Замаян, той седна и разтърка очи. Тя се върна в спалнята. С кърпа, увита около косата, и с халата на Грант, хлабаво вързан отпред, Джени приседна на леглото. Сплете ръце на тила му, наведе се и го целуна. Миришеше на неговия сапун и неговия шампоан, което направи целувката поразяващо интимна. Докато това ясно проникваше в съзнанието му, тя се изправи и му се усмихна.
— Буден ли си?
— Почти. — Понеже искаше да вижда косата й, той дръпна кърпата от главата й и я пусна на пода. — Отдавна ли стана?
— Откакто ме избута от леглото — засмя се Джени, щом Грант събра вежди. — Не преувеличавам особено. Искаш ли кафе?
— Да. — Той се надигна, хвана ръката й и я задържа, докато усмивката й стана озадачена. Какво щеше да й каже? Какво искаше да разкрие — и на нея, и на себе си? Не бе сигурен в нищо, освен че каквото и да ставаше с него, вече не можеше да бъде спряно.
— Грант?
— Веднага слизам — смотолеви той. Чувстваше се глупаво. — Този път аз ще приготвя закуската.
— Добре. — Тя се поколеба. Като че ли изчакваше да види дали Грант щеше да каже каквото бе възнамерявал да каже. След това го остави сам.
Той полежа още минута, заслушан в стъпките й по стълбите. На нейните стъпки по неговите стълби. Разделящите очертания някак се размиваха.
Не бе уверен, че някога ще може да лежи в леглото си без да мисли за нея, свита на кравайче до него.
Напомни си, че бе имал и други жени. Беше им се наслаждавал, беше ги ценил. И забравил. Защо бе тъй убеден, че нямаше да забрави нищо от Джени? Нищо, нито дори мъничката бенка на бедрото й — полумесечинка, която можеше да покрие с върха на кутрето си. Беше по момчешки доволен, когато я откри, защото никой друг не я бе виждал и докосвал преди него.
Държиш се като идиот, каза си Грант, пленен си от факта, че си първият й мъж и си обсебен от идеята да й бъдеш последният, единственият.
Той просто имаше нужда да се усамоти, да въведе отново ред в чувствата си, това е. Последното, което искаше, бе да се обвързва с нея.
Грант стана и се порови из чекмеджетата. Откри чифт оръфани джинси. Смяташе да й приготви закуска, да я изпрати и да се залови за работа.
Но щом стигна дъното на стълбището, долови аромата на кафето и я чу да си тананика. Като мощна вълна го заля усещането за нещо познато. Обяснимо бе, понеже така беше и на сутринта, след като я срещна. Но не беше само това — то по-скоро се отнасяше до силата на усещането. Беше нещо много повече от впечатление за нещо познато — беше по-скоро чувство за едно истинско, вечно и същевременно толкова просто и човешко удоволствие, че чак го заболя. Стотици пъти да влизаше в кухнята, години наред, тя нямаше да му се струва цяла, нямаше да изглежда истинска без Джени.
Той се спря на прага, за да я погледне. Кафето беше готово. Тя се протегна за чашите високо в шкафа, които Грант стигаше без усилие. Слънцето пръскаше светлина в косата й и извличаше червените й оттенъци така, че те горяха като пламъчета върху кадифе. Джени се стъписа, щом го видя. После се усмихна.
— Не те чух да слизаш. — Тя отметна косата си зад рамото и започна да налива кафето. Навън е чудесно. Всичко блести от снощния дъжд, а морето е повече синьо, отколкото зелено. Да не повярва човек, че е имало буря. — Взе по чаша във всяка ръка и понечи да тръгне към него, обаче нещо в погледа му я възпря. Недоумението й бързо прерасна в напрежение. Дали беше ядосан? Защо? Може би той вече съжаляваше. Защо бе толкова наивна, че да мисли случилото се за нещо специално, единствено по рода си и за двама им?
Ръцете й се вкопчиха в дръжките. Нямаше до го остави да се извинява, да търси оправдания. Нямаше да му вдига скандал. Болката бе истинска, физическа, ала Джени се принуди да я пренебрегне. По-късно сама щеше да се оправя с нея. Сега щеше да се изправи срещу него без сълзи и молби.
— Нещо не е наред ли? — Нейният глас ли беше това, тъй спокоен и въздържан?
