— Каквото трябваше да направя още в момента, в който нахълта в живота ми.
Да я убие? Тя се вторачи в скалите и вълните отдолу. Бог й бе свидетел, че Грант изглеждаше готов — и навярно искаше Джени да повярва, че бе способен да я хвърли в морето. Ала тя знаеше какво означаваше тази негова буйност и къде щеше да ги отведе. Съпротивляваше се като обезумяла, докато той я теглеше към фара.
— Пусни ме! Ти си полудял!
— Очевидно — съгласи се той. Разклонена мълния проряза облаците. Заплющя дъжд.
— Казах да си свалиш ръцете от мен!
Грант се извърна към нея с лице като камък, засенчено от светлинната феерия над главите им.
— Късно е! — извика. — Да го вземат дяволите, и двамата го знаем. Късно беше още от първия миг.
Дъждът се изливаше върху тях, ритмичен и топъл.
— Няма да ме завлечеш в леглото си, чуваш ли? — Джени сграбчи подгизналата му риза със свободната си ръка. Тялото й трепереше от гняв и от желание. — Никъде няма да ме завлечеш. Да не си въобразяваш, че щом ти се прииска някоя жена, можеш да я замъкнеш току-тъй?
Въздухът нахлуваше в дробовете му, режеше ги и се изтръгваше. Водата, която се стичаше по лицето му, подчертаваше потъмнелите му от копнеж очи. Джени бе мокра и гладка. Като сирена? Може би. Така или иначе, Грант вече бе корабокрушенец.
— Не коя да е жена. — Той я дръпна към себе си. Влажните им дрехи сякаш се сраснаха и се разтопиха. — Теб. По дяволите, Джени, знаеш го.
Лицата им бяха съвсем близо едно до друго, погледите им — приковани един към друг. Бяха забравили за бурята наоколо, стихията вътре в тях взе надмощие. Сърцата им туптяха едно срещу друго. Плътта жадуваше за плът. Ликуваща и изпълнена със страх. Джени вдигна глава.
— Покажи ми.
Грант я прилепи до себе си, така, че дори вихърът не можеше да мине между тях.
— Тук — каза той дрезгаво. — Тук и сега.
Устата му пое нейната и Джени му отвърна. Освободено, желанието им ги понесе отвъд здравия разум, в тъмния тунел на изпепеляваща страст. Устните му бързаха по лицето й, минаваха навсякъде. Когато захапа шията й, тя изстена и го придърпа към земята
Суровият, зловещ вятър, проливният дъжд, сатанинският рев на морето… Те бяха нищо в сравнение с урагана на Грант и Джени. Грант ги забрави, притискайки се към нея, за да усети всяка извивка, сякаш вече бе разкъсал дрехите й. Сърцето й биеше толкова силно, като че ли си бе проправило път в гърдите му, за да се слее с неговото.
Тялото й беше като пещ. Той не знаеше, че живо същество може да излъчва толкова топлина. А тя бе толкова жива, преливаше от живот, движейки се под него с търсещи ръце, с настойчива уста. Пороят би трябвало да поохлади страстта им, но всъщност я разпали така, че капките биха могли да съскат и да се изпаряват при допир с кожата.
Грант падна в плен на алчността си, на нуждата си, на първичния си инстинкт. Джени го бе омаяла при първата им среща и ето че най-сетне той се предаде. Ръцете й бяха в косата му, връщайки устата му към нейната отново и отново, за да го оставят устните й без дъх и жаден за още.
Те се претърколиха в мократа трева и сега тя бе отгоре му. Целуваше го със сила и власт, на които само Грант би могъл да отвърне. Яростно задърпа ризата му, докато не я измъкна през главата му, и а захвърли на земята. С протяжен, нисък стон, Джени прокара ръце по него. Съзнанието му се замъгли.
Той я повали по гръб и спря дъха й. Над тях избухна друга светкавица. Без да си прави труда с копчетата, Грант свали блузата й, копнеещ за докосването, от което се бе въздържал дни наред. Ръцете му се плъзнаха по влажната й кожа, трескави, завладяващи, ненаситни. Когато снагата й се изви към него, гъвкава и гореща, той впи устни в гърдите й и се загуби.
