От наблюдателницата на фара виждаше на километри околовръст. Но не виждаше Джени. Вятърът биеше лицето му, докато се взираше в морето и се чудеше какво да прави.
Да я забрави! Понякога не се сещаше да яде и да спи, обаче нея не можеше да забрави. Как можа да бъде такъв глупак? Ами че лесно беше, помисли си с отвращение. Имаше предостатъчно опит.
Ако не бе загубил два дни да я проклина, както и себе си, ако не бе се размотавал по плажа или стоял затворен в ателието, можеше да успее. Докато осъзна, че бе изхвърлил собственото си сърце на бунището, нея вече я нямаше Вилата бе заключена и вдовицата Лорънс нито знаеше, нито казваше нещо.
После бе заминал за Ню Орлийнс и бе претърсил града. Апартаментът й бе празен, съседите не бяха чули нищо. Дори когато откри баба й, след като се обади на всеки Грандо в указателя, не бе разбрал нищо освен, че внучката пътува.
Пътува, помисли той. Да, тя пътуваше — надалеч от него. Заслужи си го, Кембъл. Права бе да си тръгне без да се обърне.
Беше се обадил на Макгрегърови. Добре че Ана вдигна телефона вместо Дениъл, не бяха говорили с Джени. Тя можеше да бъде навсякъде. Или никъде. Ако не беше картината. Грант можеше да повярва, че Джени сигурно е била видение.
Бе оставила пейзажа, онзи, който бе завършила в следобеда, когато правиха любов за първи път. Ала без бележка. Искаше да запрати платното в морето. Окачи го на стената в спалнята си. Може би то беше неговия кръст. Всеки път, щом го погледнеше, страдаше.
Рано или късно, обещаваше си, щеше да я намери. Името й, снимката й щяха да се появят по вестниците. Щеше да е открие и да я доведе обратно.
Щеше да умолява, да пълзи в краката й, да я заклева, само и само да му даде още една възможност. Тя беше виновна, реши той внезапно, като премина от покаяние в ярост. Тя беше виновна, че той се държеше като малоумен. не беше спал от две седмици. А самотата, която така бе тачил, го погубваше. Ако не я видеше скоро, щеше да загуби и остатъка от ума си.
Бесен, Грант се отблъсна от парапета, след като не можеше да работи, защо не слезе на плажа? Може би там поне щеше да намери покой.
Джени стигна края на тесния, неравен път. Всичко изглеждаше по старому, макар лятото най-сетне да бе отстъпило на есента. Морето все още ревеше, нахвърляше се върху брега и разяждаше скалите. Фарът си стоеше, самотен и силен. Глупаво бе от нейна страна да се тревожи, че нещо съществено ще се е променило, откак си бе отишла.
Грант също нямаше да се е променил. Тя пое дъх и слезе от колата. Повече от всичко искаше той да е запазил онова, което го правеше Грант Кембъл, бе се влюбила в небрежния маниер, в потисканата чувствителност и, да, дори в грубото поведение. Може и да бе наивна. Джени не искаше да го променя. Само искаше доверието му.
Ако не бе разбрала правилно комикса и Грант я отблъснеше… Не, нямаше да мисли за това. Щеше да застане лице в лице с него. Време беше да престане да се страхува от най-важните неща от живота си.
Щом докосна дръжката на вратата, тя се спря. Той не беше вътре. Без да знае защо, Джени бе напълно сигурна. Фарът беше празен. Тя погледна през рамо и забеляза камиона му до фермерската къща. Дали беше излязъл в морето, зачуди се и тръгна към кея. Лодката си стоеше, поклащана леко от прилива.
Тогава Джени се сети. Без колебание заслиза по скалата.
С ръце в джобовете на развяното от вятъра яке, Грант крачеше по брега. Значи това било то, самотата. Бе живял сам години наред, без да я почувства. Още една заслуга на Джени. Как бе възможно една жена да промени коренно живота му?
Помъчи се да се ядоса. Гневът не болеше. Когато я открие, а той щеше да я открие, щеше да й се наложи да отговаря за доста провинения. Преди да внесе смут в живота му, всичко си вървеше по вода… Тя му говори за любов и си отиде, защото Грант се беше държал като леке.