— Да, нещо не е наред.
Пръстите й стискаха чашите толкова здраво, че биха могли да отчупят дръжките. Така поне ръцете й не трепереха.
— Да седнем.
— Не ми се сяда. — Гласът му изплющя като плесница, но Джени не трепна. Грант прекоси кухнята, облегна се на мивката и изруга. При други обстоятелства това тъй типично за него поведение би я забавлявало, обаче сега тя само стоеше и чакаше. Ако се канеше да я нарани, да свършва по-бързо, преди да се бе разпаднала. Той се извърна внезапно, почти яростно и впери в нея пълен с укор поглед.
— По дяволите, Джени. Направо ми махна главата.
Неин ред беше да се вторачи Пръстите й се вцепениха около керамичните чаши. Сърцето й замря за толкова дълго, че й се зави свят, след което препусна лудо. Лицето й пребледня като порцелан. Грант изруга отново и прекара ръка през косата си.
— Разливаш кафето — измърмори той и прибра ръце в джобовете си.
— О… — Тя погледна глупаво надолу към малките локвички, които се образуваха на пода, и сложи чашите на масата. — Аз… Ще почистя.
— Остави… — Грант хвана лакътя й, преди Джени да успее да вземе кърпа. — Слушай, имам чувството, че някой току-що ми е стоварил здраво дясно кроше право в стомаха — от тези, дето те прегъват на две и карат главата ти да кънти. Прекалено често изпадам в такова състояние, когато те видя. — Тя не отговори. Той хвана и другата й ръка и я разтърси. — Изобщо не съм те молил да се нанасяш в живота ми и да ми разбъркваш мозъка. Дотрябвало ми беше да се изпречваш на пътя ми — обаче ти го направи. А сега съм влюбен в теб и, вярвай, не съм във възторг от това.
Джени възвърна гласа си, макар че не знаеше точно за какво да го използва.
— Е — пророни след секунда, — това определено ме поставя на мястото ми.
— О, тя иска да си прави майтапи! — Възмутен, Грант я пусна и се втурна към масата. Надигна чашата и преполови кафето, някак зловещо доволен, че си попари гърлото. — Смей се, смей се — подкани той и тресна чашата върху масата. — Няма да мръднеш оттук, докато не намисля какво да те правя.
Джени едновременно се забавляваше, ядосваше се и му се чудеше. Тя сложи ръце на хълбоците си и огромната хавлия за малко да се изхлузи от рамото й.
— Така, значи. Ще мислиш какво да ме правиш, сякаш съм неудобна и досадна настинка.
— Дяволски неудобна — промърмори Грант.
— Може да не си забелязал, ала съм зряла жена със собствен ум и съм свикнала сама да взимам решения. Нищо няма да ме правиш. — Темпераментният й нрав надделя. Джени замахна с ръка, от което хавлията се разтвори по-широко. — Ако си влюбен в мен, това е твой проблем. Аз си имам свой, защото и аз съм влюбена в теб.
— Страхотно! — кресна той. — Направо превъзходно. Да беше изчакала да премине онази буря в някоя канавка, вместо да идваш тук.
— Мислиш, че не съжалявам ли? — Тя се обърна и се упъти към вратата.
— Един момент! — Грант отново я грабна за лакътя и я приклещи към стената. — Никъде няма да ходиш, докато не бъде изяснен въпросът.
— Изяснен е вече! — Джени отметна косата от лицето си и се вгледа в него злобно. — Влюбени сме един в друг и на мен ми се ще да скочиш от някоя скала. Ако имаше поне малко благородство…
— Нямам.
— И деликатност — продължи тя, — не би заявил, че си влюбен в някого, с тон, с който се плашат малки деца.
— Не в някого! — викна той бесен, защото Джени имаше право. — Влюбен съм в теб и, да го вземат мътните, това не ми харесва.
— Вече го изтъкна! — Тя повдигна брадичка и изправи рамене.
— Не започвай с царствените си изпълнения — предупреди я Грант. Погледът й се изостри и го прободе. Кожата й пламна от възмущение. Ненадейно той прихна. Когато Джени високомерно отхвърли глава назад, Грант просто се срина връз нея. — Господи, Джени, не издържам, когато изглеждаш така, все едно ще ме