Вкуси дъжда по нея, примесен с лятна буря и със собствения и аромат на нощ. Затъвайки в незнайни дълбини, Грант се вкопчи в нея като удавник. Бе познал какво е да искаш една жена, обаче не толкова силно. Желанието можеше да се контролира, да се води и да се пренасочва. Какво тогава го разтърсваше така? Пръстите му оставяха синини по тялото й, ала той не забелязваше в стремежа си да я вземе цялата, и то веднага.
Докато смъкваше джинсите, прилепнали към гладките й тънки крака, Грант изгаряше от нетърпение и възбуда. Пребори се сантиметър по сантиметър с мокрия плат, като следваше пътя му с уста, тръпнейки при всяко нейно извиване и всеки неин стон. Зъбите му драскаха леко бедрото й, от хълбока до вътрешната страна на коляното, когато най-сетне свали джинсите и ги захвърли в тревата.
Той проникна в нея и чу вика й. Течна лава се разля в тялото му. Не чувстваше дъжда, който бичуваше гърба му и се стичаше по косата му върху кожата й, без да може да отмие страстта, която ги издигаше към върха.
И двамата се заеха с неговите джинси. Пръстите им се сплитаха, докато устните им се срещаха отново. Ниските гърлени звуци, който тя издаваше, можеха да бъдат името му или някоя нова магия, която му тъкмеше. Вече не го бе грижа.
Мълния озари лицето й великолепно — извивката на скулите, полузатворените очи, меките, пътни устни, разтворени и потрепващи с дишането й. В този миг Джени бе магьосница, а Грант — доброволно омагьосан.
Положил устни върху пулсиращата вдлъбнатинка на шията й, той потъна в нея с някакво яростно боготворене, което сам не разбираше. Когато тя настръхна и извика. Грант изтръпна и се помъчи да се овладее, като недоумяваше. Миг по-късно Джени го обви, привличайки го в сатенената топлина на тялото си.
Без дъх, зашеметен, той лежеше с лице, заровено в косата й. Дъждът продължаваше да се излива, но чак сега Грант забеляза, че вече бе загубил предишната си сила. Бурята бе отминала, беше се самоизразходвала като всяка страст. Той усети туптенето на сърцето й под себе си и треперенето й. Стисна очи и се напрегна да събере силите си и да проясни ума си.
— Боже мой — издума с пресипнал глас. Извинението не идваше, струваше му се повече от безполезно. — Защо не ме предупреди? — прошепна Грант и се отпусна по гръб на тревата до нея — Джени, защо не ми каза?
Тя лежеше със затворени очи и дъждът падаше върху ресниците й, върху лицето й и тръпнещото тяло. Така ли трябваше да бъде? Трябваше ли да се чувства тъй капнала и омаломощена, докато кожата й бе наелектризирана навсякъде, където той я бе докосвал? Трябваше ли да се чувства така, сякаш всяка нейна ключалка бе разбита? От него или от самата нея, нямаше значение. Интимната й граница бе разрушена, както и необходимостта от нея. Все пак, щом чу въпроса — или може би упрека — Джени усети болка, по- остра от загубата на невинността си. Не отговори.
— Джени, ти ме накара да мисля, че…
— Че какво? — Тя отвори очи. Облаците още бяха тъмни, обаче светкавици нямаше.
Грант се прокле и зарови пръсти в косата си.
— Джени, трябваше да ми кажеш, че не си била с мъж преди. — И как бе възможно, чудеше се той, да не бе позволила никой мъж да я докосне преди него? Да бъде той първият… Единственият?
— Защо? — попита Джени хладно. Искаше Грант да си отиде или тя самата да има сили да си тръгне. — Моя работа си беше.
Той се надвеси над нея. Очите му бяха тъмни и гневни, ала когато Джени понечи да се отмести, Грант я задържа.
— Аз не съм много нежен — промълви, — обаче бих събрал всичката си нежност и бих се опитал да намеря още, за теб. — Тя го гледаше смълчана и той приведе чело към нейното. — Джени…
Всичките й съмнения и страхове се разсеяха при тази прошепната думичка.
— Тогава не търсех нежност — рече тихо и обхвана лицето му с длани. — Но сега… — Тя се усмихна и видя как очите му засияха. Грант я докосна с устни лекичко. Бе по скоро въздишка, отколкото целувка. Той се изправи и я вдигна на ръце. Джени се засмя от усещането на безтегловност. — Какво си намислил сега?
— Да те занеса горе, да те стопля, да те изсуша и да те любя пак, не задължително в тази
