облекчение. Беше фар — едно от онези здрави съоръжения, които показваха, че човекът бе съхранил известна доза алтруизъм. Пътеводната светлина обаче не струеше от прожектора на кулата, а от прозорец под него. Без много да умува, Джени ускори ход. Стопанинът сигурно щеше да е някой съсухрен дядо, стар моряк. Щеше да държи бутилка ром в ръка и да говори с кратки, накъсани изречения. Обаче това нямаше значение. Какъвто и да бе, тя вече го благославяше мислено.
Къщата бе огромна. Сякаш обещаваше закрила и безопасност за всеки залутал се в нощта несретник. Изглеждаше чисто бяла под играещото кръгче на фенера. Осветеният прозорец бе на третия етаж.
Джени откри врата от масивно дърво и почука, но яростната буря заглуши тропота. Вече на ръба на истерията, тя заудря с юмруци. Само това оставаше — да не я чуят сега, когато бе толкова близо до целта. Собственикът е вътре, помисли си Джени, и сигурно дялка корабчета и си свири с уста.
Тя се облегна на вратата, притисна лице към мокрото дърво и заблъска отчаяно. Когато внезапно вратата се отвори. Джени полетя навътре заедно с нея. Нечии силни ръце я сграбчиха за раменете и я подпряха.
— Слава Богу! — възкликна тя. — Уплаших се, че няма да ме чуете. — Отметна мократа коса от лицето и вдигна поглед към спасителя си.
Не беше никак стар, още по-малко съсухрен. Беше млад, строен и мускулест. Загорялото му лице бе слабо и ъгловато и й напомняше дръзката физиономия на някой мореплавател от бранша на прапрадядо й. Косата му бе тъмна и гъста като нейната и изглеждаше нехайно разрошена, сякаш развяна от морски вятър Устните му бяха плътни и безсрамно чувствени. Правият му нос придаваше лека аристократична изтънченост на инак грубоватите му черти. Очи с наситен кафяв цвят я гледаха изпод тъмни вежди, не гледаха никак приветливо, реши Джени, нито дори любопитно. Гледаха с явно раздразнение
— Как, по дяволите, се озова тук?
Не бе особено гостоприемен.
— Вървейки — отвърна тя просто, все още зашеметена от скитането в проливния дъжд.
— В тоя порой? От къде?
— От около три километра оттук, на шосето. Загазих с колата. — Джени затрепери, дали от студ, дали от превъзбуда. Все още не бе се съвзела достатъчно, за да му нареди да я освободи от хватката си.
— Къде си тръгнала в такава нощ?
— Аз… Ще наемам вилата на госпожа Лорънс. Двигателят ми изгасна насред пътя и тръгнах пеш, ала в тъмното май съм подминала завоя. Видях светлината ви и… — Тя пое тежко въздух и усети как краката й се подкосяват. — Може ли да седна?
Той я изгледа втренчено, изръмжа нещо и я побутна към дивана. Джени потъна в меките възглавница, отпусни глава назад и се опита да събере мислите си.
Какво да правя тази сега, зачуди се Грант, смръщи вежди. Бе толкова изтощена, сякаш всеки момент щеше да се катурне на една страна върху дивана. Чупливата коса, сплъстена от дъжда, обрамчваше лицето й. Чертите й не бяха меки, а издължени и леко строги, с изисканата прелест на средновековна благородничка. Някоя келтска принцеса с гъвкава атлетична фигура, която той забеляза под прилепналите дрехи.
Колкото и привлекателни да бяха лицето и тялото й, нищо не го порази така, както очите й — морско- зелени, огромни и леко извити нагоре крайчетата. За миг я оприличи на някакво митично създание от морските дълбини, изхвърлено ни брега. Напевната й южняшка реч му звучеше почти като чужд език в сравнение с откъслечния ритмичен говор на местните жители. Когато му се усмихна, той мислено се прокле, задето бе отворил вратата.
— Извинете — подзе тя, — не съм на себе си. Стори ми се, че вървях дни наред, а всъщност едва ли е било повече от час. Казвам се Джени.
Той мушна палци в гайките на джинсите си и се начумери.
— Кембъл. Грант Кембъл.
Тъй като той продължи да се мръщи и не прояви желание за разговор, тя се опита да стопи леда.
— Господин Кембъл, нямате представа как се зарадвах, щом видях светещия ви прозорец.
За секунда му мина през ум, че му изглежда позната.