Обаче той не бе имал намерение да се привързва. Джени го беше приласкала и го беше задушила в обятията си. После изчезна, щом той я нарани. Грант се извърна към морето, но затвори очи. Само как я бе наранил. Съгледа го на лицето й, чу го в гласа й. Дали би му простила? Да беше видял гняв или сълзи, наместо покъртителния й израз.
Тя можеше вече да е в Ню Орлийнс. Той щеше да се върне там, а ако не я намери, щеше да почака. Рано или късно Джени щеше да се прибере. Градът й бе твърде скъп. По дяволите, какво чака на този пуст плаж? Би трябвало вече да е на самолета.
Грант се обърна и се слиса. Сега пък и халюцинираше.
Джени го гледаше спокойно, без да издава как лудо бие сърцето й. Изглеждаше тъй сам — не уединил се, а самотен. Вероятно така й се струваше, понеже искаше той да мисли за нея. Като събра всичкия си кураж, тя се приближи.
— Искам да знам какво имаш предвид с това… — Бръкна в джоба си и извади изрезка с „Макинтош“ от неделния вестник.
Той я гледаше изумен. Може да му се привиждаше, но… Грант бавно протегна ръка и докосна лицето й.
— Джени?
Коленете й затрепериха, не биваше да се хвърля в обятията му. Прекалено лесно щеше да бъде и не би решило нищо.
— Искам да знам какво означава това. — Тя пъхна изрезката в ръката му.
Леко зашеметен, той сведе поглед към работата си, не му се бе удало лесно да публикува този комикс толкова скоро. Беше се наложило да действа бързо и да използва всичките си връзки. Ако това я бе довело, трудът си заслужаваше.
— Означава, каквото си пише — отговори сподавено. — Специално в този епизод няма кой знае каква тънкост.
Джени взе вестника и го прибра обратно в джоба си. Щеше да го запази завинаги.
— Използвал си ме нееднократно в работата си напоследък. — Тя вдигна глава, за да задържи погледа си на нивото на неговия. Грант помисли, че никога не бе изглеждала по-властна. Само да посочеше надолу с палец, и щеше да го остави на лъвовете. — Не ти ли хрумна първо да помолиш за разрешение?
— Привилегия на художника. — Той усети капки морска вода по гърба си, видя ги да пръскат косата на Джени. — Къде, по дяволите, се дяна? — чу той гласа си. — Къде беше?
Тя присви очи.
— Това не е ли моя работа?
— О, не! — Грант я хвана за раменете и я разтърси. — Няма да ме изоставиш.
Джени стисна зъби и изчака той да спре да я тресе.
— Доколкото си спомням, ти го направи още преди да си тръгна оттук.
— Добре, де! — извика Грант. — Държах се като леке. Да ти се извиня ли? Ще ти се извиня, както поискаш. — Той замлъкна и задиша тежко. — О, Господи, но преди това…
Устата му се впи в нейната, пръстите му се вкопчиха в раменете й. Грант изстена. Тя бе тук, тя бе негова. Вече никога нямаше да я пусне.
Умът му постепенно се проясни, не така искаше да постъпи. Това не беше начин да компенсира онова, което беше — или не беше — сторил. Не беше начин да й покаже колко копнееше да я направи щастлива.
Той с усилие се отдръпна и отпусна ръце.
— Извинявай, не исках да ти причиня болка… Сега или преди — заговори Грант накъсано. — Би ли дошла вкъщи да поговорим?
Какво беше това, зачуди се Джени. Кой беше това? Тя познаваше мъжа, който я бе разтърсил, крещял и я бе притиснал в прегръдките си невъздържано. Ала нямаше понятие кой беше мъжът срещу нея, който сковано се каеше. Джени сви вежди. Не беше била толкова път, за да се срещне с непознат.
— Какво ти става? Аз ще ти кажа кога си ми причинил болка. — Тя заби пръст в гърдите му. — И кога искам извинение. Ще говорим, и още как. Обаче тук.
— Какво искаш? — Грант вдигна ръце отчаяно. Как можеше да й пълзи в краката като хората, когато тя
