такова пълно покорство и не знаеше как да постъпи. — Недей. — Погали косата й. Тя се притисна към него. — Джени, не плачи. Няма страшно.
— Господи, не беше се случвало от седмици — изхлипа. Скръбта отново я налегна и тя сгуши глава на гърдите му. — Отначало, непосредствено след катастрофата, ставаше всеки път, щом затворех очи.
— Хайде… — Той целуна косата й. — Седни.
— Не мога, трябва да се пораздвижа. — Джени обви ръце около него, сякаш набираше сили. — Може ли да се разходим?
— Разбира се. — Грант отвори вратата на верандата. Известно време мълчаха, вървейки прегърнати по брега на залива. Ала той знаеше, че тя имаше нужда да бъде изслушана.
— Джени, говори ми.
— Спомних си катастрофата. — Гласът й бе по-спокоен. — В някои сънища моментално отклонявах колата, избягвах сблъсъка и всичко беше различно. После се събуждах и всичко си беше по старому.
— Това е естествена реакция — увери я Грант, макар при мисълта, че я терзаеха кошмари, да му призля. — Ще отшуми.
— Знам. Вече отминава. Но когато се случи, всичко е толкова ясно. Виждам вадите дъждовна вода по стъклото миг преди да ги отнесат чистачките, виждам локвите край бордюра. А гласът па Анджела звучи така живо… Беше толкова красива, Грант, не само външно — цялото й същество. Беше сладка като момиченце. Говореше ми за някакво парти, където се запознала с един мъж и се влюбила в него. Тя просто сияеше. Последните й думи бяха за това, колко е щастлива. После аз я убих.
Той я хвана за раменете и я разтърси.
— Да не си полудяла?
— Аз съм виновна — отвърна Джени, мъртвешки спокойна. — Ако бях видяла връхлитащата кола секунди по-рано. Ако бях сторила поне нещо — да натисна спирачките, газта — каквото и да било. Ударът беше изцяло от нейната страна. Аз получих леко сътресение, а тя…
— Щеше ли да ти е по-добре, ако беше тежко ранена? — запита Грант. — Можеш да скърбиш, да лееш сълзи, обаче не можеш да виниш себе си.
— Аз карах, Грант. Как искаш да забравя това?
— Не да го забравиш — отсече той, сломен от болката в гласа й. — Ала да разсъждаваш разумно. Нищо не е могло да се направи и ти го знаеш.
— Не разбираш. — Джени преглътна сълзите си. — Толкова я обичах. Тя беше част от мен, насъщна част. Когато си отиде човек, който ти е толкова скъп все едно откъсват парче от теб.
Грант разбираше — страданието, необходимостта да припишеш вината. Джени упрекваше себе си за смъртта на сестра си. Той упрекваше баща си за неговата. Никой от двата варианта не премахваше загубата.
— Тогава се научаваш да живееш без това парче.
— Нямаш представа какво е.
— Баща ми беше убит, когато бях на седемнайсет — произнесе Грант неохотно. — Аз имах нужда от него.
Джени отпусна глава на гърдите му. Не изказа съжаление, тъй като знаеше, че той не го иска.
— Ти какво направи?
— Мразих дълго време. Това беше лесно. — Неусетно Грант я бе притеглил към себе си и едновременно даваше и получаваше утеха. — Да приемеш и да преодолееш загубата е по-трудно. Всеки го прави по- своему.
— Ти как го стори?
— Като осъзнах, че нямаше как да бъде предотвратена. — Той повдигна брадичката й с ръка. — Също, както и в твоя случай.
— Не е ли по-лесно да си казваш, че си можел да направиш нещо, отколкото да си признаеш, че си бил безпомощен?
Грант не бе мислил за това. Може би отбягваше мисълта.
— Да.
— Благодаря ти. Знам, че не си искал да споделяш това с мен, както и аз не желаех да говоря за смъртта на Анджела. Понякога се отнасяме доста собственически към мъката си… И към чувството си за вина.
Той махва кичурите от слепоочията й. Целуна страните й, незасъхналите сълзи и усети прилив на нежност, който го потресе. Така беззащитна, тя правеше него уязвим. Ако я целунеше сега, Джени щеше да има пълна власт над него. С огромни усилия Грант се отдръпна от нея.
— Трябва да тръгвам — рече и нарочно пъхна ръце в джобовете си. — Добре ли си?
— Да, но… Бих искала да останеш… — Думите й се изплъзнаха, преди да помисли. Ала не би си ги взела назад. Нещо проблесна в очите му. Тя забеляза, въпреки слабата светлина. Желание, нужда и нещо незабавно прикрито и поставено под ключ.
— Не тази нощ.
Тонът му я смути.
— Грант — подзе Джени и протегна ръка.
— Не тази нощ — повтори той и спря ръката й.
Тя я сви зад гърба си, сякаш я бе ударил.
— Добре тогава. — Гордостта й се притече на помощ да скрие обидата. — Благодаря ти за компанията. — Джени се обърна и закрачи към къщата.
Грант я проследи с поглед, изруга и пристъпи след нея.
— Джени!
— Лека нощ, Грант… — Вратата хлопна зад гърба й.
СЕДМА ГЛАВА
Щеше да я изпусне. Джени отправи ядосан поглед съм облаците, които се трупаха откъм север. Да го вземат мътните, щеше да загуби светлината, а не беше готова. Споходена от рядко въодушевление, тя преливаше от енергия, която минаваше от главата й, през сърцето, право в ръката. Всичко й подсказваше, че нещо трайно и значително ще изникне върху платното тази сутрин. Трябваше просто да се подчини на вътрешния си глас. Ала сега се налагаше да бърза, да се надбягва с бурята.
Оставаше половин час, преди облаците да й развалят светлината, и може би час, преди дъждът да заличи всичко наоколо. Далечен гръм вече отекваше над немирни вълни. Джени погледна небето предизвикателно. Щеше да го надвие!
Работеше с устрем, движена от предусещането, че чудото щеше да се случи именно днес. Досегашните скици, предварителната работа, мацотенето с бои по платното — всички те бяха само подготовка за онова, което тя щеше да създаде днес.
Бе настръхнала от възбуда и нетърпение. Явно се нуждаеше и от двете, за да твори. Може би и у нея се надигаше буря — още от предната нощ, когато настроението й се променяше рязко, с Грант и без него. Отказът му я остави хладна, застрашително спокойна.
Сега чувствата й бушуваха отново — гняв, възбуда, гордост и мъка. Можеше да ги излее в изкуството си, да ги пусне на воля, за да спрат да я изтезават.
Не, нямаше нужда от Грант, нито от когото и да било, повтаряше си Джени, водейки четката по платното. Работата й бе достатъчна, за да изпълни живота й, да промие раните й. Творчеството й бе постоянно свежо. Докато очите й виждаха и пръстите й можеха да държат молив или четка, то щеше да бъде с нея.
Беше й приятел в детството, подкрепа в тревожните години на юношеството. Беше взискателно като любовник и също тъй алчно за страстта й. А сега тя изпитваше страст, вибрираща, физическа страст, която я тласкаше напред. Мигът бе настъпил и електричеството във въздуха засилваше усещането за неотложност.
Сега, повеляваше то. Времето за сливане, с душа, сърце и ум, бе сега. Сега или никога. Облаците препускаха към нея. Джени се зарече да ги изпревари.
