към небето и ставаше все по-тънък. Листата на закърнял храст край залива се открояваха в есенно- червено.
Когато Грант положи ръце на раменете й. Джени спонтанно се облегна на него. Мълчаливо наблюдаваха настъпването на вечерта.
Той не помнеше кога за последен път бе споделял залеза с някого. Сега му се струваше тъй просто, тъй естествено.
Щеше ли отсега нататък винаги да се сеща за Джени със спускането на нощта?
— Разкажи ми за най-щастливото си лято — каза Грант ненадейно.
Тя си спомни едно, прекарано в Южна Франция и друго, на яхтата на баща й в Егейско море. Гледаше как облаците порозовяват.
— Живях при баба ми две седмици, докато родителите ми караха втори меден месец във Венеция. Дълги, безгрижни дни, рояци пчели, жужащи сред бъзови храсти. Пред прозореца на стаята ми растеше огромен стар дъб, обрасъл с мъх. Понякога вечер се покатервах на някой клон, за да гледам звездите. Трябва да съм била на дванайсет. Имаше едно момче, което се навърташе край конюшнята. — Джени се засмя и сгуши глава на рамото му. — Беше малко като Уил, недодялано и стеснително.
— И ти беше луда по него.
— Часове наред метях обора и четках конете, само и само да го зърна. Изписах безброй страници в дневника си за него и съчиних едно ужасно сантиментално стихотворение.
— Което криеше под възглавницата си.
— Изглежда имаш бегла представа за манталитета на дванайсетгодишните момиченца.
Той се сети за Шелби и се усмихна, като опря брада върху главата на Джени. Косата й ухаеше на дъжд и диви цветя.
— За колко време ти се удаде да го подмамиш да те целуне?
— За десет дена. Когато се случи, реших, че съм разкрила тайните на вселената. Вече бях жена.
— Никое женско същество не е по-убедено в това от едно дванайсетгодишно момиче.
Тя се усмихна със зареян в гаснещото небе поглед.
— Май е нещо повече от бегла представа — отбеляза. — Един следобед хванах Анджела да чете дневника ми и да се кикоти. Гоних я из цялата къща. Тя беше… — Джени се вцепени. Заливаха я вълна подир вълна на тежка мъка. Преди Грант да успее да я задържи, тя се откъсна от него и се вгледа в здрача през закърпената мрежа на прозореца. — Тя беше на десет — продължи шепнешком. — Заплаших я, че ще й обръсна главата, ако гъкне на някого за дневника ми.
— Джени…
Тя поклати глава, щом усети ръката му в косата си.
— Засвириха щурци. Скоро ще се стъмни. По-добре с да тръгваш вече.
Той не можеше да понесе треперещия й глас. По-лесно би било да се оттегли. Каза си, че не го бива в утешаването. Нежно разтри раменете й.
— Лодката има фенер. Да поседнем за малко. — Въпреки съпротивата й, той я придърпа към люлката на верандата. — Баба ми имаше такава на верандата си — продължи Грант, за да разсее терзаещите я мисли. Прегърна я и заклати люлката. — Тя живееше в малка къща на източния бряг на Мериленд. Тихо кътче с такава плоска земя, все едно са я изравнили с линийка. Ходила ли си в Чесапийк?
— Не. — Джени се облегна назад и затвори очи. — Люлеенето и гласът на Грант я успокояваха. Не знаеше, че той умее да приказва тъй меко и ласкаво.
— Изобилие от раци и тютюневи плантации. — Грант усети как раменете й се отпускат. — До къщата се стигаше с ферибот. Приличаше на тази вила, обаче на два етажа. С баща ми трябваше само да прекосим улицата, за да отидем за риба. Веднъж хванах сьомга, като използвах кашкавал за стръв.
