— Че трябва да погледна пържолата.
Той я хвана за ръка и я катурна по гръб, преди тя да успее да стане.
— О, не…
— Прегоряла ли я предпочиташ?
— О, не, не за това си мислеше — рече Грант. Прокара върха на пръстите си по устните й, и макар да го стори съвсем лекичко. Джени го усети със всяка пора.
— Мислех за лятото — каза тихо. — Как винаги свършва, преди да му се насладиш истински.
Тя вдигна ръка към лицето му. Той я хвана за китката и я задържа там.
— Така е с всички най-хубави неща в живота.
Джени му отправи онази непринудена усмивка, от която Грант се объркваше и му се завиваше свят. Всяха мисъл го напусна, щом се приведе към устните й. Меки, топли, сочни, устните й му отвърнаха и пиха от неговите. Всичко, което той чувстваше и желаеше, се събра в тази целувка. Запленен, проникна по на дълбоко, без да знае накъде се бе запътил, но сигурен, че тя бе с него.
Усещаше аромата на тревата под тях, сух и сладникав мирис на лято, както и дима над главите им. Искаше да докосне всеки сантиметър от приказното й тяло, което не бе напускало сънищата му от първия път, когато я бе видял. Знаеше, че ако го стори, никога няма да може да спи спокойно. Щом вкусът й на горски плодове, на топъл мед, тъй лесно го замайваше, какво ли щеше да му се случи, ако я почувстваше цялата?
Нуждата му от нея трябваше да бъде овладяна, преди да го довърши.
Грант повдигна глава, за да види притворените и очи. Те можеха да го свалят на колене пред нея. Той внимателно се отдръпна и я изправи на крака.
— Да махнем пържолата от огъня, преди да останем само на салата.
Коленете й бяха омекнали. Бе убедена, че подобни неща се случваха само във филмите и книгите, ала ето че сега го изпитваше в действителност. Ставите й сякаш бяха от гума. Взе вилица и забоде месото, за да го сложи в чиния.
— Мазнината прокапа в огъня — промърмори.
— Тъкмо това си мислех и аз — отвърна Грант тихо, щом поеха към кухнята.
По негласно споразумение поведоха лек, неангажиращ разговор по време на вечерята. Каквото й да бяха почувствали при кратката целувка, бе грижливо потулено.
Не търся интимна връзка, разсъждаваха и двамата наум.
Поначало изобщо не си подхождаме… Нямам време за това.
За Бога, нали не се влюбвам!
С трепереща ръка Джени вдигна чашата си и отпи голяма глътка вино. Грант бе заковал поглед в чинията.
— Как е пържолата? — запита тя, по липса на друга тема за разговор.
— Моля? А, вкусна е. — Той се опита да отстрани неловкото усещане и се залови с месото с повече ентусиазъм. — Готвиш почти така добре, както и рисуваш. Къде се научи?
— Как къде, в полите на бавачката ми, разбира се.
Грант се усмихна на подчертания й южняшки акцент.
— Доста си цапната в устата, Дженвиев. — Той наля още вино във високите водни чаши, които тя бе купила в селцето. — Видя ми се странно, че една жена, отрасла в къща, пълна с прислужници, може да пече пържоли. — Грант се замисли за Шелби, която прибягваше до готвене само в краен случай.
— Първо, печенето на скара на открито е стара семейна традиция — осведоми го Джени. — Второ, живееш ли сам, се научаваш. В противен случай се прехранваш по ресторанти.
Той се облегна на стола с чашата в ръка и не се въздържа да я подразни малко.
— Била си снимана във и пред всеки ресторант в това полукълбо.
— Затова ли си абониран за десетина вестника — за да четеш с какво се занимават останалите, докато ти спиш зимен сън? — върна му го тя.
Грант се замисли за секунда.
— Да. — Самият той не би могъл да му даде по-точно определение.
— Не смяташ ли това отношение за малко арогантно?
Грант отново премисли по въпроса.
— Да.
Джени се засмя въпреки желанието си.
— Грант, защо не харесваш хората?
Той я погледна изненадано.
— Харесвам ги, и поотделно в някои случаи, и като цяло. Просто не искам да ми се натрапват.
Докато вдигаше празните чинии, тя осъзна, че Грант говореше истината. Този човек беше неразбираем.
— Никога ли не изпитваш потребност да поотъркаш лакти с някого, да чуваш хорска глъч?
Той си рече, че се бе наситил на глъч и триене на лакти, преди да навърши седемнайсет години. Всъщност… Не, може би не съвсем. Понякога имаше нужда от чуждо присъствие, с всички хорски недостатъци и усложнения заради работата и заради себе си. Спомни си седмицата, прекарана в Макгрегърови. Бяха му подействали положително, макар да го бе разбрал едва след като се бе върнал към обикновеното си всекидневие.
— Случва се — промълви Грант. Машинално взе да разчиства масата, докато Джени пълнеше мивката с гореща вода — Няма ли десерт?
Тя погледна през рамо и се увери, че той говори сериозно.
Омиташе храна като ламя, а нямаше излишен грам тегло по себе си. Дали беше от нерви? Или бърз метаболизъм? Зачуди се защо тъй упорито се мъчеше да го разгадае.
— Има два шоколадови сладоледа в камерата.
Грант отиде до хладилника и се усмихна.
— Искаш ли единия? — попита, като обели тънката хартиена обвивка.
— Не. Ядеш, защото наистина си гладен или защото така се разминаваш с бърсането на чинии?
— И двете.
Той се опря на шкафа и нападна сладоледа.
— Като малък можех да изям цяла кутия такива.
Джени изплакна една чиния.
— А сега?
Грант отхапа голямо парче.
— Имаш само два.
— Възпитаният човек би предложил единия на другарчето си.
— И аз така мисля. — Той лапна още един къс.
Тя се засмя и го пръсна с вода
— Хайде, бъди добро момче.
Грант поднесе сладоледа на милиметри от устните й. С ръце, натопени до лактите в сапунена вода, Джени се наведе и отвори уста Той отмести сладоледа.
— Не ставай лакома — предупреди той.
С възмутен поглед Джени протегна шия и лекичко си близна от шоколадовата глазура, след което отхапа такова парче, че устата й замръзна.
— Отвратително — рече Грант смаян, като оглеждаше останките.
— Можеш да изядеш другия — склони милостиво тя, след като преглътна и си изсуши ръцете. — Просто нямам никаква воля, когато видя шоколад пред себе си.
Той бавно облиза сладоледа.
— Имаш ли други пороци?
Топлина се разля ниско в стомаха й. Джени се упъти към верандата.
— Няколко. — Тя въздъхна. щом лястовиците обявиха приближаването на мрака, — Дните стават по- къси.
Снишаващото се слънце вече бе поръбило облаците в златисто и розово. Пушекът от скарата се виеше
