го риташе?
— Ще ти кажа! — викна Джени в отговор. — Искам да знам дали ти си готов да оправим тази работа, или ще се завреш обратно в леговището си. Укриването ти се удава и ако смяташ да продължиш да го правиш, само кажи.
— Не се укривам — процеди той през зъби. — Живея тук, понеже ми харесва. Тук мога да работя, без да ми чукат на вратата или да ми звънят по телефона през пет минути.
Тя го прониза с поглед.
— Не говоря за това и ти го знаеш.
Знаеше го. Грант напъха ръце в джобовете си, за да не я разтърси пак.
— Добре, скрих някои неща от теб. Това ми е навик. По-късно… По-късно ги крих, защото колкото по- силно се влюбвах в теб, толкова повече се плашех. Не исках да разчитам на някого да… — Той замлъкна и прекара ръка през косата си.
— Какво?
— Да бъде с мен, когато имам нужда — довърши Грант на един дъх. Беше по удивен от думите си, отколкото Джени. — Трябва да ти кажа нещо за баща ми.
Тогава тя го докосна и изражението й се смекчи.
— Джъстин ми каза.
Той се скова и се обърна.
— И това ли щеше да скриеш от мен, Грант?
— Исках сам да ти кажа — отвърна той. — Да ти обясня, да те накарам да разбереш.
— Но аз разбирам — рече Джени — Достатъчно. И двамата сме загубили скъпи хора, на които сме разчитали. Струва ми се, че сме преодолели загубата по различен начин. Знам какво е някой, когото обичаш, да умре внезапно, пред очите ти.
Грант чу гласът й да трепери и се извърна. Не би могъл да понесе сълзи сега, не и когато той самият беше с изопнати нерви.
— Недей. Остави го зад себе си. Не го забравяй, обаче го остави зад гърба си. Аз си мислех, че съм го сторил, ала то се върна, щом се доближих до теб.
Тя кимна и преглътна. Моментът не бе подходящ за сълзи и спомени.
— Ти искаше да си отида онзи ден.
— Да. — Грант погледна към върха на скалата. — Вярвах, че е единственият изход и за двама ни. Може и да е така, обаче аз не мога да живея с него.
— Защо сметна, че раздялата е най-доброто решение?
— Избрали сме напълно различни светове, Джени. И двамата сме били щастливи преди да се срещнем. Сега…
— Сега какво? — прекъсна го тя разгорещено. — Толкова ли си вироглав, че не би направил компромис?
Той я погледна недоумяващо. Защо му говореше за компромиси, след като бе готов да си събере багажа и да я последва на края на света?
— Компромис?
— Да! Ти дори не знаеш какво значи! За човек с твоите ум и прозорливост си доста глупав. — Бясна, Джени понечи да си тръгне.
— Чакай! — Грант я хвана за ръката толкова бързо, че тя се блъсна в него. — Ти не ме слушаш. Ще продам земята. Ако искаш, ще я подаря. Ще живеем в Ню Орлийнс. По дяволите, ще обявя на първа страница по вестниците, че съм авторът на „Макинтош“, ако това ще те зарадва. Двамата можем да изпълним кориците на всички списания в страната.
— Това ли смяташ, че искам? — Джени мислеше, че той бе успял да я вбеси да краен предел десетина пъти по време на връзката им. Но нищо не можеше да се сравни с това. — Нагъл, себичен смешник! Не ме е грижа за анонимността ти! Ако щеш, пиши си комиксите с кръв под прикритието на нощта. Ако щеш, позирай за сто списания и парадирай пред папараците. Да продаваш земята ли? Защо, за Бога, ще правиш това? Всичко е бяло или черно за теб. Компромис. Това означава, да даваш и да получаваш. Мислиш ли, че ме е грижа къде ще живея?
— Не знам! — Малкото му търпение се изчерпа. — Знам само, че си живяла по определен начин и си била щастлива. В Ню Орлийнс имаш корени, семейство.
— Винаги ще имам корени и семейство в Ню Орлийнс. Това не значи, че трябва целогодишно да съм там. — Тя прибра с две ръце косата от лицето си. Не можеше да проумее как един толкова интелигентен мъж можеше да бъде така дебелоглав. — Вярно, живяла съм по определен начин, обаче мога и да живея иначе. Не бих изоставила рисуването, понеже това би означавало да престана да бъда себе си. Имам ангажимент през ноември. Искам да правя изложби и искам ти да си до мен. Ала мога да ти дам друго в замяна, стига само да ме пресрещнеш в средата на пътя. Влюбих се в теб. Щом вече съм извършила тази глупост, защо сега ще искам да се отречеш от всичко, което си?
Гранг се мъчеше да запази спокойствие. Откъде накъде Джени говореше тъй смислено, докато той бръщолевеше безсмислици?
— Какво искаш? — подзе Грант, после вдигна ръка, преди тя да се развика. — Компромис.
— Нещо повече. — Джени вирна брадичка, ала погледът й беше по скоро несигурен, отколкото арогантен. — Искам доверието ти.
— Джени… — Той сплете пръсти с нейните. — Имаш го. Това се опитам да ги кажа.
— Не се справяш успешно.
— Не. Нека опитам пак. — Грант я притегли към себе си. Целуна я, като си напомни да бъде нежен и внимателен. Но ръцете му я обгърнаха по здраво, устните му лакомо се впиха и нейни. Пръски морска вода хвърчаха и блестяха край тях. — Ти си центърът на моята вселена — прошепна той. — Когато си отиде, полудях. Хванах самолета за Ню Орлийнс и…
— Така ли? — Тя го погледна изумена. — Тръгнал си да ме търсиш?
— С най-различни намерения — измърмори Гранг. — Първо щях да ти извия врата. После щях да пална на колене пред теб, после направо щях да те домъкна обратно и да те затворя във фара.
Джени се усмихна и положи глава на гърдите му.
— А сега?
— Сега ли? — Той целуна косата й. — Компромис. Подарявам ти живота.
— Добро начало. — Тя въздъхна и затвори очи. — Искам да видя морето през зимата.
Грант повдигна лицето й.
— Ще го видим.
— Има още нещо…
— Преди или след като правим любов?
Джени се засмя и се отдръпна леко от него.
— По-добре преди. Тъй като още не си споменал за брак, честта се пада на мен.
— Джени…
— Не, този път ще стане моето. — Тя извади монетата, която Серина й бе дала на изпращане. — Един вид компромис. Ези — вдигаме сватба. Тура — не.
Грант улови китката й, преди Джени да успее да хвърли.
— Няма да залагаш такова нещо на чоп, Джени, освен ако монетата не е с еднакви страни.
Тя се усмихна.
— Разбира се, че е.
По лицето му се изписа учудване. После той се засмя.
— Хвърляй. Днес ми върви!
Информация за текста
© 1985 Нора Робъртс
© 1998 Елена Марина, превод от английски
