ако искате.
— Чудесно, госпожо Лорънс. — В тона на младата жена прозвучаха разбиране и съчувствие. Вдовицата се изкашля притеснено. Цената, която назова, бе значително по-ниска от онази, която Джени очакваше. Както обикновено, тя не се колеба и заложи на инстинкта си.
— Ще я взема — рече.
— Как, без да сте я видели?
— Не е необходимо.
Госпожа Лорънс се възхити на сръчността и деловитостта, с които новата й наемателка извади чекова книжка от дамската си чанта и драсна сумата. Тя огледа чека.
— Дженевийв — прочете.
— Дженвиев — поправи я Джени с подчертано френско произношение. — Кръстена съм на баба ми. — Усмивка отново стопли чертите й. — Всички ми викат Джени.
Един час по-късно тя потегли към вилата с ключовете в чантата си, с два кашона покупки на задната седалка на колата и с нарисувано упътване в ръка. Бе преминала под любопитните погледи на клиентите в магазина и едва се бе сдържала да не се изкиска заради кльощавото хлапе, което я зяпаше прехласнато, докато Джени се двоумеше над керамичен сервиз.
Смрачаваше се. Облаци се спуснаха ниско над земята, вятърът засвири враждебно. Това само засили усещането за приключение. Джени пое по тясното шосе, извеждащо към морето, въодушевена и с предчувствието, че нещо ново я чакаше на хоризонта.
Авантюристичната й натура бе наследствена. Прапрадядо й Филип Грандо бил пират, безскрупулен морски разбойник. Кръстосвал моретата на своя устремен кораб и плячкосвал всичко на пътя си. Бордният му дневник бе едно от най-скъпите съкровища на Джени. В него той бе описал подвизите си със завиден талант и тънка ирония, които я очароваха. Тя откровено си признаваше, че въпреки рационалността, наследена от аристократичния род на майка й, с радост би придружавала разбойника Филип на палубата.
Колата се друсаше по неравния път. Младата художничка се наслаждаваше на гледката. Пред нея се разгръщаше друг свят, толкова различен от родния й Ню Орлийнс. Тук не съществуваха дългите лениви дни и лудите нощи на градския живот. В тази камениста, обрулена местност, човек трябваше винаги да е нащрек.
Освен твърда почва и скали. Джени забеляза и друго. Природата бе едно неделимо цяло. Слети, морето и земята неуморно си съперничеха. Земята постепенно губеше двубоя, поглъщана от водата сантиметър по сантиметър, година подир година, но не се предаваше.
Джени не устоя на изкушението да нахвърли върху хартия онова, което виждаше. Без да обръща внимание на удължаващите се вечерни сенки, тя спря колата и грабна молив и скицник
На няколко метра от шосето се намираше заливче, развълнувано поради наближаващата буря. Джени подуши гниещи водорасли и риба, ала не сбърчи нос. Знаеше, че миризмата бе част от онова обаяние, което векове наред теглеше волни души към морето.
Тук пръстта бе рохка и влажна, а камъните — гладки. Скупчените край пътя боровинкови храсти бяха натежали от плод. Тя чуваше стенанията на ветреца. Усещаше в него вкуса на морето.
Сега не гонеше срокове, не спазваше разписания, не бе пленница на времето. Отдавна бе отвоювала свободата си. Но уединението бе съвсем ново преживяване за нея. Някой ден, вдишвайки горещите пари на реката и праха на цивилизацията в Ню Орлийнс, щеше да си спомни с носталгия за часа, прекаран на това усамотено прохладно местенце.
Тръпнеща от възбуда, ала със сигурна ръка, Джени рисуваше. Включваше много повече детайли, отколкото бе имала намерение да отрази отначало. Липсата на градски шум и хорска глъч й допадаше. Да, несъмнено щеше да хареса Уинди Пойнт и виличката.
Когато приключи, тя прибра скицника в багажника. Здрачаваше се, инак би останала още. Очакваха я дълги дни за рисуване. И други неща. Кой знае какво можеше да се случи за един месец.
Джени несъзнателно се усмихна и превъртя ключа, за да запали. Моторът изръмжа сърдито и замлъкна. Тя опита отново. Разнесе се глухо хриптене, последвано от едно подозрително „трак“. Колата й бе създала неприятности в Бат. Тамошният монтьор бе постегнал някой и друг болт, завинтил две-три гайки и оттогава не бе имала проблеми, но лошия път явно пак ги бе раздрънкал. Подразнена, Джени скочи от колата и вдигна капака.