— Отклонението за вилата на Лорънс е на километър, километър и половина оттук.
Джени повдигна вежди, озадачена. Да не би да възнамеряваше да я прати навън да го търси? За човек на изкуството беше доста уравновесена, но сега, уморена и вкочанена от студ, не бе в състояние да запази самообладание.
— Вижте, ще ви платя за чаша кафе и една нощувка тук… — Тя потупа дивана и от възглавницата се надигна облаче прах.
— Не приемам квартиранти.
— Както и не бихте имали милосърдието да помогнете на болно куче, ако ви попадне на пътя — отвърна Джени спокойно. — Обаче аз нямам намерение да излизам повече тази вечер, господин Кембъл, и не ви съветвам да се опитвате да ме изхвърлите.
Тази реакция му бе забавна, макар лицето му да не го издаде, не си направи труда да поправи странното й тълкуване на думите му. Искаше да каже, че не би и взел пари, а не че смята да я гони. Ако не бе ядосан, би се възхитил на гордостта и неотстъпчивостта на тази пребледняла неочаквана гостенка. Той мълчаливо прекоси стаята и затършува из стар очукан шкаф. Джени чу звън на стъкло и бълбукане.
— В момента едно бренди би ти дошло по-добре, отколкото кафе — заяви Грант и пъхна чашата под носа й.
— Благодаря — процеди тя с ледения тон, на който дамите от юга бяха майсторки. Погълна течността на един дъх и почувства как топлината се разлива по тялото й и силите й почват бавно да се възстановяват. Той погледна празната чаша и едва доловимо се усмихна.
— Още едно?
— Не, благодаря — отговори Джени студено.
Виж ти, рече си Грант, как ме слага на място. Като принцеса — селяк. Залюля се на пети, докато обмисляше положението. Навън бурята се вихреше все тъй необуздано. Пътуването с кола до къщата на госпожа Лорънс би било най-малкото неприятно, ако не и опасно. По-лесно щеше да бъде да я остави да преспи. Той изруга, по-скоро вяло, отколкото сърдито, и се обърна с гръб към нея.
— Хайде — подкани я, без да я погледне. — Няма да висиш тук и да трепериш цяла нощ, я.
Много й се прииска да го халоса с чантата си, ала се въздържа и го последва безмълвно.
Стълбището я очарова. Желязната му спирала се виеше високо нагоре между етажите, разделени най- малко от три метра. Движейки се в тъмното ловко като котка, Грант стигна до втория етаж. Джени стискаше перилото и изчака той да запали лампата, преди да го пусне. Мъжделива светлина пръсна неясни сенки по голия дъсчен под. Грант влезе в спалнята. Беше малка и не особено подредена, но старинното месингово легло бе великолепно. Той отвори красив стар скрин, който с едно полиране би възвърнал някогашната си прелест, и се разрови. Измъкна излиняла хавлия.
— Банята е отсреща в коридора. — Бутна кърпата в ръцете на Джени и излезе.
— Благодаря много — промърмори тя, когато стъпките му вече заглъхваха надолу по стълбата. Повдигнала волево брадичка. Джени се упъти към банята — и отново остана очарована. Ваната беше от бял порцелан и се крепеше върху четири грижливо излъскани месингови крака. Помещението не бе голямо, ала стените бяха облицовани с чам и лакирани. Старинен умивалник се разполагаше върху малък пиедестал. Над него бе окачено тясно огледалце. Лампата се палеше с въженце.
Джени свали подгизналите си дрехи, стъпи във ваната и дръпна завеската. Миг по-късно от душа плискаше гореща вода и обливаше премръзналото й тяло. Трябва да съм в рая, мислеше блажено тя, нищо, че го варди някакъв чудат дявол.
Въпросният дявол в това време приготвяше кафе в кухнята. Досети се, че гостенката му навярно ще е гладна, и отвори консерва супа. Тук, в задната част на фара, шумът на вълните бе по-силен. Колкото и мощен да бе този звук, той никога не пречеше на Грант. Колкото и ожесточено да бе морето, то не смущаваше всекидневния му ритъм. Но ето че сега го бе нарушила една измокрена до кости непозната. Той пресметна, че ще му се наложи да работи един час допълнително, за да навакса изгубеното време. Примири се с мисълта, тъй като първоначалната досада вече бе преминала. Щеше да покрие минималните изисквания в качеството си на домакин — да й предостави храна и подслон — и толкоз.