Той продължи да говори, по-точно да размишлява на глас, за неща, които бе забравил и каквито никога не бе изричал. Маловажни неща, които звучаха монотонно във въздуха, докато се смрачаваше. В момента Джени се нуждаеше именно от това. А и Грант не бе сигурен дали би могъл да й предложи нещо друго за облекчение.
Главата й бе на рамото му. Той поклащаше скърцащата люлка и се чудеше защо никога преди не бе забелязал колко спокоен може да бъде здрачът, сподели ли се с някого.
Тя въздъхна, вслушана по скоро в тона на му, отколкото в смисъла на думите. Песента на щурците се засили Джени се унесе… Сънищата понякога не са нищо повече от далечни спомени.
— Джени, трябваше да дойдеш! — Оживена и развълнувана, Анджела седеше на предната седалка до нея и се смееше, докато Джени си проправяше път през натовареното движение в центъра на Ню Орлийнс. Улиците бяха мокри от студения февруарски дъжд, но нищо не можеше да помрачи настроението на Анджела. Тя грееше като пролетно слънце.
— По-добре да бях там, отколкото да мръзна в Йорк — забеляза Джени.
— Не можеш да мръзнеш под светлината на прожекторите — отвърна Анджела и се намести по-близо до сестра си.
— Да се обзаложим ли?
— Ти не би пропуснала тази изложба и за десет партита.
Вярно беше, осъзна Джени с усмивка.
— Разкажи ми как мина.
— Страхотно! Толкова врява и музика. Не можеше да се размине човек. Следващия път, когато братовчедът Франк прави купон на яхтата, непременно трябва да дойдеш!
Джени се подсмихна.
— Май не сте почувствали особено липсата ми там.
Звънливият смях на Анджела бе неустоим.
— Напротив, дотегна ми да отговарям на въпроси за талантливата си сестра.
Джени изсумтя и натисна спирачките преди светофара. Отвъд движещите се чистачки виждаше размитата червена светлина.
— Използват ги като повод да те заговорят.
— Впрочем, има един — Анджела се умълча. Джени извърна глава към нея. Колко е красива, помисли си. Злато със сметана и очи, поразително искрящи и живи.
— Един?
— О, Джени… — Руменина се разля по страните и — Страхотен е. Не успях да сглобя и едно свързано изречение, щом ме заговори.
— Ти?
— Аз! — Анджела се засмя отново. — Сякаш главата ми бе напълно празна. А сега… Виждаме се от една седмица. Мисля, че — ще повярваш ли? — че открих мъжа на мечтите си!
— Още на първата седмица? — запита сестра й.
— На петата секунда. О, Джени, не бъди благоразумна. Влюбена съм. Трябва да ви запозная.
Джени превключи на първа скорост, изчаквайки светофара.
— Имам ли право на преценка?
Анджела прихна и разтърси златистата си коса. Отсреща светна зелено.
— Щастлива съм, Джени. Толкова съм щастлива!
Смехът й бе последното, което Джени чу преди писъка на спирачките. Видя колата, която се хлъзгаше през кръстовището право към тях. В съня й тя винаги се носеше бавно като в каданс, секунда подир секунда, все по близо и по-близо. Изпод гумите плискаше вода и като че ли застиваше във въздуха.
Джени нямаше време да си поеме дъх, да реагира, да предотврати сблъсъка, трясъка от удар на метал в метал, взрива от ослепителни светлини. Ужас. Болка. И мрак.
— Не! — Тя вдигна глава рязко, вцепенена от уплаха. Силни ръце я прегръщаха, закриляха я. Щурчета ли чуваше? Откъде се взеха? Светлината… Колата. Анджела.
Джени се вторачи в заливчето, задъхана. Грант шепнеше нежно в ухото й.
— Извинявай… — Тя се изправи и нервно вдигна ръце към косата си. — Явно съм задрямала. Не ставам за компания. Трябваше да ме побутнеш или да ме сръчкаш в ребрата…
— Джени. — Той се надигна и хвана ръката й. — Престани. — Джени се пречупи. Грант не бе очаквал