Дори да разполагаше с необходимите инструменти — в жабката държеше само една отвертка и фенерче — тя едва ли щеше да знае как да си послужи с тях. Хлопна капака и се озърна. Шосето бе пусто. Единственият звук беше воят на засилващия се вятър. Вече бе почти тъмно. Според изчисленията си, може би се намираше някъде по средата между селото и вилата. Тръгнеше ли обратно, вероятно би срещнала някой, който да я качи на стоп. Ако пък продължеше, сигурно би стигнала до вилата за петнайсетина минути. Джени взе чантичката си, извали фенера от жабката и стори това, каквото правеше обикновено — пое напред.
Наложи й се да го включи почти веднага. Пътят криеше опасности както за шофьори, така и за пешеходци. А не се реши да се отклони, за да не се загуби или да нагази и някое заливче. Прескачаше дупки, заобикаляше остри камъни и се питаше колко ли често се случваше някой да премине тази пуста отсечка.
Нощта падна бързо. Вятърът развяваща косите й свистеше зловещо. Тя се надяваше, че леката мъгла, виеща се около глезените й, няма да се надигне и сгъсти, преди да се добере до вилата.
В следващия мит бурята се разрази с пълна сила.
При други обстоятелства, Джени не би имала нищо против да се измокри. Ала в тази ревяща тъмнина, едва пронизвана в пороя от слабия лъч на фенерчето, жаждата й за приключения отстъпи. Постепенно досадата прерасна в неудобство, а неудобството — в безпокойство.
От време навреме светкавици озаряваха скали и закърнели храсти и те хвърляха злокобни сенки. Дори човек с оскъдно въображение би се стреснал, а на Джени и си привиждаха уродливи джуджета, кикотещи се в мрака. За да не се паникьоса, тя си затананика и прикова вниманието си върху снопчето светлина от фенера.
Какво като съм вир-вода, да не съм от захар, каза си бодро и отмести мокър кичур коса от очите си. Плъзна тревожен поглед по шосето и реши, че няма по-неприятен мрак от този в безлюдната местност, където бе попаднала. Къде ли беше вилата? Несъмнено вече бе извървяла над километър и половина. Гръмотевици кънтяха над главата и, дъждът шибаше лицето й. Плахо шарейки с фенерчето, Джени осъзна, че щеше да бъде цяло чудо да открие изоставената вила в мрака.
Ама че глупачка, смъмри се тя и обгърна с ръце раменете си. Връх на лекомислието бе да се втурнеш към неизвестното при положение, че имаш друг избор. Обаче Джени винаги го правеше. Сега не й оставаше нищо друго освен да се върне при колата и да изчака небето да се проясни. Идеята да прекара нощта мокра, свита на задната седалка, не бе примамлива, затова пък бе за предпочитане пред блуждаенето в бурята. Докато размахваше фенера напосоки, тя се сети, че в колата имаше и кутия бисквити. Въздъхна и отправи последен поглед надолу по шосето.
Тогава я съгледа. Премигна, за да изстиска дъждовните капки от очите си и да се увери. Светлина! Да, там, в далечината, нещо светеше, а това означаваше подслон, топлина, компания! Джени закрачи решително.
Трябваше да измине поне още километър и половина, а бурята и пътят се влошиха. Мълнии разцепваха небето и хвърляха страховит лилав отблясък, след което всичко потъваше в още по-дълбок мрак, Джени се движеше бавно с вперен в земята поглед, за да не се спъне. Бе трудно да повярва, че някога пак ще бъде суха и на топло, но ясната неподвижна светлинка отпред и вдъхваше кураж.
Чуваше как наблизо свирепи вълни се разбиваха на пяна в скали и шисти. С всяка светкавица виждаше къдравите им бели гребени. Дъждът миришеше на море, на разярено, заканващо се море. Ала Джени не биваше да се плаши. Поддадеше ли се на страха, щеше да побегне и тогава щеше да се озове я в някой ров, я в бездната отвъд някоя скала.
Натрапчивото чувство, че изобщо не бе там, където трябваше, я ужасяваше. Щеше да се строполи на пътя и да заплаче, ако не бе тази светлинка, вещаеща спасение.
Скоро тя успя да различи очертанията на постройка зад дъждовната завеса и едва не се засмя с глас от
