да спи на кушетката в свободната стая горе и на сутринта да я отпрати по живо — по здраво. Когато супата на котлона закъкри, той вече бе почти любезно настроен.
Въпреки грохота отвън, Грант я чу, когато тя влезе в кухнята. Извърна се, готов да я удостои с някоя сравнително дружелюбна реплика, но щом я съгледа, загърната в хавлията му, думите застинаха на устата му.
По дяволите, биваше си я. Бе твърде красива, за да остане равнодушен, въпреки усилията си. Голямата хавлия я караше да изглежда дребничка и крехка; макар да бе навила до лакти оръфаните ръкави. Избледнялото синьо на материята подчертаваше медения оттенък на кожата й. Косата й бе сресана назад и лицето й бе открито, като се изключеха няколкото непослушни къдрички край слепоочията. Със светлозелените си очи и влажните тъмни мигли приличаше още повече на русалката, за която той почти я бе взел.
— Сядай — нареди Грант, ядосан от неочаквания прилив на желание. — Можеш да хапнеш супа.
— О, благодаря — промълви Джени и седна до неполираната дървена маса. В отговор получи неясно мърморене. Той стовари димяща чиния пред нея и се настини отсреща й със своята.
Кухничката бе тясна и ярко осветена. И много, много тиха. Отначало Джени ядеше със забит в чинията поглед, ала след като поуталожи острия си глад, се заоглежда наоколо. Малкото пространство бе използвано най-рационално. По стените бяха закопани полирани дъбови шкафчета. Тя съгледа тостер и електрическа кафеварка върху чамовия плот. Реши, че Грант поддържа кухнята по-добре, отколкото останалите стаи. Никакви немити съдове в мивката, никакви петна или лекета. Печката и хладилника бяха стари и поодраскани, обаче безупречно чисти.
Заедно с глада отмина и възмущение й. Все пак беше нахълтала неканена в дома му. Не всеки посрещаше непознати с широко разтворени обятия. Може да не бе крайно дружелюбен, но поне не бе тръшнал вратата под носа й. Пък и я бе стоплил и нахранил.
Погледът й обходи масата и се спря на ръцете му. Господи, колко са хубави, помисли Джени. Бяха загорели от слънцето и гладки, с дълги, гънки пръсти. Тесните китки не бяха слаби, а загатваха ловкост и грациозна сила. Ноктите бяха прави и къси. Мъжествени, ала изящни ръце, размишляваше тя, които биха изглеждали еднакво естествено, ако държаха флейта или размахваха сабя.
Улисана да разглежда ръцете му, Джени напълно забрави за самия него. Не потисна сладкия трепет, уверена, че всяка жена би изтръпнала при мисълта за допира на тези красиви ръце — опитни, настоятелни… Ръце, които биха могли нетърпеливо да разкъсат дрехите й или да ги снемат тъй нежно и умело, че тя да не усети…
Но какво си въобразяваше? Ама че развинтена фантазия имам, скастри се Джени. Леко замаяна от чувството, което не й се удаваше да пропъди, тя вдигна поглед към лицето на Грант.
Той я наблюдаваше с внимание, присъщо на експериментатор в научна лаборатория. Бе забелязал как внезапно бе престанала да се храни и бе свела поглед към ръцете му, като тежките й ресници прикриваха израза на очите й. Очакваше, когато Джени ги вдигне, да прочете в тях студена учтивост или гняв. Затова, когато наместо това съгледа смущение, се изненада и заинтригува. Уязвимостта й в този миг надигна у него нова вълна на мъчителен копнеж. Дори когато бе нахлула в жилището му измръзнала и отчаяна, не бе имала тъй беззащитен вид.
Грант се запита какво ли би сторила, ако най-безцеремонно я метнеше на рамо и я отнесеше в леглото си… Какво, дявол го взел, му ставаше?!
Навън стихията продължаваше Морето беснееше, дъждът плющеше по стъклата и стените, а Грант и Джени се гледаха безмълвно, като всеки сам се опитваше да превъзмогне своята вътрешна буря. Отново си я представи като морска нимфа, а тя него — като опасен разбойник от калибъра на Филип Грандо.
Грант се отблъсна от масата и краката на стола изскърцаха по пода. Той се изправи рязко и Джени изстина.
— На втория етаж има стая с кушетка — Гласът му звучеше равнодушно, обаче стомахът му бе свит на топка от трудно овладяваното желание
Тя усети дланите си влажни от напрежение и се ядоса.
— Диванът тук ще свърши работа — изрече сухо.
— Както искаш. — Грант сви рамене и излезе Джени притисна леко ръка към стомаха си, сякаш да се успокои. Зарече се, че друг път съзре ли светлина в мрака, ще хукне като попарена в обратна посока.
ВТОРА ГЛАВА
Грант ненавиждаше да го прекъсват, не го смущаваха спречквания, ругатни, закани и неприязън, обаче не понасяше да бъде прекъсван, докато работи. Не го вълнуваше особено дали го харесват околните, стига да го оставеха на мира.
Бе израснал с баща, който винаги целеше да спечели благоволението на другите. То бе необходима предпоставка за политическата му кариера.
Още като дете Грант разбираше, че баща му буди крайни емоции сред обществото — обич и непоклатима преданост у едни, страх и омраза у други. Той никога не отказваше услуги на приятели, на познати, дори и на непознати. Бе човек с възвишени идеали, забележителна памет и удивително красноречие. Сенаторът Робърт Кембъл смяташе за свой дълг да бъде близък до народа. До деня, в който бе пронизан от три куршума.
За разлика от сестра си, Грант не винеше само убиеца или политиката изобщо. Упрекваше и баща си. Робърт Кембъл бе посветил живота си на хората и го бе загубил. Бе унищожен от собствената си всеотдайност. Тъкмо затова Грант не се отдаваше, не се доверяваше и не се обвързваше.
Фарът не бе за него убежище от света. Той просто си живееше там, отделно от всички, и беше доволен. Харесваше суровите условия и хармонията на природата, непокварена от човека.
Уединението бе нужно и за работата му. Тя изискваше да прекарва часове, дори дни наред сам. Никой нямаше право да го разсейва с присъствието си и да прекъсва потока на мислите му, докато твореше.
Предната нощ бе преполовил работата над новата си задача, когато тропането на вратата го бе накарало да спре. Без угризения можеше да се ослуша, но тъй като вече бе загубил нишката на мисълта си, слезе да отвори, готов да удуши нахалника на прага. Джени трябваше да бъде поласкана, че не й изви врата, а само се държа грубо. Преди време, в пристъп на гняв, едва не бе хвърлил един злощастен турист в морето.
След като я остави сама в кухнята, той прекара почти час в напразни опити да се съсредоточи отново върху проекта си. Затова почти не спа през нощта. Прекъсвания. Натрапвания. Каква досада! Работеше в лошо настроение. Накрая се унесе в дрямка.
Когато косите лъчи на слънцето проблеснаха върху месинговите рамки на леглото, той се събуди, все така кисел. След по-малко от четири часа сън се чувстваше смазан.
